Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (22)

XIX
Странствуващото рицарство като занаят

На следния ден, в ранно слънчево утро, със Сенди отново тръгнахме на път. Толкова приятно беше да вдъхвам с пълни гърди, да поемам цели кофи чист, освежен от росата и напоен с горски мирис въздух след прекараните два дни и две нощи в непоносимата воня на онова кукумявско гнездо; там се задушавахме и тялом, и духом. Впрочем аз говоря само за себе си — Сенди беше навикнала от детство да се движи сред хайлайфа и се чувстваше превъзходно в този замък.

Бедното дете! Езикът й трябваше да преустанови работата си за известно време и аз предугаждах, че всички последствия от тази почивка ще се обърнат срещу мен. Не се излъгах. Но в замъка тя толкова пъти ме спасява и толкова пъти ме подкрепя с колосалната си глупост, която в случая струваше повече от двойно по-голяма мъдрост, че й позволих да пусне в движение мелницата си — заслужаваше. Дори не трепнах, когато започна:

— А сега да се върнем на сър Мархауз, който се упътил на юг с девицата, която карала тридесетата зима, откакто се била родила…

— Смяташ ли, Сенди, че този разказ ще ти помогне да попаднеш в дирите на каубоите?

— Разбира се, благородни милорде.

— Тогава продължавай! Ще се помъча да не те прекъсвам, започни съвсем отначало, карай с пълна пара, а аз ще напълня лулата си и ще слушам внимателно.

— … А сега да се върнем на сър Мархауз, който се отправил на юг с девицата, която карала тридесетата зима, откакто се била родила. Те навлезли в девствена гора и в гората ги настигнала нощта. И по дъното на дълбок дол се добрали до един херцогски замък, който се обитавал от херцога на Южните Блата, и там помолили да ги пуснат да пренощуват. На сутринта херцогът пратил до сър Мархауз известие да се приготовлява. Сър Мархауз станал, надянал бронята си, изслушал литургията, закусил и се метнал на коня си в двора на замъка, защото там трябвало да се срещнат. Херцогът вече го очаквал, също възседнал коня си, тежковъоръжен с броня, а до него — шестимата му синове и всеки от тях с по едно копие, и те се сблъскали, и херцогът и двамата му синове строшили копията си о сър Мархауз, но сър Мархауз държал копието си нагоре и не закачил никого от тях и тогава се спуснали връз него останалите четирима синове на двойки. Първата двойка си строшила копията о сър Мархауз, а после и втората двойка си строшила копията. И през всичкото това време сър Мархауз не ги закачил. Той се нахвърлил върху херцога, ударил го с копието си и този рухнал заедно с коня наземи.

И след това сър Мархауз свалил шестимата синове. И тогава сър Мархауз слязъл от коня си и подканил херцога да се предаде, иначе ще го убие. Тогава няколко от синовете на херцога се окопитили и отново понечили да се хвърлят връз Мархауз. Тогава Мархауз казал на херцога: „Укроти синовете си, иначе всинца ви ще убия!“ Херцогът, като видял, че не може да убегне от смъртта, заповядал на синовете си да се предадат на Мархауз. И те всички паднали на колене и му протегнали дръжките на мечовете си и рицарят приел мечовете им. После помогнали на баща си да се изправи и след това всички дали обещание да не вдигат никога оръжие срещу крал Артура и на Петдесетница да се явят в двора му и да се предоставят на неговата милост…

Така гласи историята, благородни лорд Майсторе. И нека сега да знаете, че същият този херцог и шестимата му синове са тези, които вие също победихте и също изпратихте при крал Артур!

— Какво приказваш, Сенди, не може да бъде!

— Да пукна, ако лъжа!

— Добре, добре… Кой ти е мислил някога — цял херцог и шест херцогчета! Какво ще кажеш, Сенди, елегантен лов! Странствуващото рицарство е тъпашки занаят, и то доста уморителен. Все пак започвам да разбирам, че е и доходен, стига да имаш късмет. Не мисли, че искам да се залавям с него — пазил ме Господ! Ни едно здраво и честно предприятие не бива да се основава на спекулации. Какво би останало от сполуката на странствуващия рицар, ако се отхвърлят всички глупости и се вземат само трезвите факти? Сполуката на рицаря е все едно сполука на търговец на свине… Забогатяваш внезапно… За ден, за неделя може би, и след това някой друг вземе, че задръсти пазара на свине и цялата ти търговия отива на вятъра. Нали тъй, Сенди?

— Умът ми не догонва вашата реч, сър, и най-простите слова ми изглеждат тъй дълги и объркани…

— Няма какво да усукваш, Сенди, както казах, така е. Знам, че това е така. Ще ти кажа и нещо повече: ако човек размисли добре, ще види, че странствуващото рицарство е по-лошо и от търговията на свине, понеже в случай на несполука на търговеца все пак му остава свинско месо и някой го изяжда. А какво имущество остава на странствуващите рицари, ако ги постигне несполука? Купчина накълцани тела и две гальоти старо желязо. Може ли това да се нарече имущество? Не, дайте ми по-добре свинете. Прав ли съм, или не?

— Ах, навярно… главата ми е малко разтърсена от всички тези преживелици, тъй че нито самата аз, нито сам вие, но струва ми се, че ние и двамата навярно…

— Не, главата ти няма нищо общо с това, Сенди. Тя е в ред, но там е бедата, че от сделки нищо не разбираш. Залавяш се да спориш за търговия и всякога объркваш конците. Да оставим този разговор. Ловът ни е добър — с него няма да ни е срам да се покажем в двора на крал Артур. Та за каубоите ми беше думата. Чудна е тази страна: тукашните жени и мъже никога не остаряват. Да вземем например тази Фея Моргана — изглежда свежа и млада като васарска ярчица. Или този стар херцог на Южните Блата, той и досега размахва ту меч, ту копие, макар да има такава голяма челяд. Ако се не лъжа, сър Гоуен е убил седем негови синове и въпреки това са му останали шестима за сър Мархауз и за мен. Ами онази девица с шестдесетте зими, която все още се развява насам-натам, без да се тревожи от преклонната си възраст, лъхаща на хладен гроб…

Впрочем на колко си години, Сенди? За първи път не ми отговори. Вероятно мелницата й беше в ремонт. Или нещо друго.