Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2019)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Марк Твен

Заглавие: Един янки в двора на крал Артур

Преводач: Петър Божков

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство „Захарий Стоянов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Невена Николова

ISBN: 954-9559-21-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9305

История

  1. — Добавяне

XXIV
Магьосникът съперник

Влиянието ми в Свещената долина сега беше безгранично. Искаше ми се да го използвам за някакво полезно дело. Тази мисъл ми дойде на следната сутрин, когато в манастира пристигна един от моите рицари, зает в сапунения бранш. Преданието твърди, че преди двеста години тукашните калугери били твърде достъпни за светските съблазни и поискали да се изкъпят. Може би и до днес се е запазила у тях поне капка от тази нечестивост. Попитах един от братята:

— Не ви ли се иска да се изкъпете?

Той подскочи при мисълта каква опасност грози кладенеца и отвърна развълнуван:

— Нима трябва да питате мене, чието тяло от детинство не познава благодатното освежение? Боже, как искам да се изкъпя! Но това е невъзможно, благородни сър! Не ме изкушавайте, забранено е!

И той така скръбно въздъхна, че аз твърдо реших да му дам възможност да свали поне най-горния пласт кир, пък нека след това, ако ще, да рухне влиянието ми и манастирът да пропадне. Отидох при игумена и го помолих да разреши на този брат да се изкъпе. От думите ми той пребледня (собствено, не го видях да пребледнява, тъй като трябваше да изстържа от лицето му целия слой мръсотия, дебел колкото подвързия, а не ми се занимаваше с това), във всеки случай сигурен бях, че пребледня, затрепери и проговори:

— Ах, сине мой, всичко друго ще ти позволя с благодарност, поискай каквото щеш, само не това! Нима искаш водата отново да пресъхне?

— Не, отче, няма да й дам да пресъхне. Получих тайно откровение и сега знам, че миналия път изворът е пресъхнал не поради това, че монасите са построили баня.

Старикът ме погледна с изострено любопитство и лицето му просия.

— Господ ми откри, че банята не е била виновна за това нещастие; то е било предизвикано от съвсем друг грях!

— Смели думи говориш, сине, но… Но ако е истина, радостно ми е да ги чуя.

— Те са правдиви, не се съмнявай! Позволи ми отново да построя банята, отче! Позволи ми да я възстановя. Водата на извора ще тече навеки.

— Обещаваш ли? Ти обещаваш ли? Кажи, обещаваш ли!

— Да, обещавам ти.

— Тогава аз пръв ще вляза във водата и ще се изкъпя. Хайде, заемай се за работа! Не се бави, карай!

Запретнахме се с моите момчета на работа. Развалините от старата баня стояха на предишното си място, малко по-долу от манастира, и нито един камък не липсваше. Цели двеста години никой не се осмелявал дори да се доближи до нея. Отбягвали са я с набожен страх, сякаш над нея тежало проклятие. За два дни направихме всичко, дори вкарахме и водата. Появи се обширен басейн с чиста, прозрачна вода, в която можеше да се плува. Водата беше течаща. Тя се втичаше и изтичаше по древните тръби. Старият игумен удържа на думата си и пръв влезе във водата. Той се потопи, черен, тръпнещ, и цялото черно братство го гледаше със страх и тревога, но след това излезе бял и радостен. Играта беше спечелена, можех да запиша още един триумф в сметката.

Цялата ни работа в Свещената долина премина успешно и аз останах напълно доволен. Готвех се да отпътувам, но тъкмо тогава се почувствах неразположен. Простудих се силно и старият ревматизъм се обади отново. И както обикновено се случва, ревматизмът си избира най-слабото място и удря точно там — мястото, което пострада от прегръдката на игумена, когато ми изказваше благодарността си. Като се повдигнах от постелята, приличах на сянка. Но всички бяха така внимателни към мене и така се стараеха да ме развеселят, че бързо започнах да се поправям.

Сенди много се умори от грижи около мене и затова реших да отпътувам сам, като я оставя да си отдъхне в женския манастир. Бях си наумил да се преоблека като свободен и да поскитам пеша още някоя и друга неделя из страната. Това щеше да ми даде възможност да ям и да спя на равна нога с най-низшите бедни класи от свободното население на Британия. Нямаше друг начин да опозная всекидневния им живот и да разбера как влияят върху тях законите. Ако скитам между простолюдието в благороднически одежди, те ще крият от мен истинските си радости и скърби и ще получа само външни и повърхностни впечатления.

Една сутрин бях излязъл на дълга разходка, за да си упражня мускулите за предстоящото пътешествие. Изкачих високите чукари, които ограждаха долината от север, и стигнах до една изкуствено издълбана пещера, която отдавна ми бяха показали. Това беше пещерата на един отшелник, прославен със суровия си живот и нечистоплътност. Знаех, че неотдавна му бяха предложили виден пост във Великата сахарска пустиня, където благодарение на лъвовете и комарите животът на пустинниците е особено труден и привлекателен; той вече беше отишъл в Африка, за да встъпи в длъжност. Исках да надзърна в бърлогата и да се убедя лично дали действително атмосферата там отговаря на онова, което ми разказваха. За мое най-голямо учудване пещерата бе изчистена и пометена. Очакваше ме и още една изненада: отзад в дъното дочух звънец и един глас се обади:

— Ало, централа! Кемелот ли говори? — Зарадвах се. Как да не повярваш в чудеса, как да не повярваш, когато ни заобикалят навсякъде и се явяват там, където съвсем не ги очакваш, когато тук до мен стои в цялото си величие Майстора и ти ей сега ще чуеш със собствените си уши гласа му!

Какъв коренен обрат! Какво струпване на чудовищни несъобразности! Какво фантастично съчетание на непримирими противоречия! В свърталището на лъжечудотвореца се е преселило истинско чудо, бърлогата на средновековния пустинник е превърната в телефонна станция.

Телефонистът излезе на светло и аз познах един от младите ми помощници. Попитах го:

— Откога установихте тук телефонна станция, Улфиус?

— Ако ви е угодно, едва от нощес, благородни сър Майсторе. Забелязахме много светлини в долината и решихме да установим станция, защото така светят само по-големите градове.

— Добре сте направили. Това не е град в обикновения смисъл, но мястото е удобно за телефон. Знаете ли къде се намирате?

— Нямах време да се осведомя. Когато другарите ми отидоха на работа и ме оставиха да дежуря, аз си полегнах, като реших първо да се наспя, а после да направя справка и да доложа в Кемелот.

— Добре. Това е Свещената долина.

Не му подейства. Мислех, че при споменаването ще подскочи, а то и окото не му трепна. Само каза:

— Ще доложа…

— Извинявай, но всичко наоколо е прогърмяло от славата на чудесата, които станаха тук през последните дни! Нима не си чул за тях?

— Ех, нали се движим само нощем и избягваме да разговаряме с населението. Знаем само онова, което ни съобщават от Кемелот.

— Но в Кемелот знаят всичко! Не ти ли разказаха за великото чудо при възстановяването на вълшебния извор?

— То се знае, разказаха ми. Но тази долина има съвсем друго име от онази, тъй различно, че по-различно не може да…

— Какво име ти предадоха по телефона за тази долина?

— Сварената долина.

— Ясно ми е. Проклет да е навеки телефонът! Той винаги изопачава близките думи и съвършено изменя смисъла. Но все едно. Сега знаеш името на долината. Извикай Кемелот.

Той позвъни и Кларънс се обади на телефона. Стана ми приятно да чуя отново гласа на моето момче! Като че си бях в къщи. След като си разменихме нежно поздрави и след като му разказах за болестта си, попитах:

— Какво ново?

— Кралят и кралицата, придружени от много придворни, сега се отправят към вашата долина на благочестиво поклонение пред възвърнатия от вас извор, за да се очистят от греховете си и да видят мястото, където адският дух избълва истински адски пламъци… Ако се вслушате добре, ще чуете как се усмихвам под мустак при мисълта, че избрах сам пламъците от нашия склад и ви ги изпратих, както заповядахте!

— А кралят знае ли пътят за насам?

— Кралят? Не, не го знае. Никой не го знае. Но нашите момчета, които ви помогнаха да извършите чудото, ще пътуват с тях като водачи и ще им покажат местата за почивка през деня и за нощуване.

— Кога ще бъдат тук?

— Вдругиден, по време на вечернята.

— Някоя друга новина?

— Кралят започна формирането на редовна армия, както го бяхте посъветвали. Един полк е вече напълно готов, заедно с офицерите.

— Ех, че ме е яд! Исках сам да назнача офицерите. В цялото кралство има само една школа, откъдето трябва да се вземат офицери за редовната армия.

— Да. Но вие ще се учудите, ако ви кажа, че нито един човек от военната академия не е приет в полка.

— Не думай! Сериозно?

— Казвам ви самата истина.

— Ужасно съм обезпокоен. И как избраха кандидатите? По кой метод? С конкурсен изпит ли?

— Не зная по какъв метод. Зная само, че всички офицери произхождат от благородни семейства и имат, както вие казвате, овнешки глави по рождение.

— Тука има нещо нередно, Кларънс.

— Не се тревожете. Двама офицерски кандидати преследват краля — и двамата млади аристократи — и ако ги дочакате, можете сам да им зададете въпроси и да чуете отговорите им.

— О, това е важна новина. Тогава трябва да повикам и един кадет от военната академия. Изпрати един ездач до школата със заповед от мене. Нека умори ако ще и десет коня, но да препуска с всички сили, за да бъде тук още днес, преди залез, и кажи…

— Всичко това е излишно. Установих телефонна връзка с школата. Позволете ми да ви свържа.

Колко приятно звучеше това! Сред атмосферата на телефоните, сред атмосферата на постоянните връзки с най-отдалечени краища, след дългия задух аз отново поемах свежата струя на живота. Едва сега почувствах какъв унил и бездушен ужас бе била за мен тази страна в продължение на толкова години и как се измъчвах в нея, докато постепенно, без да забележа, привикнах на задуха.

Дадох нареждането си лично на началника на школата. Помолих го веднага да ми изпрати и малко хартия, самопишещо перо и няколко кутии кибрит. Омръзна ми да се лишавам от тия скромни удобства. Сега можех да ги използвам, понеже нямах намерение да нося повече бронята и пак щях да имам джобове.

Когато се върнах в манастира, заварих забавно зрелище. Събрани в голямата зала, игуменът и монасите с детинско любопитство и бебешка доверчивост следяха фокусите на един нов магьосник, току-що пристигнал. Облеклото му беше страшно фантастично, грозно и шарено както одеждите на индийските знахари. Той се усукваше, бръщолевеше, размахваше ръце, чертаеше тайнствени знаци във въздуха и по пода — с други думи, държеше се като фокусник. Разправяше, че бил най-знаменитият чародей в цяла Азия и това им стигаше. Такива изявления струват колкото злато и навсякъде намират добър пласмент. Колко леко и евтино жънеше славата на велик магьосник!

Специалността му бе да разказва на публиката какво прави в дадена минута някой жител от земното кълбо, какво е вършил в миналото и какво смята да върши в бъдеще. Той попита дали някой не желае да знае какво прави сега императорът на Изтока. Блясъкът в очите им, възторженото потриване на ръцете бяха по-красноречиви от всякакъв отговор. Разбира се, че цялата благочестива тълпа жадуваше да научи какво прави този източен монарх точно в този миг. Мошеникът замърмори и след това тържествено възвести:

— Височайшият и могъщ император на Изтока сега изсипва пари в шепата на един беден монах — една, две, три пари… и всичките сребърни.

Отвсякъде избухнаха възторжени възклицания:

— Чудесно! Прекрасно! Колко учен е, колко работа трябва, за да придобие такива необикновени сили!

А не желаят ли да узнаят какво прави повелителят на Индия? Да, желаят. Той им каза какво прави повелителят на Индия, после съобщи с какво е зает султанът на Египет и какво се кани да направи царят на Далечните моря. И така нататък и така нататък… И след всяко ново чудо удивлението им от точността на знанията му нарастваше все повече и повече. Понякога се опитваха да го поставят натясно с мъчни въпроси, но не! Той не се хващаше. На всеки въпрос отговаряше без колебание и без закъснение, с непогрешима точност. Виждах, че ако го оставя да продължава, ще загубя своето превъзходство — този шмекер ще придобие всичко, а аз ще остана под коритото. Я да му туря крак! И то колкото се може по-скоро. Казах му:

— Много ми се иска да знам какво прави сега един човек.

— Питайте, не се бойте, питайте. Аз ще ви отговоря.

— Ще е трудно… Може би невъзможно.

— За моето изкуство няма невъзможно. Колкото е по-труден въпросът, толкова по-точно ще ви отговоря.

Както виждате, стараех се да възбудя любопитството. И сполучих. Всички наоколо се наежиха, изпънаха шии и затаиха дъх. Любопитството бе привлечено. Сега трябваше да го възпламеня:

— Ако не сбъркаш, ако отговориш правилно, ще ти дам двеста пени, сребърни:

— Все едно, че вече ги имам… Ще ви кажа всичко, каквото поискате да знаете.

— В такъв случай отговорете ми: какво правя с дясната си ръка?

— Ах!

Всички останаха като гръмнати. На никого от тази тълпа не бе му дошло наум такова просто нещо — да попита за човек, който не е на десет хиляди мили оттук. Магьосникът се смути. Изглежда, че такъв въпрос досега не му бяха задавали. Не знаеше как да се изплъзне. Той се сащиса и не можа да обели зъб.

— Хайде! Какво чакаш? Как можеш да отгатваш веднага без всякаква подготовка какво правят хората на другия край на света, а да не можеш да познаеш какво прави един човек на три крачки от теб? Хората зад мен виждат какво правя с дясната си ръка и ще потвърдят, ако отговориш правилно.

Той продължаваше да мълчи.

— Добре, ще ти обясня защо не отговаряш: защото не знаеш. Ама че магьосник! Приятели, този нехранимайко е измамник и лъжец!

Това изплаши и разочарова монасите. Те не бяха виждали досега човек, който се осмелява да напада магьосници, и се бояха от последствията. Настъпи мъртва тишина. Тежки предчувствия оплитаха суеверните им умове. В това време магьосникът се окопити. Усмихна се спокойно и небрежно. Всички почувстваха облекчение — щом се усмихва, значи няма нищо опасно. Той каза:

— Думите на този човек са тъй дръзки, че от възмущение просто езикът ми се загуби. Нека знаят всички, на които още не е известно, че магьосници от моя ранг имат работа само с крале, принцове, императори, само с хора, облечени в злато и пурпур. Да ме бяхте попитали какво прави крал Артур, щях веднага да ви отговоря. А деянията на поданиците му не ме интересуват.

— О, не съм те разбрал правилно! Като че ли чух да казваш: „Питайте за кой да е“ — и си помислих, че „кой да е“ значи всеки човек.

— Е, да… Кой да е човек от благороден произход или по-добре от кралско произхождение.

— Мисля, че това е тъй — намеси се игуменът очевидно за да заглади нещата и да предотврати някое нещастие. — Струва ли си да го надари Бог с такава чудна дарба, за да се занимава с деянията на хора без всякакъв произход. Кралят наш Артур…

— Искате ли да знаете какво прави той сега? — пресече го магьосникът.

— О, разбира се, моля, моля! Ще ви бъдем много благодарни.

Отново всички наостриха вниманието си. Непоправими идиоти! Те следяха движенията на магьосника с дълбоко вълнение и ме поглеждаха, като че ли искаха да попитат: „Е, какво ще кажеш сега?“, когато той обяви:

— Кралят е уморен от лов… и ето вече два часа, откак лежи в двореца, потънал в сън без съновидения.

— Да го благослови Бог — рече игуменът и се прекръсти. — И нека този сън да укрепи тялото негово и душата му блажена.

— Тъй щеше да бъде, ако кралят спеше — казах аз. — Но кралят не спи, кралят сега язди.

Отново всички се развълнуваха: сблъскваха се два авторитета. Не знаеха на кого от двамата да вярват, защото и аз не бях загубил още съвсем славата си. Магьосникът ме погледна презрително и каза:

— През живота си съм срещал немалко ясновидци. Но никой от тях не е успял да проникне в същността на работата без заклинание.

— Ти си се шлял из гората цял живот и много си се прозявал. Тук всички добродушни братя знаят, че и аз си служа понякога със заклинания, но не и за такива щуротии.

Щом работата стигне до насмешки, лесно ми е да изляза наглава. Магьосника сякаш нещо го преряза. Игуменът попита какво правят кралицата и придворните и получи това сведение:

— Те всички спят, надвити от умора, като краля.

— Още една лъжа. Част от придворните се веселят; другата част не спи, а язди заедно с кралицата. А сега я се понапъни и ни кажи накъде отиват кралят, кралицата и всички останали?

— Както казах, те всички спят. Но утре наистина ще яздят, понеже се канят да отидат на морския бряг.

— А къде ще бъдат вдругиден по време на вечернята?

— Далече на север от Кемелот, половин миля от морето.

— Още една лъжа, и то дълга сто и петдесет мили. Вдругиден пътешествието им ще се свърши, те ще пристигнат тук, в тази долина.

Чукнах го здравата. Игуменът и монасите изпаднаха във възторг, а магьосникът се провали. Доубих го, като му казах:

— Ако кралят не дойде, готов съм да ми задянат юлар, но ако дойде, ще ти надяна един на тебе.

На другия ден отидох в телефонната станция и узнах, че кралят вече е минал през два града. На следния ден пак разговарях и по такъв начин през цялото време го следях. За това никому не казвах. На третия ден според донесения се изясни, че ако нищо не го забави, той ще пристигне в четири часа следобед. Виждаше се, че в манастира никой не се готви да го посрещне. Право да си кажа, учудих се. Това можеше да се обясни само така: магьосникът подравя около мене. Тъй и излезе. Един мой приятел монах ми каза, че той направил някаква друга магия и разбрал, че кралският двор решил да не предприема пътуване, а да си остане дома. Сами разсъдете: трае ли дълго славата в тази страна?! Пред очите на тези хора направих чудо, превъзхождащо с великолепието си всички други в историята, и при това чудо, което имаше голяма стойност, а те бяха готови всеки миг да ми изневерят с някакъв си амбулантен мошеник, който не можеше да даде нито едно доказателство освен непроверените си твърдения.

Не биваше да оставя краля да пристигне в манастира без тържественост и пищност. Затова устроих процесия от поклонниците и в два часа следобед я изпратих да го пресрещне, като присъединих към нея и няколко отшелници, които предварително бях измъкнал от пещерите. Никой друг не посрещна краля. Игуменът онемя от ярост и унижение, когато го изведох на балкона и му показах как държавният глава влиза в манастира, без да излезе нито един монах да го посрещне, даже и най-загубеният. Как пустееха манастирските дворове и как даже и камбаните немееха и не веселяха монарха със своя звън. Той само погледна и се понесе колкото му сили държат. След минута камбаните бясно загърмяха, а из манастирските сгради изскочиха монаси и монахини и се втурнаха срещу процесията. Заедно с тях вървеше и магьосникът. По заповед на игумена бяха му окачили огромно парче желязо. Славата му рухна в калта, а моята отново литна в небесата. Да, в такава страна мъчно се поддържа реномето на една търговска марка — затова трябва винаги да се трудиш, постоянно да си нащрек и да не скръстваш ръце.