Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Susension Of Mercy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Патриша Хайсмит

Заглавие: Без милост

Преводач: Бисера Георгиева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Скорпион

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат, София

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Мая Петкова

Технически редактор: Валери Терзиев

Художник: Симон Сасен

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-8210-06-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5545

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и девета

На път за Скотланд Ярд, в таксито, което той предвидливо взе от „Хайд парк“ вместо от улица „Слоун“ или „Найтсбридж“, Сидни осъзна, че не бе запечатвал в себе си чувствата на убиеца по време на убийството. Бе забравил да мисли за себе си. Но убийството още не е факт, още „тече“. Тилбъри е още жив и може да остане жив, ако някой го намери до час и стомахът му бъде промит. Това отложено състрадание ли е, отсъствие на нещо? Сидни разсъждаваше сега, но в оня момент не мислеше нищо подобно. Не, действието му бе лишено от разум — брутално възмездие за бягството на измамника Тилбъри, изоставил Алисия умираща или умряла.

Таксито спря и Сидни плати.

Постовият го пусна, друг полицай го поведе вътре в сградата, до стаята на инспектор Хил на втория етаж.

При инспектора имаше двама цивилни, които останаха, макар неговото внимание да бе изцяло насочено към Сидни.

— А, господин Бартълби, добър вечер. Седнете, ако обичате — телефонът иззвъня. — Отлично! Добре, намерете го и го доведете — затвори телефона, поглади косата си с ръка и се обърна към Сидни. — Вече имаме напредък. Наистина съжалявам за вашата съпруга. Установихме самоличността днес следобед без сянка от съмнение.

— Зная. Знаех — каза Сидни.

— Знаел сте?

Разбрах веднага, щом видях снимката във вестника.

— За протокола е нужно да ни кажете къде сте били в сряда вечерта.

— У дома, цяла вечер и цяла нощ.

— Можете ли да го докажете, ако се наложи.

Сидни се замисли.

— Не.

— Е, може и да не потрябва. Издирваме мъжа, с когото вашата съпруга е била, въпросният Ерик Лиманс. Имаме чудесно описание на външността му. Името Едуард Тилбъри говори ли ви нещо?

— Да — каза Сидни.

— Какво?

Сидни хвърли поглед към слушащите с явно внимание мъже от лявата му страна, единият на средна възраст, другият по-млад.

— От миналия петък зная, че жена ми е с него, но исках да й дам възможност сама да се върне. Затова замълчах пред полицаите.

— А как разбрахте?

— Видях ги в Брайтън. Тогава не знаех името му, но го научих по-късно.

— Как, ако ми разрешите да попитам?

Сидни знаеше, че полицията е чула името на Тилбъри от Инес и Карпи.

— Попитах едни приятелки в Лондон — Инес Хагърд и Карпи Дън.

— Ние току-що говорихме с тях. През цялото време ли са знаели? — попита инспекторът, сбърчил вежди.

— Не, мисля, че след като аз го видях. Аз им го описах. И ако някой е виновен за премълчаването на факта, то това съм аз, аз ги помолих да не казват. Не съм споделил с тях, че съм видял жена си и Тилбъри, но си спомних, че той я ухажваше веднъж, когато се бяхме събрали у тях. Не знаех как се казва, но помнех как изглежда.

— Разбирам. Тилбъри ще бъде доведен тук тази вечер.

Сидни се чудеше дали да каже на инспектора за писмото и телеграмата, които бе изпратил на Алисия. Тя може да ги е унищожила. Тилбъри нищо не каза за тях. Но бе възможно телеграмата и да се появи, защото в пощата се пазеше копие за известно време. А ако се намеси капризният пръст на съдбата и полицията реши, че Тилбъри не е действащо лице в пиесата от нощта на убийството, то дали нямаше да погледнат на телеграмата като на негов хитър ход: изпратил телеграмата в сряда сутринта, метнал се на влака и отишъл в Брайтън, после в Лансинг — бутнал Алисия от ръба на скалата в пристъп на дива ревност, изчистил дома от вещите на Тилбъри, за да изглежда, че е избягал след като я е убил, после се прибрал. Сидни запримига. Такова нещо не може да се случи. Не ставаше дори за измислените му фабули.

— Предполагам, че сте говорили с родителите на жена ми — каза Сидни, нарушавайки краткото мълчание в стаята.

— Да, днес около обед. Уточнявахме самоличността, питахме дали дъщеря им има рожден белег от вътрешната страна на ръката.

Сидни познаваше белега: петно с цвят на ягода, което Алисия винаги оприличаваше на миниатюрна карта на Франция. Отново си помисли, че сигурно е обезобразена до неузнаваемост.

— Къде е тя сега?

— След аутопсията ще изпратим тялото в Кент — отвърна Хил и вдигна телефонната слушалка още при първия звън.

— О, тогава влезте, разбира се. И ми се обадете — той върна слушалката на място. — В жилището на Тилбъри телефонът е оставен отворен, свети навсякъде, а той не отваря вратата. Интересно.

Сидни мълчеше.

— Къде точно видяхте жена си в Брайтън? — попита инспектор Хил.

— Стоях на гарата, за да видя Тилбъри, или някой, който прилича на него — отговори Сидни.

Разказа как е проследил Тилбъри до мястото, където беше срещнал Алисия, а косата й бе станала червена, как е обхождал градовете на запад от Брайтън и как я беше открил в Ангмъринг чрез тамошната поща:

— Смятах, че нейното завръщане е само въпрос на време, не исках да се чувства неловко, когато всичко излезе наяве.

— И ние ги открихме в Ангмъринг — каза единият от служителите, стоящ отляво на Сидни.

— Но едва днес — каза инспектор Хил с бледа усмивка и вдигна слушалката на телефона. — Съжалявам, не мога да говоря сега Майкъл, очаквам разговор и линията ми трябва свободна — едва затворил, разнесе се телефонен звън: — О, да, съгласен съм. Така е. Ще се видим.

Инспекторът затвори телефона и набра някакъв номер.

— Инспектор Хил се обажда. Трябва ми кола, веднага! Тилбъри се е нагълтал с хапчета в апартамента си. Чакат лекар. Трябва и ние да отидем, струва ми се.

Всички се раздвижиха, взеха си шапките, шлиферите, долу вече ги чакаше черна кола.

Във фоайето на сградата, където живееше Тилбъри, имаше двама души, и още няколко на площадката пред неговото жилище, чиято врата беше затворена. Сидни веднага позна жената от долния етаж, която беше го зърнала, но този път тя не го удостои с внимание. Хил почука и вратата се отвори. Сидни влезе след него, заедно с другите двама.

Тилбъри беше все още на канапето, с една дълга тръба в устата, водеща към сива емайлирана тенджера на пода. Лицето му бе бяло и застинало.

— Не изваждаме много — обясни докторът на Хил.

— Смъртоносна ли е дозата, как мислите? — попита инспектор Хил.

— Зависи колко е погълнал — отвърна лекарят и взе пластмасовата опаковка, в която беше останало едно хапче.

Инспекторът заразглежда флакона, прочете надписа, включващ името на доктора, аптеката и указание: „едно-две при нужда“. Отвори го, помириса. Постави го отново на масичката.

— Повече нищо не излиза — каза лекарят и извади тръбата от гърлото на Тилбъри. — Сега, в болницата! — тръгна към телефона.

Хил погледна часовника си и смръщи лице:

— Не се знае кога Тилбъри ще е в състояние да говори. Господин Бартълби, можете ли да останете тази вечер в Лондон? Бихме желали да поговорим с вас, ако Тилбъри дойде на себе си. Освен ако не предпочитате да се приберете и да се върнете утре.

— Не. Ще остана — каза Сидни.

— Моля да ни се обадите по телефона утре, между девет и десет.

— Добре — Сидни се сбогува с представителите на Скотланд Ярд и излезе.

Жената, която го бе видяла я нямаше отвън на площадката, но двамата мъже бяха все още там.

— Как е той? Жив ли е още? — попита единият от мъжете.

Чули са за свръхдозата очевидно.

— Да, жив е — отвърна Сидни и съобщението бе предадено на други двама, чакащи долу във фоайето.

Сидни се обади на Инес и Карпи от първата телефонна будка, която се изпречи на пътя му. Той решително отказваше да остане сам със себе си, а те двете бяха точно хората, от които имаше нужда.

— Сидни, скъпи, в Лондон ли си? — попита Инес.

Тя каза, че ще се радват да го видят, били сами, но телефонът не спирал да звъни цяла вечер.

Не бяха съвсем сами и Сидни разбра това веднага, щом таксито влезе в тяхната сляпа уличка. Навел глава, Алекс Полк-Фаради се отдалечаваше от дома им, макар Сидни да беше сигурен, че е видял и таксито, и него самия, защото в такива задънени улички коли не влизаха често. Алекс бягаше от него.

— Сидни, влизай, скъпи — започна Инес още на вратата.

Двете жени го прегърнаха сдържано и изразиха съчувствието си поради загубата на Алисия. Дадоха му чаша уиски, което Карпи изтичала да купи специално за него, и въпросите заваляха. Видял ли е Тилбъри? Какво са правили полицаите при него?

— Оттам идвам — каза Сидни. — Погълнал е свръхдоза седативи, закараха го в болница.

— Какво?! — това беше Карпи. — Обзалагам се, че той е блъснал Алисия от скалата, кучи син! Мислиш ли, че е той?

— Не зная — отвърна Сидни.

— Дали дозата е смъртоносна?

— И това не зная.

— Измел се е с всичките си партушини — вметна Инес. — Даже тефтерчето на Алисия е изчезнало. Не са го намерили. Няма нищо чудно, че се е опитал да свърши със себе си, защото е виновен.

Безсловесие и треска измъчваха Сидни, дори и след уискито. Карпи щедро му доля чашата.

— Мога ли да пренощувам у вас? — попита той. — Утре рано сутринта трябва да отида в полицията.

— Разбира се, Сид. Ял ли си нещо? — на свой ред попита Карпи и стана. — Ние не сме, до преди малко имахме гост.

— Твоето старо другарче Алекс — каза Инес. — Знаех, че ще се измъкне, щом чуе, че идваш. Не ни се наложи да го отпращаме.

Сидни леко се усмихна, загубил всякакъв интерес към приказките за Алекс. Серията няма да продължи след шестия епизод, помисли си той. Но тогава осъзна, че би могъл да пише и сам, или поне да си направи труда да опита.

— Знаеш ли, започна да пее друга песен — каза Инес. — Сега ти не си убиец на жена си, а просто смахнат.

— Като че ли той не е — обади се Карпи от кухнята, отделена с преграда от дневната.

— Божичко, не бива да си правим такива шеги. Бедничката Алисия май не е била в нормално състояние. Да не се прибере толкова време!

— Не казахме на Алекс, че знаем от една седмица за Тилбъри — провикна се Карпи, за да заглуши шума от течащата вода. — Това щеше да го вбеси още повече — чуваше се чуруликащият й гласец.

— Аз обясних на полицаите, че съм знаел за него.

— Ние също, днес — добави Инес. — Надявам се да не се сърдиш, Сид. Алисия…

— Не, не се сърдя. Нека говорим за нещо друго. Продадох „Големите планове“ миналата седмица — съобщи той, но някак печално.

Последваха поздравления като за случая и допълване на чашите.

Вечерята беше вкусна, но Сидни хапна малко. Много скоро след това момичетата му пожелаха лека нощ и го оставиха на канапето, а тяхното тихичко бърборене, долитащо от горния етаж, го приспа.

Приготовленията за закуската на децата го събудиха. Беше осем без четвърт. Мисълта за Тилбъри го прободе: ако е оживял, сигурно в тази минута говори. Разбира се, полицаите не знаеха къде е пренощувал, за да го потърсят. Сидни изпи само чаша кафе и портокалов сок.

— Какво искат от теб още? — попита Карпи.

— Сигурно искат да говоря с Тилбъри.

Инес едва не изпусна чинията, обърна се да погледне Сидни:

— Божичко, може и да е умрял, нали!? Знаеш ли в коя болница са го закарали?

— Не — нямаше да се обади, за да пита как е, дори да знаеше, помисли си Сидни.

Дали Тилбъри е „оплескал“ всичко? Каква ли присъда може да очаква човек, насилил друг да погълне смъртоносна доза? Като за убийство, разбира се. А дали пък оживелият Тилбъри няма да се прояви необикновено, невероятно благороден човек и няма да каже нищо на полицаите за посещението на Сидни Бартълби. Дали Тилбъри би опитал да изкупи вината си по този начин? Ако пишеше разказ за това, мислеше Сидни, щеше ли да представи Тилбъри чак толкова благороден? Не, не и щом не е имало намек за благородство преди това, а Сидни не бе видял нещо подобно у Тилбъри. Този час, докато стане девет, бе изпълнен с болезнено напрежение, разведрявано с глътки уиски, което Карпи настойчиво му предлагаше.

Инес бе извела децата на разходка. Сидни не можеше да преодолее нежеланието си да включи радиото, за да чуе новините, а и хлапетата не бяха се сетили да го сторят.

Сидни позвъни в Скотланд Ярд. Инспектор Хил не беше се явил на работа, но служителят, на когото го прехвърлиха, му съобщи, че Едуард Тилбъри е починал около четири сутринта.

— Сърцето му не издържа — каза гласът. — В такива случаи всичко зависи от сърцето — човекът вероятно мислеше, че говори на негов близък. — Инспектор Хил ще бъде тук всяка минута.

— Какво ти казаха? — попита Карпи от кухнята.

— Тилбъри е починал през нощта — отвърна Сидни.

Карпи се появи с парцал в ръка:

— Боже милостиви, Исусе Христе, наистина смъртоносна доза. Изглежда, че той е бутнал Алисия, нали?

— Не зная — промълви Сидни — и не мисля, че има голямо значение. Представям си каква тревога е изживял да не загуби работата си, не смяташ ли?

— О, да, прав си. Говорих с Васили около шест. Чудя се дали той знае вече.

Думите едва достигаха до Сидни. Мислеше си, че трябва да говори със Снийзъмови.

— Може ли да позвъня до Кент? Ще платя.

— Разбира се, Сид. На родителите на Алисия, нали?

Сидни потвърди с поклащане на глава и се зае с разговора. Трябваше да вземе номера от информацията, защото не можа да си го спомни. Карпи го остави сам. Отговори някой от прислугата и Сидни помоли за госпожа Снийзъм.

— Секунда, да видя дали е свободна.

Сидни чака повече от минута. Най-после госпожа Снийзъм се обади:

— Ало?

— Здравейте, госпожо Снийзъм. Сидни е. Искам да ви кажа колко ми е мъчно за Алисия. Аз съм…

— О, Сидни… — гласът й предателски пресекна, но тя бързо го овладя и продължи — на всички ни е мъчно. Нямах никаква представа за това, което става. Никой не знаеше. Дори и ти, нали?

— Не — отговори Сидни. — Съжалявам, че всичко свърши по този начин.

Сидни искрено страдаше, а студенината на госпожа Снийзъм, единствената й черта, с която я познаваше, изглеждаше по-човешка и истинска от всичко, изпречило се на пътя му в безкрайните дни напоследък.

— Едуард Тилбъри е починал. Научих преди няколко минути. Взел е свръхдоза приспивателно.

— О, небеса! Боже мили! Каква е тази трагедия, като пиеса! Не мога да се отърва от мисълта, че Алисия няма нищо общо с това. Струва ми се фалшиво. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, да! — сякаш и убийството на Тилбъри не бе истинско, защото така или иначе, той и сам можеше да го направи, ако загубеше работата си, а това беше повече от сигурно.

— Сидни, ще ми позволиш ли да отбележа колко си бил търпелив? Търпелив с нашата своенравна дъщеря, довела се до ръба на смъртта, до крайния предел, отвъд който няма път? Зная, не е лесно да говорим сега, но ти ела да ни видиш някой ден. Съобщи ни, когато решиш.

— Непременно. Непременно ще дойда — отговори той, благодарен на госпожа Снийзъм, че сложи точка на този невероятен разговор. — Поздравете от мен господин Снийзъм.

— О, Господи! Погребението! Опелото ще бъде утре в единайсет, Сидни. Тук в малката църква.

— Благодаря, госпожо Снийзъм, ще бъда там.

— Ела утре у нас — гласът й потрепери.

Свърши! Сидни изтри чело и измъкна от джоба си две монети за телефонния разговор.

На стълбите горе се появи Карпи.

— Тръгвам за Скотланд Ярд — обясни й Сидни. — Благодаря за всичко, Карпи. И за самобръсначката също. — Сидни беше се избръснал с тоалетен сапун и самобръсначка, която беше на една от тях двете — Инес или Карпи.

— Ще минеш ли по-късно да се видиш с Инес! Обади се.

— Ще ви се обадя по телефона — обеща Сидни. Не знаеше какво му е приготвил инспектор Хил, а окажеше ли се на свобода, искаше му се да се прибере и да поразмисли над работите си: къщата, живота…

Сидни пресрещна Карпи по средата на стълбите и я целуна по бузата:

— Благодаря ви, че сте такива добри приятели, най-добрите на света.

— О, Сид, обичаме те. Ще си останеш в нашия списък на известни личности. А „Големите планове“ ще бъде най-продаваната книга.

Инспектор Хил срещна Сидни в коридора пред стаята си и се усмихна приветливо.

— Съжалявам за закъснението. Но трябваше да дойда с една госпожа, а тя малко се забави. Една жена, която мисли, че ви е видяла да влизате в жилището на Тилбъри миналата вечер. Към шест? — инспекторът се вглеждаше в Сидни и чакаше.

Сидни усети, че реакцията му беше възможно най-умерената — само „О-о“, което нито признаваше, нито отричаше, но не издаваше паника.

Пълничката, около четиридесет и пет годишна жена, онази с кучето, сега седеше в стаята на инспектора.

— Здравейте — каза Сидни.

— Здравейте — отвърна тя. — Да, този е мъжът, когото видях.

— Господин Тилбъри ви е пуснал да влезете — добави инспектор Хил, любезно все още. — Господин Тилбъри се е прибрал към шест, нали?

— Да, вярно е — отговори Сидни.

— Затова ли закъсняхте малко вчера?

— Да.

— Това е всичко, госпожо Хармън — каза инспекторът. — Благодаря ви, че се отзовахте. Ако искате, някой от шофьорите ни ще ви върне обратно.

Госпожа Хармън се изправи:

— Не, благодаря, инспекторе. Имам да свърша нещо наблизо, после няма да ме затрудни, ако взема автобуса — тя погледна Сидни още веднъж, кимна за довиждане и излезе, галантно изпратена до коридора от инспектора.

— Защо сте ходили при Тилбъри? — попита той веднага, щом затвори вратата след себе си.

— Исках да науча истината, можеше и да ми каже какво се е случило с Алисия в действителност.

— Седнете, господин Бартълби.

Сидни седна.

Инспектор Хил също седна, зад бюрото си.

— И какво ви каза Тилбъри?

А ако Тилбъри не е мъртъв? Ами ако мъжът, който му предаде, че е починал, просто е получил заповед да съобщи за смъртта на Тилбъри, което полицията по-късно щеше да нарече грешка, само и само да чуят неговата версия?

— Каза ми, че Алисия била много разстроена в сряда вечерта. Изчезнала навън и Тилбъри се опитал да я настигне. Спомена още, че се отправила към скалите край морето, бягала по пътя, минаващ край морето. Не успял да я хване, за да я спре и да не се хвърли от скалата.

— Повярвахте ли му?

Сидни замълча за миг:

— Да, повярвах му.

Инспектор Хил напрегнато се вглеждаше в него.

— Очаквахте ли Тилбъри да направи чистосърдечна изповед пред вас, или да признае, че той е блъснал Алисия?

— Не. Исках да науча истината, това е всичко. Предположих, че трябва да знае, защото е бил там.

Изпитателният поглед на инспектора все още мълчаливо го изучаваше.

— Колко време останахте в жилището му?

— Десет минути. Може би петнайсет.

— Обаждахте ли ми се от там?

— Да — отвърна Сидни, въпреки че не искаше да признава, но ако беше звънял от външна кабинка, операторът от Скотланд Ярд трябваше да чуе сигнала за включване и дрънченето на падащите монети, и СЛУЧАЙНО да запомни всичко това. Както и да е, вече отговори.

— В какво настроение беше Тилбъри? Изненада ли се, че ви вижда?

„Може би госпожа Хармън им е разказала“ — помисли Сидни.

— Да, като че ли отначало се изплаши. Много пиеше. Сподели, след като ми разказа какво се е случило, че се страхува да не загуби работата си, ако историята излезе наяве, а разбира се той знаеше, че тя ще излезе — Сидни усещаше, че няма вид на виновен, защото не изпитваше вина. Във всеки случай изглеждаше много по-малко виновен, отколкото когато говореше за изчезването на Алисия в началото. Може би това се дължи на придобития опит.

Инспектор Хил стисна устни и наподоби сдържана усмивка.

— Нищо ли не спомена за таблетките, искаше ли да сложи край на живота си?

— Не.

— А вие заплашихте ли го? Казахте ли, че ще осведомите неговия началник?

— Не. Бях сигурен, че всичко ще се разбере и без моя помощ.

— Разбирам. А защо вчера не споменахте за посещението си при Тилбъри?

— Е, щях да го направя накрая, но си мислех, че ще го доведете тук. Исках да направя сравнение между това, което беше казал на мен и това, което щеше да каже на вас, ако ми бяхте позволили да го чуя, естествено.

— Мислите ли, че щеше да има разлика?

— Вероятно не. Не. Тилбъри отрече да я е блъснал. А ако е станало така наистина, никога не би признал — Сидни говореше спокойно. Беше съвсем спокоен.

— Хъм… — инспектор Хил издърпа едно чекмедже и извади кафявия бележник.

— Предполагам, че си го искате.

Сидни се изправи, за да го вземе:

— Да. Благодаря, инспекторе.

Докосвайки бележника, Сидни реши, че ще ОПИШЕ УБИЙСТВОТО на Тилбъри, докато споменът е ясен, и без това бележникът сега беше на най-безопасното място, където да изложи мислите си.

— Много любопитно бележниче. Е, добре, господин Бартълби, това е всичко за днес — инспекторът стана, заобиколи бюрото си и тръгна към него, с усмивка, загадъчна и вглъбена, която не слизаше от лицето му.

Обвинител без доказателства, помисли си Сидни, защото инспекторът сигурно бе допуснал възможността той да е насилил Тилбъри, за да погълне хапчетата.

Усещаше подозренията на инспектора като радарен лъч на рамото си, нищо друго, освен дългата ръка на закона, само дето не го държеше физически. Всъщност, ръката бе вече протегната, Сидни я стисна. Инспекторът беше дружелюбен към него — нали най-важно е отношението!

Край