Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2019)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Марк Твен

Заглавие: Един янки в двора на крал Артур

Преводач: Петър Божков

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство „Захарий Стоянов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Невена Николова

ISBN: 954-9559-21-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9305

История

  1. — Добавяне

XXV
Конкурсният изпит

Когато кралят пътуваше, за да се разведри или да посети някой далечен благородник, който да поеме разноските около пътуването му и по този начин да се разори, съпровождаше го една част от администрацията. Такава беше по него време модата. Заедно с краля в долината дойде и комисията, натоварена да провежда изпитите за офицерски кандидати; тук тя можеше да върши работата си не по-зле, отколкото в къщи. Кралят беше предприел тази екскурзия, за да се развлече, но той продължаваше да изпълнява някои от функциите си. Както винаги лекуваше болестите с докосване и всяка сутрин при изгрев слънце събираше двора и устройваше съдебни следствия, защото в същото време беше и Върховен съдия на Върховния дворцов съд.

Със съдебните си задължения се справяше блестящо. Той беше мъдър и човечен съдия и присъждаше по най-благороден и добър начин — доколкото му сечеше главата. Тази уговорка е извънредно важна: неговите решения често носеха печата на предразсъдъците, придобити от възпитанието. Винаги когато имаше спор между благородник и някой от низшето съсловие, кралят взимаше, съзнателно или не, страната на благородника. Другояче и не можеше да бъде. Цял свят знае, че робството притъпява нравственото чувство на робовладелеца, а нали аристократите не са друго освен робовладелци под друго име. Това звучи грубо, но нека никой не се обижда, дори и благородникът, освен ако фактите сами по себе си не са обидни; аз само констатирам един факт. Отвратителният лик на робството се корени в самата му същност, а не в името. Достатъчно е да чуеш как говори аристократът по адрес на по-низшите класи, за да разпознаеш в тона му робовладелеца, разбира се, леко променен, а зад робовладелския тон прозират робовладелският дух и робовладелското чувство. И в двата случая причината е една и съща: старата и вродена привичка на притежателя да се счита за по-висше същество. Кралските присъди често бяха несправедливи, но за това бяха виновни възпитанието му и неговите вродени и неизменни симпатии. Кралят беше вещ за съдийството толкова, колкото една обикновена майка в гладни години е способна да раздели млякото на гладуващите деца — собствените й деца ще се чувствуват малко по-добре, отколкото останалите.

Веднъж кралят трябваше да се справи с един много особен случай. Младо момиче, сираче, със значително имущество, се омъжило за красиво младо момче, което нямало нищо. Имотът на момичето се намирал в сеньорството на църквата. Епископът на тази епархия, една високомерна издънка от знатен род, поискал конфискация на собствеността на девойката на основание, че тя се била венчала тайно и по такъв начин измамила църквата, като заобиколила едно от нейните присвоени права, именно споменатото по-рано „право на сеньора“. За отказ и отклонение законът изискваше конфискация на имуществото. Девойката изграждаше защитата си на това, че в случая „правото“ принадлежи на епископа. То не може да бъде прехвърлено на друго лице, а трябва да се упражни само от него. Но то не може да бъде използувано от епископа, защото това му бе запретено с един по-стар закон. Наистина заплетено дело!

Спомням си, че като младеж бях чел по какъв остроумен начин общинските съветници в Лондон събрали пари за постройката на Меншън хауз — резиденцията на лондонския кмет. Лице, което не е прието в лоното на църквата по англикански обред, не може да се кандидатира за лондонски окръжен съдия. Християни от друга църква, и да са избрани, бивали принудени да се откажат от изпълнение на съдийските си задължения. Общинските съветници — сигурно някакви преоблечени американци — прибягнали до следния хитър трик: прокарали общински закон, който налагал глоба от 400 фунта на всеки отказал се да постави кандидатурата си за съдия и от 600 фунта на всеки, който след избора се откаже от съдийството. След това се заловили за работа и избрали цял куп друговерци, като вземали от всекиго наложените глоби дотогава, докато събрали общата сума петнайсет хиляди фунта. И днес пред вас се издига гордо пищното лондонско кметство, за да напомня на срамуващите се граждани за оня отдавна минал печален ден, в който една банда американци се промъкна в Лондон и изигра такъв номер, благодарение на който племето им ще се ползува завинаги с тъмна слава след другите племена.

Според мене правото беше на страната на момичето. Но от свое гледище и епископът имаше право. Не можех да си представя как кралят ще оправи конците. Но той ги оправи. Ето как:

— Наистина какви мъчнотии има тук? И невръстното дете ще се оправи в тази история. Ако невестата, както дългът й повелява, беше заявила на своя феодален господар, на повелителя и защитника неин, за предстоящото венчание свое, тя не щеше да изпадне в немилост, тъй като иже нарицаемият епископ може би щеше да получи разрешение от абата, който щеше да го направи временно способен да осъществи поменатото право, и щеше да запази всичко принадлежащо ней. И, обратно, с неизпълнението на първия си дълг тя всичко е загубила, тъй както онзи, който, държейки се на една връв, я пререже сам отгоре, непременно трябва да падне, защото нищо не го спасява от гибел, макар той да твърди, че останалата част от връвта е здрава. Бога ми, делото на тази жена е гнило още в самите си корени. Решението на съда е: всички нейни блага, до последното петаче, което тя притежава, да ги принесе в полза на гореупоменатия лорд епископ и да понесе разноските по делото. Следният!

Печален край на медения месец! Бедни млади създания! Те бяха живели в благополучие само три месеца. Дрехите и украшенията им бяха толкова хубави, колкото се разрешаваше на хора от тяхната черга. И тя, облечена в красивите си дрехи, плачеща, облегната на неговото рамо, и той, опитващ се да я утеши с думи на надежда, по-прилягащи за песен на отчаянието — и двамата излязоха от съда в широкия свят на бездомните, безприютните и гладните. Последният просяк по пътя не беше толкова беден, колкото тях.

Да, кралят оправи конците на това трудно дело, разбира се, за пълно задоволство на църквата и аристокрацията. Можете да приведете колкото си искате правдоподобни доводи в защита на монархията, но фактът си остава факт — там, където всеки поданик има право на глас, не могат да съществуват зверски закони.

Народът на Артур беше съвсем неподходящ материал за република — доста дълго бе живял под унизителното иго на монархията; но даже и този народ би се сетил да отмени закона, който дава неограничени права на краля, ако това зависеше от свободното и общо гласуване. Има едно изречение, което само благодарение на честата употреба е добило смисъл и значение; имам предвид думите „способен за самоуправление“, прикачвани ту на един, ту на друг народ. От това се подразбира, че е имало някъде, има и може да има народ, неспособен да се самоуправлява, тъй като го управляват или биха го управлявали самозваните „специалисти“.

Най-големите умове измежду всички народи през всички векове са произлезли от народа, от народната плът, от масата, само от народните маси, но никога от привилегированите класи. И следователно, независимо от това, дали е високо или ниско интелектуалното равнище на даден народ, неговите дарования се таят в дългите редици на безименните бедняци и този материал е така неизчерпаем, че никога няма да настъпи ден, когато да не се намерят в народните недра хора, способни да се самоуправляват. А оттук следва неопровержимият факт, че и най-добрата, най-свободната и най-просветена монархия не може да даде на народа това, което той би постигнал, ако се самоуправляваше. А какво остава за несвободните и непросветени монархии.

С военните работи крал Артур далеч изпревари предвижданията ми. Не допусках, че ще се заеме с тази работа в мое отсъствие, и затова не бях подготвил условията, на които трябва да отговаря всеки офицерски кандидат. Мимоходом бях казал само, че трябва да ги подложим на суров и строг изпит. А за себе си бях решил да изисквам от тях такава военна подготовка, каквато можеха да имат само учениците от моята военна академия. Жалко, че не бях изработил програмата за изпитите, преди да замина. Идеята да създаде редовна армия така бе завладяла краля, че той не можел повече да чака. Без да отлага, сам се заловил с нея и бе съставил такава програма за изпитите, каквато можеше да роди само неговият ум.

С нетърпение чаках да я науча и да покажа колко по-добра е тази, която се канех да представя на изпитната комисия. Предпазливо загатнах за нея на краля и веднага разпалих любопитството му. Когато комисията се събра, последвах го вътре, а след нас дойдоха и кандидатите. Единният от тях беше блестящ мой ученик от военната академия, заедно с него влязоха и няколко от преподавателите в академията.

Като видях комисията, не знаех дали да се смея, или да плача. Председателствуваше офицерът, който в по-късни векове стана известен като Норой, Главен Херолд. Другите двама бяха началници на отдели в неговия департамент — и тримата, разбира се, бяха свещеници. Всички чиновници, които знаят да четат и пишат, са свещеници. От уважение към мене извикаха моя кандидат пръв и председателят на комисията с официална тържественост започна да го разпитва:

— Име?

— Мал-из.

— Чий син?

— На Уебстър.

— Уебстър… Уебстър… Х-м!… В паметта ми не е останало това име. Занятие?

— Тъкач.

— Тъкач? Боже опази!

Кралят беше потресен до мозъка на костите си, на един член на комисията му прилоша, а другият — а-ха, да припадне…

Председателят се съвзе и гневно избухна:

— Достатъчно, пръждосвай се!

Но аз се застъпих пред краля. Помолих го да допусне кандидата ми до изпит. Кралят се съгласи, но комисията, която се състоеше от благородни по рождение господа, настоя пред него да я избави от унижението да изпитва син на тъкач. Впрочем със своите знания те и без това не можеха да го изпитват и затова се присъединих към молбата им кралят да прехвърли тази задача на моите професори. Бях приготвил черна дъска, заповядах да я внесат и циркът започна. Колко приятно беше да слушаш как момчето се разпростира във военната наука, как си пее урока за подробностите на битките, обсадите, снабдяването, транспорта, минирането и обезвредяването на мините, за тактиката и стратегията на отделни части и съединения, за сигналната служба, пехотата, кавалерията, артилерията и за всичките там обсадни оръдия, полска артилерия, картечници, пешки от разни калибри, револвери. Тези дръвници слушаха, без разберат нито дума. Приятно беше да се гледа как той чертае с тебешир по дъската математически страхотии, които биха удивили даже и ангелите, при това така леко, като че ли си играеше. Че слънчеви затъмнения ли не щеш, че комети ли, слънцестоения, съзвездия, пладне, полунощ и време за сън, и всичко над облаците и под облаците, с което можеш да разстроиш врага, та той да съжалява, че те е нападнал. И когато момчето свърши, отдавайки чест по военному, и се оттегли, аз с гордост го прегърнах, а останалите бяха зашеметени, унищожени и го гледаха като пияни. Мислех вече, че работата ни е в кърпа вързана.

Образованието е велико нещо! А този същият младеж беше толкова невеж, когато постъпи във военната академия, че на въпроса ми „Как трябва да постъпи старшият офицер, ако във време на бой убият коня му?“ наивно отговори:

— Да стане и да се изтръска.

Сега повикаха един от младите благородници. Реших да го поизпитам първо аз. Казах:

— Умеете ли, ваша милост, да четете?

Той се изчерви от негодуване и отвърна троснато:

— Да не ме мислите за писар? С тази кръв, която тече в моите жили, не мога да понеса…

— Отговорете на въпроса!

Той потисна гнева си и отвърна: „Не!“

— Умеете ли да пишете?

— Той пак се канеше да се обиди, но аз му казах:

— Моля ви да приказвате само по въпросите и да не коментирате! Не сте дошли тук да се перчите с вашата кръв и произхождение. Подобно нещо не ви се разрешава. Умеете ли да пишете?

— Не!

— Таблицата на умножението знаете ли?

— Не разбирам какво питате.

— Колко прави девет пъти по шест?

— Тази тайна е скрита от мене, понеже никога в живота не ми е било необходимо да я знам и дори да е трябвало да я науча, не съм я научил.

— Ако А продаде на Б едно буре с лук по един пенс на крина срещу една овца на цена четири пенса и една кучка на цена един пенс, а лицето С убие кучката, преди да е била предадена на купувача, понеже го е ухапала, смятайки го за лицето Д — каква сума дължи Б на А? И кой е длъжен да плати стойността на кучката — С или Д? И на кого да се дадат парите? И ако А трябва да получи парите, ще се задоволи ли той само с едно пени, което представлява стойността на кучката, или трябва да иска допълнително обезщетение за този доход, който би могла да му донесе кучката, ако станеше негова собственост.

— Наистина премъдрото и неизповедимо божествено провидение, което тайнствено управлява света, никога не би взело да задава човеку такива въпроси, чиято единствена цел е да пречи на мисълта и да помътва мозъка. И затова ви умолявам да изоставите тази кучка и този лук и тези хора с чудновати безбожни имена сами да се спасяват от своите жалки и удивителни затруднения, без моя помощ, понеже тяхната беда е толкова голяма, че аз не бих могъл да им помогна и само ще им увредя, ако се опитам, и може би ще умра, преди да доживея опустошенията, на които те са подхвърлени.

— Какво знаете за закона за привличането и отблъскването?

— Ако такива закони съществуват, значи Негово Величество Кралят ги е издал, когато в началото на тази година лежах болен. Така че провъзгласяването им не съм чул.

— Знаете ли нещо из областта на оптическата наука?

— Зная за областни управители, сенешали на замъци, за графски съдии и много други незначителни длъжности и почетни звания, но за тази „наука оптика“ никога не съм слушал — вероятно тази титла е нова.

— Да, за тази страна.

Представете си само как това влечуго с пълна самонадеяност претендира за офицерски чин! Той би могъл да се научи да трака само на пишеща машина, макар че и тук ще му пречи склонността към нововъведения в граматиката и препинателните знаци. Та не е ли чудно, че при такава пълна некадърност не го вземат за машинописец? Впрочем това, че още не е машинописец, не значи, че в бъдеще няма да стане. Като го измъчих още малко, хвърлих го в ръцете на преподавателите — те го преобърнаха с хастара навън, но по военнонаучно дело констатираха, разбира се, пълна тъпота. Той знаеше туй-онуй от военния занаят по негово време: плюкала за плашене на людоеди, клането по турнирите и тям подобни дивотии — но за всичко друго беше съвсем негоден.

След това извикахме друг знатен младеж. Оказа се, че той не отстъпва на първия нито по невежество, нито по бездарност. Предадох и двамата на председателя на комисията, уверен, че им е изпята песента. Комисията отново ги изпита.

Вашето име, ако ви е угодно?

— Пертипол, син на сър Пертипол, барон на Ечемичената Каша.

— А вашият дядо?

— Тоже сър Пертипол, барон на Ечемичената Каша.

— А вашият прадядо?

— Тоже по име и титла същият.

— А вашият прапрадядо?

— Нямаме, височаийш сър, родословието ни стига дотам.

— А, няма значение. Четири високопочтени прадеди са достатъчни, за да задоволят условията на предприятието.

— Какви условия? — попитах аз.

— Условията, които изискват четирима прадеди с благородна кръв. Иначе кандидатът е негоден.

— Значи, онзи, който няма четири поколения знатни предшественици, не може да има офицерска длъжност в армията?

— Не, в никакъв случай, нито лейтенант, нито какъвто и да е друг чин.

— О, че какво добро намирате вие в тази квалификация?

— Как какво?! Това е много дързък въпрос, благородни сър Майсторе. Да задавате такъв въпрос, значи да оспорвате премъдростта на нашата света майка — църквата.

— Че защо?

— Защото тя създава съвършено същото предписание при провъзгласяването на светиите. Според нейния закон никой не може да бъде провъзгласен за светец, ако след смъртта му не са изминали четири поколения.

— Разбирам, разбирам… То е все едно и също. Удивително! В единия случай четири поколения живи трупове, превърнати в мумии от невежество и тъпота, дават право на един човек да командува живи хора, да поема в безсилните си ръце тяхното щастие и мъка; а в другия случай — някой си лежи под земята, ядат го червеите през цели четири поколения и това му дава право да командува небесното войнство. Одобрява ли Ваша кралска милост този странен закон?

Кралят каза:

— Наистина нищо чудно не виждам в това, че всички почтени и доходни длъжности според естественото право принадлежат на този, в чиито жили тече благородна кръв. Тъй че и тези длъжности във войската са негова собственост и му принадлежат по право и без този или онзи закон. Законът е да поставя граници. Той цели да предпази от нечиста кръв, иначе офицерските длъжности ще станат презряна жертва на безродни люде и мъжете с благородно произхождение ще се отвърнат от тях и не ще се унижат да ги заемат вече. Бих бил достоен за осъждане, ако допусна такава беда. Виж, вие сте нещо друго. Имате пълномощие, дадена ви е от мене тази власт, не е унаследена, но ако кралят направи това сам, той няма да бъде разбран, ще го помислят за безумец и всички ще го осъдят.

— Предавам се. Продължавайте, сър. Председател на Херолдската колегия!

Председателят продължи:

— С какви блестящи заслуги и чест към трона и държавата се е издигнал основателят на вашия велик род до свещеното звание на британски благородник?

— Той е построил пивоварна.

— Ваше величество, този кандидат отговаря на всички условия, напълно е достоен за офицер и неговото дело ще чака решение, докато изслушаме съперника му.

Съперникът излезе напред и веднага доказа благородството си до четири поколения. И той имаше данни за военен. Но кой от двамата ще получи по-висша квалификация? Не е леко да се развърже такъв възел.

Вторият кандидат се отдръпна настрана и председателят се обърна към сър Пертипол:

— От кое съсловие произхожда съпругата на основателя на вашия род?

— Тя произхожда от най-високо заможно господарско семейство, но не е била благородничка. Благочестива, чиста и милостива, с безукорен начин на живеене, тя с нищо не отстъпвала на най-знатните лейди в страната.

— Достатъчно. Отдръпнете се.

Той отново извика втория кандидат и го попита:

— От какво съсловие произхожда прабабата, съпругата на човека, който дари вашия велик дом с британска благородническа титла?

— Тя е била кралска любовница; от тинята, където е била родена, достигнала до тази бляскава висота благодарение на собствените си заслуги и без никой да й помогне.

— А-а! Ето ви истинско благородничество! Това е правилно и съвършено смешение. Лейтенантството е вече ваше, благородни лорде! Не го презирайте, защото то е първата скромна стъпка, която ще ви издигне до високите почести, много по-достойни за висшия ви произход.

Хвърлиха ме в бездънната пропаст на унижението, разчитах на лек и блестящ триумф, а ето как свърши!…

Срамувах се да погледна в очите моя беден, нещастен кадет. Казах му да си отиде в къщи и да има търпение да чака, защото това още нищо не значи.

Получих частна аудиенция от краля и му направих ново предложение. Казах му, че е правилно да назначава в този полк само благородници, че няма нищо по-мъдро от това. Добре е намислил, дори да прибави още петстотин офицери. Нека произведе в офицери всички знатни хора в кралството и всичките им роднини. Не е толкова страшно, ако в полка офицерите се окажат пет пъти повече от войниците. Нека това бъде блестящият полк, полкът, който ще възбужда у всички завист, Собственият полк на Негово Величество; нека той се сражава както си иска и където му е угодно, нека във време на война да настъпва и отстъпва по своя собствена воля, никому да не се подчинява, да бъде съвършено независим. Всички благородници с най-голяма готовност ще служат в този полк и всички ще бъдат доволни и щастливи. А останалите части на нашата постоянна армия можем да създадем от по-обикновен материал и за офицери да назначим хора от по-прост произход, без да се придържаме към условностите. Ще държим само на здравите познания по военно дело. Този полк ще съблюдава най-здрава дисциплина, няма да се поддава на никакви аристократични волности и постоянно ще бъде зает с учения и упражнения. И докато моят полк ще върши цялата тежка работа; кралският ще може винаги, когато е изморен или почувствува нужда от развлечения, да излезе да се посбие с людоеди, да се поразвее и ще бъде спокоен, че работата е оставена в сигурни ръце и може да се разхожда, където си поиска. Кралят беше очарован от тази идея.

Като забелязах това, хрумна ми още една ценна мисъл. Реших, че този път ще ми се удаде да се справя с една стара и трудна задача. Всички членове на династията Пендрагоновци, близки роднини на краля, които се издържат от кралския фонд, се отличават с дълголетие и голяма плодовитост. Когато на някой от тях се роди ново князче, а това се случваше доста често, цялата нация безумно се радваше на думи, а в сърцето си изпитваше дълбока скръб.

Радостта беше съмнителна, но скръбта — искрена. Защото раждането на един нов член в кралския дом влечеше след себе си нови данъци за кралския фонд. Списъкът на членовете на кралския дом броеше доста хора; като нарастваше постоянно, той ставаше все по-тежко бреме за държавната хазна и дори заплашваше съществуванието на кралската власт. Обаче Артур не можеше да повярва и дори не искаше да чуе, когато му представях разни проекти за преустройство на кралския фонд. Ако ми се удадеше да го убедя по-рядко да помага на родствениците си от своя джоб, това щеше да намери добър отзвук сред народа. Но не! — той не искаше и да чуе за това. Изпитваше почти религиозно страхопочитание към кралския фонд; гледаше на него като на свещена придобивка и избухваше в гняв, когато някой нападнеше този почтен институт. Когато предпазливо му намеквах, че в Англия не трябва да има семейства, които да се унижават и протягат ръка за просия — ето как извъртах работата, — той винаги ме прекъсваше още при първите думи, и то доста рязко.

Но сега ми се струваше, че ще постигна своето. „Блестящия“ полк реших да съставя само от офицери, нито един прост войник. Половината от него ще бъде от благородници, които ще заемат всички чинове, включително до генерал-майор, ще служат даром и ще се самоиздържат; и, разбира се, те ще се чувствуват много щастливи, като знаят, че втората половина от полка се състои изключително от чистокръвни принцове. Тези чистокръвни принцове ще заемат всички чинове — от генерал-лейтенант до фелдмаршал включително и ще получават големи заплати, ще се обличат и хранят на държавни разноски.

Нещо повече — и това беше същественото: ще се извести, че ония принцове, които се съгласят да служат в полковете, ще получат оглушително звънки и страшни титли (аз сам се канех да ги съчиня) и че такива титли ще имат право да носят единствено те. Всички чистокръвни принцове трябваше да избират: или да постъпят в полка, да получат гръмка титла и да се откажат от кралския фонд, или да останат и на пенсия при фонда, но затова пък да не влязат в полка и да останат без титли. Но най-хубаво от всичко беше това: в полка можеха да се записват по заявление на родителите дори неродените, но готови за раждане чистокръвни принцове, а така също и новородените; те вече щяха да си имат заплата и високо звание.

Не се съмнявах, че всички принцове ще влязат в полка и ще се премахнат всички съществуващи издръжки; а че ще се запишат всички князчета, преди да се родят, и в това не се съмнявах. След два месеца тази нелепост — кралският фонд — ще престане да съществува, като заеме място в редицата куриози на историята.