Патриша Хайсмит
Без милост (16)

Глава шестнадесета

Преди да изтече седмицата, полицията посети Сидни и госпожа Лилибанкс за втори път: появи се същият млад полицай, придружен от цивилен мъж, инспектор Брокуей от Ипсуич. Макар че бе висок и с грубовато лице, той говореше меко, но често и силно кашляше.

Горе-долу по това време Сидни получи просветление, че Алисия е приела ролята си в привидната драма и играеше убедително. Не само той, но и никой друг нямаше да научи нещо, ако зависеше само от нея.

А и в събота Сидни улови зараждащото се подозрение у инспектора. Странно, изпитваше мъничко вина и неспокойствие, но все пак бе доста самоуверен, защото всъщност не беше я убил. Съвсем не нарочно обаче изпусна чашата, докато си наливаше кафе в кухнята под зоркия поглед на двамата мъже в трапезарията, на които също бе предложил, но те бяха отказали. Уплаши се, обърка се. Първо каза, че е качил Алисия на влака в Кемпси Аш, но младият полицай го поправи според дадените вече показания, и той замени Кемпси Аш с Ипсуич.

— Видяхте ли някой познат в Ипсуич? На гарата? — попита инспекторът.

— За съжаление, не — бързо отвърна Сидни и не му убягна, че инспекторът запечата това „за съжаление“.

Удивително, колко истинска беше въображаемата му вина!

Инспекторът пожела да види стаята на Алисия на горния етаж, което значеше спалнята и студиото. Сидни вметна, че е взела със себе си кутията с боите, голяма колкото куфар, но е оставила триножника. Инспекторът отвори нейното най-горно чекмедже, търсейки нещо, което никоя жена не би оставила: например червило или пудра, но вътре си стояха четири червила и две стари пудриери; купче с носни кърпички и шалчета; ножички за нокти, несесер за шиене и няколко колана.

Инспектор Брокуей попита с какви куфари е заминала и Сидни му отговори — с два, един турскосин с ъгълчета от кафява кожа и още един, кафяв, по-голям, кожен, с каиш. Беше взела няколко зимни костюма и палто с кожена яка. А с какво е била облечена в онзи ден? Сидни не можа да си спомни. Но жълто — бежовият шлифер бе преметнат през ръката й.

Инспектор Брокуей и полицаят излязоха през задната врата, без да кажат нищо, а Сидни ги последва доста озадачен, докато му стана ясно, че инспекторът иска да види дали има следи от копане в задния двор. Интересно му беше, защото се сети за героя си Криси, и той наистина се постара да се постави на мястото на убиеца, заровил жена си под два квадратни метра трева, която, нарязана на чимове от по около двадесет квадратни сантиметра, бе предварително внимателно отстранил, но от представата му се изплъзваше вътрешното усещане, а що се отнася до външното поведение, то предполагаше, че престъпникът би се държал като него — гледа си небето и птиците и оставя полицаите да се занимават със себе си. Виновният човек, разбира се, няма да изпуска полицаите от очи, за да види на какви следи попадат, и Сидни точно така правеше — поглеждаше към тях отдалеч. Инспекторът бе надникнал в гаража и бе забелязал, че подът е дървен. Не може да се каже, че огледът е много щателен, мислеше Сидни. При разследване по правилата полицаите би трябвало, застанали на ръце и колене, да огледат всеки сантиметър, даже да ровят и копаят тук-там, да откъртят дъските от пода в гаража. Да не забравяме, обаче, за какво е огледът — търси се заровен труп, а по-грижливата проверка на мястото може би ще дойде по-късно. Следите от прясно обърната земя биха се заличили само от един-два валежа след заминаването на Алисия; без съмнение, инспекторът мислеше за същото.

Инспекторът се сбогува много вежливо, но сдържано — хладно, без ни една-едничка закачка, като например „Не унивай“, нито обещание да му се обади щом открият нещо.

Сидни запали цигара, наблюдавайки как двамината се отдалечават към къщата на госпожа Лилибанкс. Колата на инспектора бе край пътя пред дома на Сидни. Тя, като противовес на съмнението, което бе предизвикал у инспектора, ще каже добри думи за него. От друга страна обаче, загатвайки подозрението си, инспектор Брокуей би могъл да го посади в нейния ум. Те, естествено, ще се постараят да изкопчат колкото се може повече от госпожа Лилибанкс. Нищо чудно да им каже за килима, ако го е видяла с него. Много му се искаше да подслуша разговора им.

 

 

Няколко часа по-късно, около пет, госпожа Лилибанкс телефонира и попита дали е удобно да прескочи при него за малко, или може би той би желал да я посети, да пийнат чаша чай или нещо друго.

— И така става, и иначе става. Защо не дойдете вие — каза Сидни. — И аз имам същото.

Госпожа Лилибанкс отвърна, че ще дойде, но изминаха цели десет минути докато тръгне. Погледна се няколко пъти в огледалото, за да се увери, че лицето й не е омърляно с боя, защото бе рисувала, или поне се бе опитвала да рисува. Посещението на инспектора от Ипсуич я бе разстроило ужасно. Взела бе цяла супена лъжица от лекарството, което доктор Андърууд й бе казал да употребява само когато има наистина силно сърцебиене.

После полежа един час, но не заспа. ДЛЪЖНИ СМЕ ДА ИЗСЛЕДВАМЕ И ВЪЗМОЖНОСТТА ГОСПОДИН БАРТЪЛБИ ДА Е УБИЛ ЖЕНА СИ, ГОСПОЖО ЛИЛИБАНКС…, след което инспекторът се бе заел да смекчава значението на казаното, но чутото бе накарало госпожа Лилибанкс да осъзнае собственото си, макар и вяло подозрение.

Не беше невъзможно. Ето кое бе най-ужасното. След това разбра, че има само един начин да се добере до истината, но й трябваше смелост. Да, трябваше да събере смелост, но съмнението, което в момента изпитваше бе по-лошото, мислеше си тя. Подобно съмнение е като нетърпима болка. Точно това госпожа Лилибанкс не можеше да сподели с инспектора, защото стореше ли го, той би му придал твърде голямо значение. Сидни може да е съвсем невинен.

Най-накрая, около пет и петнадесет, тя почука на предната врата и в същия момент обезпокоителен спомен нахлу в главата й — телефонният разговор с Полк-Фаради отпреди няколко дни, който се беше обадил най-вече да попита за нейното мнение относно заминаването на Алисия и какво мисли за Сидни. Да, Полк-Фаради бе доста склонен да приеме всякакъв намек за вина по отношение на Сидни, и тъй като се знаеше, че той е негов приятел и делови партньор, никак не беше й харесал.

Сидни широко разтвори вратата и я поздрави.

— Как сте, Сидни?

— О, полицията ме посети още веднъж днес. Видях, че и при вас дойдоха. Страхувам се, че няма нищо ново.

— Не. Съжалявам, Сидни.

— Предполагам, че се спотайва, защото се вдигна толкова шум, че не желае да се узнае скривалището й, където и да е тя сега. Родителите й са много огорчени. Почтени хора са. Седнете, госпожо Лилибанкс. Уиски или чай?

— Нищо. Наминах, за да попитам — започна тя, извръщайки се малко от него с поглед в килима под краката й — откъде сте купили този килим. И аз се нуждая от такъв за къщата. Може би знаете някое прилично място…

Уплаха пробягна по лицето на Сидни, после й каза:

— Купих го от Дебнъм, от магазина на Абът. Имаха само няколко персийски като този, но можете да проверите. Струваше май осем лири.

Наблюдавайки Сидни, госпожа Лилибанкс седна на канапето, без да бърза.

— Харесваше ми старият ви килим. Бих го купила — каза тя, като се засмя пресилено.

— Вече го нямаме. Аз го изхвърлих. Не искаме да заема място у дома, а се съмнявам, че някой би дал и десет шилинга за него.

Госпожа Лилибанкс чуваше барабанните удари на сърцето си под зелената жилетка. „Сидни леко пребледня“ — помисли си тя. Изглеждаше виновен. Държеше се като виновен. Но нежеланието й да повярва й пречеше да го постави в категорията на престъпниците. Сега той я наблюдаваше внимателно.

— О, няма значение. Ще опитам в Абът — каза тя. — Всички наоколо пазаруват от него. Е, Сидни, не бива да ви задържам повече, сигурно още работите — каза тя и се надигна.

— Работя, когато ми се работи — каза той малко по-весело. — Нямам определени часове. Прекъсването не ми пречи.

Сега беше моментът да го покани на вечеря довечера, да поговорят за птиците и навика й да ги наблюдава, да види каква ще бъде неговата реакция, но тя просто не бе вътрешно готова за това, не и тази вечер.

— Скоро трябва пак да дойдете на вечеря, Сидни — тя отиде към вратата и се обърна. — Моля се с Алисия всичко да е наред, където и да се намира тя. И, много ви моля, не забравяйте да ми съобщите, ако…

Той все още я гледаше с наострени сетива:

— О, разбира се, госпожо Лилибанкс, ако ми се обади, бъдете сигурна, че ще научите.

Госпожа Лилибанкс бавно се отправи към къщи. Странно е, разсъждаваше тя, че не я попита за какво бе разговаряла с полицаите: „Не е ли естествено, ако е невинен да иска да чуе?“.

В същия този момент Сидни размишляваше върху окончателния сценарий на „Втория господин Куентин“, който бе получил по пощата тази сутрин — бързо свършена работа от Алекс. Госпожа Лилибанкс го бе видяла с килима през рамо. Глупавата му пантомима — „трупоизнасяне“ — бе имала един зрител в онази сутрин. А какво изпитва? Мъничко вина — това със сигурност. Като че изигравайки образа на другиго, а не своя собствен, той се бе убедил в състоятелността на чуждите подозрения.

Телефонът иззвъня. Сидни изтича надолу по стълбите да вдигне слушалката; мислеше, че може да е някой приятел от Лондон, който иска да му съобщи за посещение на полицията. Днес инспекторът го беше помолил да му даде имената на най-близките Алисини приятели и Сидни му бе казал за Инес и Карпи, за Полк-Фаради и още няколко нейни съученици, чиито имена бе открил в един бележник с адреси и телефони, и който Алисия не бе взела със себе си.

— Здравей, убиецо, какво таиш? — чу се зловещ глас.

Сидни се изсмя:

— Здрасти, Алекс. Щастлив съм, замислям убийство. Благодаря ти.

— Аз тъкмо преглеждах новия епизод, получих го днес следобед, много е добър.

Сидни помълча. Ставаше дума за „убийството“ на гнусен диктатор, извършено от Бич.

— Полицията беше при мен допреди няколко минути — каза Алекс. — Боже мили, човече, какво си им разправял ти там? Театър ли разиграваш?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами поведението им говори, че те подозират в премахването на Алисия. Какво си правил, шегички ли си играеш с тях? Това може да стане опасно. Питаха за характера ти. Ти не искаш да им казвам ИСТИНАТА, нали?

— Надявам се да си сгъстил черната боя, за да подхожда на създателя на Бич.

— Казах им, че характерът ти е подозрителен, обичаш да побийваш жена си, че имаш зловещо въображение, че любимото ти занимание е да заместваш с нецензурни думи текстовете на песните, и че очевидно си убедил младата си и богата жена да вземе къща в затънтен глух край — Бликъм Хийт, където можеш да я пречукаш и заровиш из горите наоколо — разнесе се фалцетовият смях на Алекс, с който се смееше само когато се забавляваше от сърце.

Сидни се усмихна:

— Какво всъщност те питаха?

— Е, Сидни, не съм много далеч от истината. Питаха ме как я карате вие двамата с Алисия. Казах — доста добре. Питаха дали е възможно Алисия да има връзка с друг. Казах, че не мисля така. А ти?

— Не, не, не! — отвърна Сидни, но в действителност си го мислеше.

Алисия, разбира се, винаги е била много предпазлива и никога не му беше дала някакъв повод.

— И ти не си чул, нали, за друг мъж в Лондон, а?

— Не, нищичко, нито думичка, не мирише на скандал.

— Ама тя лежи два метра под земята в гората недалеч оттук и се питам защо само си хабя думите да говоря за други мъже.

— Как я уби, Бартълби? Знаеш, че вече всичко ми е ясно. Може пък да се измъкнеш чист.

— Бутнах я по стълбите. Счупи си врата. Погребах я на следващата сутрин преди зазоряване. Никога не съм се чувствал по-добре! Радвам се, че го сторих, и да имаше как, отново бих го сторил.

— Благодаря ви, господин Бартълби, зная, че нашите слушатели се наслаждаваха на коментара от първоизточника, така да се каже, направо от устата на убиеца, за един спорт, на който милиони биха желали да се отдадат. Само ако можехме да си го позволим — последните думи бяха придружени от пиукане в слушалката и Алекс побърза да каже:

— И двамата се връщаме при нашия Бич. Нека го изцедим докрай.

Апаратите прекъснаха.

Сидни четеше сценария на „Втория сър Куентин“ и около десет часа бе пречистил текста. После го сложи в жълтеникав плик, за да го изпрати утре. Чудеше се с какво ли е заета Алисия в момента? Защо Снийзъмови не бяха се обаждали вече четири дни? Погледна в бележника за телефонния номер на Инес и Карпи и им позвъни.

Карпи вдигна слушалката. Инес бе излязла и тя беше сама.

— Както разбирам, нямаш новини, Сидни — каза тя със звънливия си глас.

— Не, никакви новини.

— Полицията беше при нас днес, малко преди шест. Инес си беше у дома.

— Трябваше да им дам вашите имена, Карпи. Те искаха да знаят кои са приятелите й в Лондон. Надявам се, че не ми се сърдиш.

— О, не, разбира се, не. Но ни се струва, че задаваха смешни въпроси. Дали вие с Алисия сте щастлива двойка, дали сме ви виждали да се карате. Естествено, казахме — не. Казах им, че сте семейство артисти и обичате да се усамотявате от време на време. Питаха ни, дали мислим, че Алисия може да има приятел. Казахме, че не мислим така. А ти, Сид, мислиш ли, че е възможно?

— Не — каза Сидни.

— Вярвам, че няма да нарочат теб, поради липса на друг.

— Не мога да им се сърдя, ако постъпят така. Имат си хората работа и трябва да си я вършат.

— Много вярно, но е противно да я вършат така. Не си изпускай нервите пред тях, Сид, защото само ще си навредиш.

— Прекрасно си владея нервите пред тях! — След което Сидни даде дежурното обещание да се обади, ако научи нещо.

Докато се приготвяше да си ляга, Сидни размишляваше, че е много странно да имаш приятел, който те обвинява, но няма доказателства (Алекс) и друг, който има доказателства, но не желае да те обвинява в престъпление (Лилибанкс). В едно и също време ти вменяват вина и те освобождават от нея. От това би могло да стане разказ. Нахвърли мисълта си в бележника.