Патриша Хайсмит
Без милост (22)

Глава двадесет и втора

Вече в Съмнър Даунс, в хотелската стая, Сидни уморено се отпусна върху тапицирания стол и бръкна в джоба си, за да извади кафявия бележник. Не го намери, припряно извади портфейла си и попипа пак в джоба. Не, нищо. Дали не го беше оставил в Бликъм Хийт? От мястото си на стола обходи стаята с поглед, напразно, защото знаеше, че не е правил записки откакто се бе върнал. Изречението, което се готвеше да запише, се въртеше в главата му:

„Видях А. и се чувствам пред прага на шизофренията.“

Щеше да развие мисълта. А сега можеше да я развива и повече, тъй като бележникът липсваше. Имал ли бе изобщо такъв бележник? На коя от неговите половинки бе принадлежала? Къде е тази половина сега?

Къде е бележникът? Преди да тръгне от Бликъм Хийт, Сидни облече най-хубавия си костюм, но си взе и старото туидено сако. Той скочи към гардероба и опипа джобовете на сакото, не намери нищо. Възможно ли бе да е така разсеян, че да е оставил бележника на леглото вкъщи, където подреждаше багажа? Да, може. А ако беше го оставил в някой магазин? Днес? Развали една лира за цигари. Върху бележника нямаше име и той не се безпокоеше за сянката на вина, която би хвърлил върху него, съжаляваше само за изгубените си мисли.

Той се повъртя да намери хартия, безуспешно, тогава извади от чекмеджето на нощното шкафче опаковъчна хартия, където записа шизофреничната забележка и я доразви:

„Може да сме квартет — Алисия — трупът, а аз — разхождащ се убиец, Алисия, почерняла цялата в крайморското градче, и аз — разтревожения измамен съпруг. НИЕ, ШИЗОФРЕНИЦИТЕ е подходящо заглавие.“

После си спомни неочаквано, че на отделна страница в бележника бе написано името Клиф Хенгър. Той го бе предложил веднъж на Алекс за име на нов телевизионен герой детектив.

Сидни мрачно се усмихна и измърмори: „Мътните да го вземат!“.

Бе купил карта на Брайтън и околността, разгледа я. В посоката, в която отпътува Алисия бяха Шоръм, Лансинг и Уъртинг. После — Горинг, Фъринг, Ангмъринг, Ръстингтън и Литълхемптън. Алисия май бе споменала Ангмъринг. Сидни беше ходил в Лансинг и Уъртинг. Предполагаше, че следва да отиде пак, и освен това да посети и останалите четири градчета. Хапнал беше сандвич с чедърско сирене и бира долу в хотела и сега си легна, обаче спа лошо.

Стана в седем, избръсна се, облече се, слезе долу и попита за лондонски телефонен указател. Не разполагаха с такъв. Сидни отиде в будката отвън и от информацията в Лондон научи, че е необходимо и средното име, защото има няколко Е. Тилбъри. Сидни поиска да го свържат с Едуард Джей Тилбъри от квартал Мейда Вейл. Никой не вдигна, въпреки че изчака доста. Съжали, че не бе помислил да се обади на Тилбъри вчера вечерта, когато бе в Брайтън и можеше да прегледа указателя за всички Е. Тилбъри.

Малко след десет Сидни хвана автобуса за Уъртинг. Пътува до Ангмъринг и там слезе. Беше идвал преди. Спомни си сградата на пощата и дребния мъж с лунички зад гишето. Разходи се край брега. Виждаха се четири или пет вили, той потърси с поглед моторетката, или Алисия и Тилбъри на някой от прозорците, или навън пред къщите — нищо. Питаше се дали не бяха проявили достатъчно предпазливост, за да приберат моторетката вътре, когато са в къщата.

Отиде в пощата.

— Добро утро — поздрави той човека зад гишето.

— Добър ден — отговори с усмивка луничавият.

— Да. Исках да ви питам дали не познавате някой си Тилбъри, курортист?

— Тилбъри? Не, ама ще погледна за всеки случай — той направи справка от списъка, който извади от едно чекмедже и поклати отрицателно глава. — Нямаме Тилбъри.

— Добре, благодаря ви — Сидни почувства изведнъж обезсърчение и умора.

— Преди ме питахте за някакво момиче. Така ли се казва?

— Не съм сигурен — той се усмихна леко, сви рамене и излезе. После се върна.

— Ами тук имате ли хора с мотопед? Сив, със задна седалка? Или да си спомняте момиче с къса червеникава коса, което да кара такъв?

— А, това да не е госпожа Лиманс? — луничавият смръщи лице. — Нея ли търсите?

— Наблизо ли живее?

— Вилата е надолу по този път — той махна с ръка към морето, в посока обратна на Брайтън. — Там са с нейния съпруг. Но той пристига само за почивните дни.

— Тя нова ли е в града? На почивка през лятото?

— Точно така. Надолу, от другата страна на пътя, след може би четири вили, има една червеникава, тя е там.

— Благодаря — каза Сидни и тръгна.

Къщата, за която изглежда говореше човекът, беше бледолилава, от мястото си Сидни виждаше само задния ъгъл, но остана така взрян в продължение на една дълга минута. Нямаше желание да приближава. Госпожа Лиманс? Лиманс? Умно измислено, ако това бяха Алисия и Тилбъри. Добре звучеше, не така фалшиво като Тилбъри.

Стана три часа, докато Сидни се върне в Съмнър Даунс, разплати се в хотелчето и се качи в стаята си да събере малкото багаж, който носеше. Държеше днешния вестник под мишница, а на нощното шкафче бе оставил пресата от последните два дни. Следствието за смъртта на госпожа Лилибанкс беше отсрочено за неопределено време, погребението се беше състояло в сряда сутринта. Аутопсията не показваше следи от отрова или друго лекарство, но имаше аневризма или нещо подобно, причинило спирането на сърдечната дейност и по мнението на доктор Туейт, това било следствие от някакво силно преживяване. Ако инспектор Брокуей се бе обадил само малко по-рано да й каже, че в килима не са открили нищо, можеше да не се случи така, мислеше Сидни. Сидни Бартълби е заминал за Брайтън, за да подпомогне на полицията в издирването на неговата съпруга, съобщаваше броят от четвъртък. Ето защо в петък вечерта Едуард Тилбъри подтичваше със сведена глава. Чудно как изобщо се бе решил да пристигне.

Слязъл долу, Сидни се уговори да го закарат до Брайтън с таксито на хотела. Скоро щеше да получи парите за Бич и затова си позволи този разход.

Обади се в полицията. Господин Макинтош беше на мястото си. Сидни му обяви, че се връща в Сафък, без да е постигнал успех.

— Бихте ли попълнили един формуляр преди да заминете, господин Бартълби?

Господин Макинтош му даде лист хартия, където той трябваше да сложи вместо точките, час на пристигане в Брайтън и час на заминаване. Декларирано беше, че целта на пребиваването му е да подпомогне властите в издирването на Алисия, негова съпруга и отдолу трябваше да попълни резултатите. Сидни написа „неуспешно“.

Той прегледа лондонския указател на гарата в Брайтън и набеляза Едуард С. Тилбъри от улица „Слоун“. В края на краищата, имаше само четирима Едуард Някой си Тилбъри. Сидни развали пари и рискува. Тилбъри от улица „Слоун“ не вдигаше телефона.

Бих могъл да го причакам пред дома му в неделя вечерта и на сутринта в понеделник и да видя дали оня франт се прибира, размишляваше Сидни, но вътрешно се съпротивляваше срещу такова дебнене. Имаше и друг начин, ако успее да преглътне гордостта си, да помоли Инес и Карпи, и те да разберат адреса на техния Едуард Тилбъри. Ама че мижитурка — костюмиран бунак! Алисия да падне толкова ниско!

Сидни имаше двайсет минути до влака и се обади на Алекс, въпреки че не очакваше да го намери, сигурно бе заминал вече за Клактън. Алекс вдигна слушалката.

— В пет часа пристигам в Лондон, свободен ли си за малко да се видим? — каза Сидни.

— Ъ-ъ. Тъкмо щях да гоня влака в шест, друже.

— Не може ли да вземеш по-късен влак?

— Разбра ли нещо за Алисия?

— Не. Мъчно ми е, но какво да направя. Алекс, веднага идвам. Ние току-що продадохме „Удар на Бич“ все пак — Сидни усети, че много приказва и се сдържа. — Какво става с договора?

— Тук е.

Сидни повтори, че пристига и затвори преди Алекс да е възразил.

Във влака за Лондон той подремна, макар че това изглеждаше последното нещо, на което е способен. Точно преди „Виктория“ наплиска лицето си с непитейната вода в тоалетната и се среса. Взе такси до апартамента на Полк-Фаради в Нотинг Хил. Беше на първия етаж в една бяла къща. Сидни позвъни и след малко Алекс слезе и му отвори.

— Здрасти — каза Алекс.

— Здравей. Няма да те бавя много. Сега е пет и двайсет, може дори да успееш за шест часа.

Алекс не се развълнува никак и Сидни схвана изведнъж, че му е разправял басни, не е смятал да пътува в шест.

Изкачиха стълбата.

— Искат ли някакви промени в първия сценарий? — попита Сидни.

— Тук-там, дребни неща, сам ще се справя.

— А в сюжета?

— Не.

Алекс отвори вратата на техния апартамент, откъдето се влизаше направо в голяма, а сега и разхвърляна дневна с изглед към улицата. На дивана бе сложен разтворен куфар, пълен до половината. Най-големият шкаф се намираше в дневната, огромен бял гардероб в ъгъла на стаята. От същата страна на пода имаше дървено конче с пръчка и петнист светлобежов жираф.

— Дай да видим договора — поиска Сидни. Алекс го извади от джоба в капака на куфара.

— Още не съм го подписал.

Сидни прочете всичките три страници. Подялбата на парите бе петдесет на петдесет. Сериите трябваше да се излъчват най-малко шест седмици, с уговорка за възможно продължение, и в такъв случай — увеличение на заплащането.

— Изглежда наред, нали? — попита Сидни. — Не е бог знае какво, обаче не ни мамят за нищо.

— Така е — притеснено отвърна Алекс.

— Какво си се угрижил?

— Угрижил съм се… — Алекс се разтършува из куфара, после се изправи. — Угрижил съм се, защото си затънал до шия.

— О, я стига, Алисия е жива и здрава. Сигурно си има и приятел. Вече ми се гади от тази история.

Алекс го погледна изучаващо и отстъпи крачка, съвсем до крачето на дивана.

А Сидни усети, че бе пристъпил крачка напред, към Алекс. Питаше се дали Алекс нарочно не се прави на уплашен.

— Какво си намислил, Алекс?

— Намислил съм, че могат да спрат сериите, ако работата се влоши.

— А може би си намислил да прибереш всичко? Особено след като първите шест епизода са готови, написани. И вече приети, от първата за водопроводчика, до последната за Падингтън.

— Ти си луд! Искал съм всичко да прибера! — Алекс се изсмя. — Сид, имаме проблем, и ти също го знаеш. Къде е Алисия? Лесно е да казваш, че е добре и живее с някакъв мъж, обаче къде? Дали хората ще се примирят да гледат всяка седмица името ти на екрана, редом с моето, без да си задават този въпрос и без да предприемат нещо, как ти се струва?

— Какво да предприемат?

— Бойкот. Ще пишат оплаквания.

Сидни се усмихна.

— Харесваме пиесата, но протестираме срещу автора. Ха!

— Не ти ли е ясно, че могат да ни секнат по средата?

— Не изпростявай, Алекс.

— Не ставай смешен. Виждаш ли причината, поради която да поема този риск? Само заради теб?

Сидни се намръщи.

— И какво предлагаш?

— Мисля, че трябва да получа шейсет процента, а ти четиридесет. Мисля, че това ще бъде справедливо, като вземем под внимание вложените усилия и тези, които аз ще вложа. Като вземем под внимание, че могат и да го спрат всеки момент.

Сидни въздъхна. Спомни си алчността на Алекс към парите, подхранвана от семейството му всеки път, щом се поотпуснеше.

— Аз поемам същия риск. И аз съм вложил доста време.

— Да, но твоята работа е приключена. А рискът съществува по твоя вина.

— Без мен нямаше да видиш нищо. По дяволите, Алекс, тази разправия ми омръзна, не съм съгласен с условията ти.

Алекс се подсмихна и отиде до масичката за цигара.

— Засега си на свобода, така да се каже, но за колко време мислиш? Сид, ако полицията разбере това, което ние с Хити знаем, как бъбреше несвързано, опитвайки се да обясниш къде е Алисия? Ти дори не помнеше скалъпената си история. Всичките тези…

— Това, че била заминала при майка си? Тя ми каза да говоря така пред хората.

— Всичките тези шегички след една-две чашки, как си я заровил два метра под земята и ще си живееш с нейния доход. И всичките ви скандали преди това. В наше присъствие.

— Нямам нужда от една-две чашки, за да измислям истории като тази. Мога да измислям такива истории по всяко време.

— А аз откъде да знам, че това са истории? Ако е истина?

Сега Сидни почувства само раздразнение. Независимо дали Алекс е глупак, или се опитва да го изнудва нескопосано, Сидни бе просто отегчен.

— Добре, Алекс, вярваш ли, че е истина?

— Че откъде да знам! — отвърна Алекс.

Сидни го гледаше. Лъжеше ли?

— Казвай направо, вярваш ли? Или искаш по-голям процент?

— Сид, не знам какво ще се случи. Уби ли Алисия?

Приличаше на шаржиран герой от негова си пиеса, мина през ума на Сидни.

— Не, мили мой. Ти изнудваш ли ме?

— Аз не го наричам изнудване. Аз само…

— Да, сигурно е така. „Изнудване“ е простичка дума, с пределно ясно значение. А ти изглежда не държиш на яснотата — без да се замисля Сидни отново пристъпи към Алекс, а той отстъпи назад.

— Страхуваш ли се от мен? Втълпи ли си в главата, че убивам хора?

— Тъй като използваш множествено число, да не забравяме и госпожа Лилибанкс. Докторът не е издал акта за естествена смърт. Ти как мислиш, какъв извод ще си направят хората? Разбира се, ти си причинил смъртта й като си я уплашил. Може да е било нарочно.

— Ако в полицията бяха направили такъв извод, щяха да ме арестуват. Хайде стига, Алекс. Ако не ти харесва думата „изнудване“, нека го наречем алчност. От твоя страна, това е алчност — Сидни си взе цигара от пакета на Алекс върху масичката. — Благодаря — каза, докато я повдигаше.

Това възпря Алекс за секунда, но той не беше победен. Нападна още по-настървено.

— Няма да се откажа от шейсетте процента Сидни, заради моята собствена сигурност. Ако щеш го приемай, но знаеш какво ще последва.

— Не знам.

— Мога да кажа на полицията доста неща. Доста неприятни неща, и доста неща, които станаха преди изчезването на Алисия. Вашите обичайни противни кавги…

— А, хвърлената чаша за чай ли? — Сидни се засмя. — Ако сам си вярваш, така или иначе трябва разкажеш това в полицията.

— Аз наистина не знам на какво да вярвам — отвърна Алекс. — Опитвам се единствено да защитя интересите си. Това е.

Неговата логика напомняше по нещо Алисия, по тя винаги е била много наивна, а Алекс си беше кръгъл егоист. Въпреки това, Сидни разбираше, че той е искрен. Просто беше заслепен, като сепия, изпуснала защитната си течност.

— Положението ти не е за смях. — Алекс се запъти към куфара. — И аз се уморих да споря, заминавам.

— Няма ли да почакаш моя отговор? Отговарям с не.

— Не постъпваш разумно — каза Алекс. — Давам ти срок до понеделник, за да вземеш решение. До понеделник може и да те задържат, ако не, адресът ми е Клактън, хотел „Морски бриз“.

— Поздрави Хити от мен — каза Сидни, пресече стаята с чантата си и излезе.

Бе решил да размисли във влака за Ипсуич, за да предприеме нещо, обаче щом опита, всичките неприятности се стовариха отгоре му като планина, която образно казано, го смаза под тежестта си. Мозъкът му се бе вцепенил и потърси бягство в съня.

Намери колата си в Ипсуич и в спускащия се здрач потегли към дома.