Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Susension Of Mercy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Патриша Хайсмит

Заглавие: Без милост

Преводач: Бисера Георгиева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Скорпион

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат, София

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Мая Петкова

Технически редактор: Валери Терзиев

Художник: Симон Сасен

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-8210-06-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5545

История

  1. — Добавяне

Глава осемнадесета

На следващата сутрин се обади госпожа Снийзъм, заедно с нейния съпруг желаели да посетят Сидни следобед. Каза само това, кратко и студено. Разбира се, Сидни отговори, че ще се радва ако се срещнат. Към три часа щели да пристигнат, обясни госпожа Снийзъм.

След като затвори, Сидни се разходи из къщата, оправяйки по нещо тук-там, въпреки че според него всичко си беше подредено като за пред хора. Той отлепи нецензурната снимка в банята и си помисли, че госпожа Лилибанкс сигурно я е видяла, когато ходи един-два пъти в тоалетната. Може би Снийзъмови щяха да се срещнат и с нея, ако са решили добре да проучат всичко. Вероятно Алисия е говорила на майка си нещо за госпожа Лилибанкс.

Събота е, спомни си Сидни, сигурно и Приси ще пристигне. Наситен ден. Той с неохота остави работата си над сценария за Бич и тръгна с колата на пазар, в Бликъм Хийт. Почти бе завършил поредната история, само да разместят някои части и щеше да е готова. В този, пети епизод, Бич облича рокля и въплътява възрастна заможна дама, която всички мислели за умряла. Бич успя да излъже даже съпруга, да не говорим за адвокатите, прибра куп пари и бижута, след което изчезна. Сюжетът беше жив, пълен с хумор, и Сидни предвкусваше петата победа на Бич. Трябваше му заглавие, например „В полите на загадката“? Хм.

— Добро утро, господин Виъри — поздрави той месаря.

— Добро утро — мрачно кимна оня и слисано го изгледа от глава до пети, като че ли нямаше дори да чуе какво му искат.

— Имате ли някое хубаво парче месо?

Сидни купи две пържоли и прошарен с тлъстинка бекон. Виъри му подаде пакета и рестото, сякаш се страхуваше да не докосне дланта на Сидни. Една клиентка се отдръпна встрани от вратата, когато Сидни излизаше, но не пропусна да го измери с поглед. Навън Сидни се обърна и през прозореца видя как жената и месарят оживено разговарят.

Госпожа Лилибанкс му се обади да дойде към два и половина, на ягоди и кафе. Приси също щяла да е там. Сидни бе забелязал пристигналата червена кола още докато беше в месарницата, а сега тя бе спряла пред къщата на Лилибанкс.

— Ще мина, благодаря — отговори Сидни. — Не мога да остана по-дълго, защото идват семейство Снийзъм, родителите на Алисия, очаквам ги към три — говореше бодро и прямо, като че онази мрачна вечер в четвъртък не съществуваше изобщо.

Гласът на госпожа Лилибанкс също звучеше както обикновено. Той знаеше, че я бе уплашил тогава, но и тя успя да го изплаши. Играта му, предназначена за смях и забава, изведнъж се бе превърнала в истина. Никой, и най-големият актьор, не би могъл да предизвика студени капчици пот по челото си. Ето, сега му е познато и това усещане, приятна възрастна госпожа да те подозира в убийство. Беше кошмарно, ужасно смущаващо и срамно, абсурдно, направо смахнато.

В два и петнадесет той свърши работа и отиде при госпожа Лилибанкс. Присцила Холоуей беше страхотна, според представите на Сидни. Малко и крехко, но добре сложено момиче с кестенява, дълга и права коса, с бадемови очи и смугла кожа, с обаяние и женствено излъчване, което тя навярно не съзнаваше, нито пък госпожа Лилибанкс. Приси си даваше вид на сдържана особа с достойнство и такт, може би се опитваше да изглежда по-голяма и по-изтънчена, отколкото беше. Причината може и да бе в това, че баба й е разказвала за него и за изчезването на Алисия, но сигурно бе премълчала своите подозрения. Приси виждаше в него човек, обгърнат в тайна, а не престъпник.

В този половин час докато беше с тях, никой не отвори дума за Алисия. Говориха за Лондон, за последната роля на Приси в театъра. Тя го попита за телевизионните серии, чула бе от баба си.

— Бабо, не си ми показала още какво си нарисувала — каза Приси.

— О, не сега. Сидни е тук за малко, а е виждал почти всичко.

Сидни стана:

— Наистина трябва да тръгвам. Не се познавате със Снийзъмови, нали?

— Не, но бих желала да ги срещна. Защо не ги доведете при мен на чай?

— Благодаря, може да им го предложа. Ще се обадя по-късно, ще видим как да стане — той я погледна открито и мило. — Благодаря за ягодите. За мен бе удоволствие, госпожице Холоуей — каза той и тръгна.

Снийзъмови дойдоха десет минути по-рано. Сидни ги наблюдаваше като слизаха от техния сив Мерцедес бенц. И двамата изглеждаха състарени, по лицата им се четеше напрегнатост и тревога. Снийзъм, нисък и дребен, с рижава рядка косица и бледо лице, жена му — висока, ако не и по-висока от него, русокоса, с хлътнала брадичка, ала носът и очите издаваха решителност. Алисия бе удивително красиво съчетание от чертите на двамата.

— Добър ден, Сидни — поздрави госпожа Снийзъм още на портата, но не му подаде ръка. — Как си?

— Благодаря, не се оплаквам. А вие?

Влязоха в къщата. Сидни им предложи шери, а после чай, но те нищо не искаха, още било рано. И двамата се оглеждаха в дневната, като че търсеха следи да разбулят тайната за Алисиното заминаване. В следващите пет минути госпожа Снийзъм отново зададе въпросите, на които Сидни бе отговарял през последните седмици по телефона, но сега вниманието й бе приковано към израза на лицето му. Господин Снийзъм седеше притихнал, ала и той наблюдаваше зорко, изглеждаше умалено и помъдряло копие на Синклер Луис.

— Сигурен ли си, че не се е прекачила на друг влак в Ипсуич — попита госпожа Снийзъм — слиза от един и се качва на друг, да кажем на север?

— Видях как потегли влакът. Махнахме си за довиждане — не бяха си махали, но наистина бе изчакал тръгването на влака.

Госпожа Снийзъм го претегли със студени очи:

— Хъм. Полицията опитва да намери работник от гарата, който да е видял онази сутрин Алисия или…

— О, това май е трудна задача — прекъсна я Сидни с усмивка.

— Да, никой не си спомня — госпожа Снийзъм погледна съпруга си, но той се задоволи да потърка начумерено носа си с пръст.

Тя се понадигна и кръстоса стройните си крака в обратна посока. Облечена беше с черна рокля от щампована коприна и пръскаше миризма на непознат за Сидни парфюм, вероятно поради цената, надхвърляща неговите възможности.

— Длъжна съм да те попитам Сидни, дали не сте имали с Алисия сериозна разправия преди тя да замине?

— Не. Наистина, госпожо Снийзъм — той навлажни устни, повдигна ръце от коленете си и с плавно движение ги сложи обратно. — Тя искаше да поживее сама, за да рисува, каза, че ще се обади щом поиска да се видим, или да се върне вкъщи. Можех и аз да отида в някое малко градче за смяна на обстановката, но искам да съм тук ако се получи писмо, или ако се обади по телефона — пак се раздрънка, помисли той, бе почувствал недоверието, породено от пространните му обяснения. Чудеше се дали в главите им не минава: „Сидни стои тук, защото пази тялото, закопано в градината“. Той потръпна против волята си. Видя, че госпожа Снийзъм го забеляза.

— Тези писатели и художници винаги много знаят — тя потърси с поглед подкрепата на съпруга си.

— Така са младите — той измърмори сърдито и вяло.

— Отказват да живеят тихо и спокойно, както е прието в обществото, с доброто и лошото, а се оплитат в мрежата на собствените си странни разбирания за живота. Знаеш какво искам да кажа, нали Хартли — пак го погледна тя.

Хартли не отрони нито дума, гледаше в килима със свити устни и вдигнати вежди.

— Според мен бохемите нямат място в обществото и неговото всекидневие. Този тип хора съзнателно не спазват общоприетите правила, не се държат съответно изискванията на обществото и като последствие са погубени от собствената си философия, защото е лъжлива и измислена.

Лъжлив бог, помисли Сидни, докато слушаше с тържествена почтителност, сякаш се намираше на проповед в църква. За госпожа Снийзъм обществото бе някакво абстрактно божество, твърде абстрактно, но му дължим безусловна и пълна всеотдайност.

— Затова Алисия сега си плаща — довърши тя тежко, все още седнала с изпънат гръб и вгледана в Сидни.

— Да — измърмори той автоматично.

— И естествено, не беше щастлива! — тя хвърли поглед, пълен с удовлетворение, защитила достойно своя начин на живот, срещу който се бе разбунтувала дъщеря й.

— Да — отвърна Сидни.

Те се включиха в краткия „молитвен“ размисъл, предизвикан от думите й. После той каза:

— Съседката, госпожа Лилибанкс ме помоли да ви поканя от нейно име на чаша чай, към четири. Тя познава Алисия доста добре. Може би и Алисия ви е говорила за нея.

Госпожа Снийзъм въпросително вдигна глава към съпруга си:

— Не знам, как мислиш, Хартли? Би трябвало да се срещнем. Да, чували сме за нея от Алисия — допълни тя за Сидни.

— Може би няма да имаме толкова време — вмъкна Хартли Снийзъм.

Госпожа Снийзъм изяви желание да видят стаята на Алисия и Сидни ги заведе на горния етаж. Последните абстрактни картини бяха приети с равнодушно неодобрение от нейна страна.

— Алисия направи сполучлив портрет на госпожа Лилибанкс — каза Сидни. — Долу в дневната е, но може и да не сте го забелязали.

Госпожа Снийзъм бе пропуснала да види портрета, обаче прикри този факт с думите:

— А, да. Ще го видя още веднъж.

Тръгнаха си в четири без десет. Вече отпред, на плочника, госпожа Снийзъм се обърна към къщата на Лилибанкс и каза неопределено:

— Хартли, да се отбием при съседката. Само ще се запознаем, дори няма да влизаме.

— Добре — съгласи се Хартли.

Учтиво си взеха довиждане и обещаха да поддържат връзка, после Сидни се прибра вътре. Знаеше, че Снийзъмови не само ще влязат, но и ще останат за чая, поне половин час. Отстраниха го без много шум, за да поговорят с Лилибанкс насаме. Но щом Приси е там, тя няма да им каже много. Така или иначе, щеше да премълчи за килима, мислеше Сидни.

Петнадесет минути по-късно се дочу шум от машина и Сидни стана да погледне през прозореца. Червената кола на Приси тъкмо потегляше в посока Ипсуич и Лондон.