Патриша Хайсмит
Без милост (7)

Глава седма

Неспокойна и напрегната, Алисия седеше в „Еклера“, в Брайтън, на чаша чай с кифличка и очакваше Едуард Тилбъри, който трябваше да се появи вече всеки момент. Часът бе единайсет, а денят неделя.

Миналия петък тя слезе на улица „Ливърпул“, оттам отиде до „Виктория“ с такси, където си купи билет за Брайтън, но тъй като имаше влакове на всеки час, реши да си пооплакне очите във „Фортнъм и Мейсънс“, любимият магазин на майка й. „Ех, доброто старо време“ — каза си Алисия, спомняйки си за „пазарните“ дни във „Фортнъм“, когато те двете идваха и купуваха всичко, което им харесваше, без да мислят за парите, дни, които неизменно свършваха в шумната чайна на магазина с парче божествена торта и чаша чай. В края на такъв ден майка й се чувстваше изтощена, но опиянена от доволство. Този път Алисия купи само половин дузина носни кърпички с по една зелена четирилистна детелина, избродирана в ъгълчето, за шестнайсет шилинга и шест пенса. На излизане от „Фортнъм“ се натъкна на познат, когото бе видяла на последното събиране у Инес и Карпи. Не си спомняше името му, но той, повдигайки шапка, възкликна:

— Алисия, здравейте! Аз съм Едуард Тилбъри.

Бе около тридесетгодишен, с кафяви очи и кестенява коса, строен. Костюмът му стоеше прекрасно и Алисия си спомни, че и тогава бе облечен също така изискано. Адвокат по професия, опитал се бе да флиртува с нея, но щом чу, че тя и съпругът й се връщат в Сафък, се бе извинил, като изглеждаше още по-чаровен в смущението си. И Алисия не се бе държала съвсем на ниво, защото се бяха спречкали със Сидни — един от най-противните скандали между тях, а цялата вечер Тилбъри бе седял в другия край на стаята.

— Ще купувате ли нещо? — го бе попитала Алисия, когато излизаше от „Фортнъм“.

— Да, но няма значение, не е важно, нещо за кухнята. Ако сте свободна и бихте приели покана за обяд, ще отложа пазаруването на драго сърце.

Беше един и десет. Влязоха в „Оувъртън“, защото Алисия бе казала, че има работа в близост до гара „Виктория“. Обядът премина ведро и спокойно. Откриха много общи неща помежду си — любовта към морето, Брак и Антониони, и накрая Алисия му довери, че бяга от всекидневната домашна въртележка и ще прекара няколко дни в Брайтън.

— Ако в неделя сте все още там, ще ми бъде особено приятно да дойда и да прекараме следобеда заедно.

Алисия бе трепнала от изненада и леко вълнение. Какво пък, става дума само за един следобед.

— Звучи чудесно, но не зная къде ще отседна. По-добре да се срещнем на гарата.

— Аз съм с кола.

Ето как се случи, че Алисия предложи да се срещнат днес в „Еклера“, първото име, което й дойде на ум, освен фоайетата на два-три големи хотела, но тя нямаше намерение да нощува там.

Сега сърцето й подскочи като го видя да влиза през вратата с розови завеси. Изглеждаше доста неспокоен, преди да я забележи, но щом я зърна, усмихнато се отправи към нея.

Прекараха божествен ден: обядваха в Ангъс, в една бирария, бродиха по хълмовете, отидоха с колата в Пайкоумб и пиха чай в „Ханчето на орача“, наслаждаваха се на слънцето в късния следобед, изтегнати върху шезлонгите на плажа.

Едуард бе с приятен и мил характер, истинска почивка след Сидни. И двамата избягваха името му. Алисия се притесняваше, че ако заговорят за него, Едуард естествено би прозрял кавгата им, но той изобщо не се опита да подразбере или изкопчи нещо от нея, и това я впечатли приятно.

— Виждали ли сте се с Инес и Карпи напоследък? — попита тя.

— Не, откакто се запознахме там с вас — Едуард се извърна към нея за миг, беше на кормилото. — Не сме много близки.

Алисия изпита голямо облекчение, не й се искаше общите им познати да знаят, че Едуард е идвал в Брайтън да я види. Без съмнение и Едуард мислеше така. Тя усещаше инстинктивно, че той би могъл да е много дискретен и предпазлив при необходимост. Домът на Инес и Карпи бе широко отворен за всички, а Едуард без всякакво съмнение бе по-възпитан и с по-добри обноски от повечето тогавашни гости. Единственото, което смущаваше удоволствието й в момента, бе високата скорост, но не можеше да не признае умението му да шофира. Бързото каране бе един от невротичните й страхове. Също и самолетите. Изпадаше в състояние на трескав ужас след едно злополучно пътуване до Париж, когато бе на двайсет години, и оттогава избягваше да лети.

Вечерята бе по-вкусна дори и от обяда. Прекрасно е да ядеш каквото си искаш, където си искаш, без да мислиш за сметката. Едуард си тръгна за Лондон малко преди десет вечерта, и Алисия искрено съжаляваше.