Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Susension Of Mercy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Патриша Хайсмит

Заглавие: Без милост

Преводач: Бисера Георгиева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Скорпион

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат, София

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Мая Петкова

Технически редактор: Валери Терзиев

Художник: Симон Сасен

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-8210-06-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5545

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Още на другия ден госпожа Лилибанкс се обади и покани Сидни на вечеря.

— Месарят ми предложи днес чудесна прясна риба от Доувър и аз купих две с надеждата да вечеряме заедно.

— С удоволствие, благодаря. Да взема ли нещо и към колко да дойда?

— Седем и половина рано ли е? Ако искате да работите, можем да вечеряме по-късно.

— Седем и половина е добре.

— Нищо не носете, просто елате.

Но Сидни отиде с колата до Фрамлингъм и купи бутилка бяло вино. Този ден работата му спореше и той бе в добро настроение. Госпожа Лилибанкс се чувстваше отлично поради същата причина, рисуването й бе донесло удовлетворение и тя сподели с него радостта си (картината, върху която бе работила се намираше на горния етаж, и Сидни не можеше да я види, а и не пожела). Той преднамерено сподави обзелото го веселие — отсъствието на жена му налагаше да се разиграе мъничко самота и тревога.

Хранеха се в полуприземната трапезария на госпожа Лилибанкс. В два от ъглите на стаята се издигаха фурнировани бюфети, покрай една от стените имаше висока до кръста лавица, цялата покрита с холандски фаянс и разнообразни дреболии. По нейния си муден начин, госпожа Лилибанкс сервира превъзходна вечеря с десерт — домашно реване в ягодов сироп. Тя любезно и ненатрапчиво разпитваше Сидни за работата му, предразполагаше го да говори и да се наслаждава на собствения си глас.

— Изглежда „Бич“ ви е по-мил от всичко, което сте написали — обади се тя докато си пиеха кафето.

— Навярно защото е последната ми рожба. Още малко вино?

Госпожа Лилибанкс не бе доизпила чашата си:

— Не, благодаря. Но вие си налейте, виното е чудесно. Без него рибата нямаше да е така вкусна.

Сидни си наля около един пръст, а останалото, по-малко от половината, явно щеше да подслади самотния обяд на домакинята.

— Очаквам Алисия да се върне в понеделник или вторник.

— Така ли? Най-вероятно се чувства добре сама, прекарва си времето в Лондон по изложби и музеи.

— Струва ми се, че не е в Лондон — смотолеви Сидни. — Обадих се на няколко места. По-скоро е в Брайтън, тя харесва този град.

— А има ли приятели там?

— Не, доколкото ми е известно. Би ми казала.

Той леко смръщи чело и втренчи поглед в чашата за кафе. Мислеше за това, че щеше да говори същите неща, ако Алисия бе мъртва, ако я бе убил в петък сутринта например, вместо да я закара на гарата в Кемпси Аш. Същото щеше да говори и госпожа Лилибанкс. Думите се навързваха като реплики в пиеса, а актьори бяха те самите.

— Художниците изпитват нужда да останат сами понякога — продължи госпожа Лилибанкс мило.

— Да — той я погледна с благодарност. — Може би ще получа картичка в понеделник, или ще се обади по телефона — додаде унило.

Беше едва събота вечер. Алисия никога не изпращаше картички по време на подобни бягства. Не и на него.

— Ще използвам времето за работа. Искам да кажа, сигурно това прави и Алисия, скицира в Брайтън — добави той и усети плъзналата по лицето му червенина. Облегна се на стола:

— Нали знаете, не съм свършил с „Големите планове“.

— Какво ще кажете, ако оставим всичко както си е, и послушаме музика?

— Преди това ще ви помогна да разчистим — каза Сидни развеселен и скочи енергично.

Той преодоля слабата съпротива на госпожа Лилибанкс и за три минути масата бе изчистена, чиниите — готови за миене, пренесени в кухнята. После слушаха музика от Бах и Хиндемит. По същото време госпожа Лилибанкс бродираше калъфка за възглавница на внучката. На тръгване Сидни й предложи:

— В понеделник отивам на пазар в Ипсуич, ако искате да дойдете…

— Не, благодаря. Засега имам всичко необходимо.

Сидни въздъхна с облекчение. В действителност нямаше никакво намерение да пътува до Ипсуич, но не можа да измисли с какво друго да благодари на госпожа Лилибанкс.

Когато остана сама, тя се запретна, накисна тенджерите и тиганите. Чиниите й дойдоха в повече тази вечер, силите я напуснаха; утре ще стане по-рано, преди да дойде Хокинс, и ще сложи всичко в ред. Никога не оставяше мръсни съдове за госпожа Хокинс, смяташе, че и без това за нея има доста работа из къщата. Бе доволна от вечерта, а мислеше, че и Сидни е прекарал добре, но потокът на мислите й, приятни и спокойни, се завихряше около островчето на неговото безпокойство за Алисия. Ясно беше, че тук има нещо. Тя си спомни, че Алисия не бе убедена дали иска да има дете от Сидни, но както й бе казала, можело и да опита. Не, не беше редно да се говори така за дете, помисли госпожа Лилибанкс. Алисия трябва да е била дълбоко засегната, за да не му каже къде отива и кога ще се върне. Пред очите й изникна разгневения Сидни от оная вечер, когато тя им гостува и се запозна със семейство Полк-Фаради. „За бога, шестата или десетата е тази счупена чаша!“ — бе казал тогава така свирепо, а и онова, което Алисия бе говорила после, за напусналата го муза, или нещо такова. Тя не постъпваше по-добре от него, госпожа Лилибанкс бе видяла как смущението, изписано по лицето на Сидни, бе отстъпило място на дълбока неприязън. Я най-добре, остани приятелка и на двамата, а не заставай помежду им — смъмри се тя.

По-късно, наметнала върху нощницата червен вълнен халат, госпожа Лилибанкс хвърли последен поглед на най-новата си картина — жълта ваза с рози и бледолилав повет, но сега тя не й се виждаше така хубава, както в пет часа, когато я бе привършила. Или не толкова хубава, както би изглеждала, ако бе рисувала ежедневно през целия си живот, а не от неделя на неделя — с примирение си помисли тя. Както казват, изкуството иска време, а животът е толкова кратък.