Патриша Хайсмит
Без милост (14)

Глава четиринадесета

Сидни откри, че Полк-Фаради имаха право да придават такова значение на Алисиния личен доход и вероятния начин, по който тя би могла да вземе парите си. На втори август, вторник, пристигна чек от банката в Уестминстър, а само половин час по-късно, още преди девет, позвъни госпожа Снийзъм и попита за чека. Сидни каза, че е пристигнал.

— Това може да означава, че Алисия има намерение скоро да се прибере. Надявах се вече да е вкъщи, защото преди няколко дни се обадих в банката и научих, че не е предупреждавала за смяна на адреса. Ти имаш ли някаква вест?

— Не.

— Ние също. А банката в Ипсуич? Теглила ли е от вашите спестявания там?

Сидни нямаше представа и госпожа Снийзъм бе изненадана и подразнена от неговата незаинтересованост. Тя го помоли да се обади веднага и да разбере, след което да й телефонира, за нейна сметка.

Сидни се съгласи.

Той изчака до девет и половина, според него възможно най-ранният час за разговор с банков служител, а и така изрази възмущението си от госпожа Снийзъм, която го бе смъмрила като дете. Какво неприятно, досадно задължение, си каза той. Ако беше я убил, щеше да мине през същите изпитания. Неговите герои са принудени непрекъснато да се съобразяват със задължения от този род, ето че сега и той разбра какво е. Свърза се с банката в Ипсуич. Необходими бяха няколко минути да открие човека, който можеше да му свърши работа. Оказа се, че последният чек, с подписа на госпожа Бартълби, е пристигнал на 26 юни, а датата на чека бе от 24 юни. Алисия замина на втори юли. Сидни съобщи това на госпожа Снийзъм.

— Наистина? Чудя се как ли преживява, или действително нещо й се е случило?

— Замина с юлските си петдесет лири. Чекът бе получен току-що и тя го осребри в Ипсуич.

— Сигурно. Но Алисия не си прави добре сметката и винаги остава без пари, затова взема парите си при първа възможност.

Три дни след това Сидни отиде на пазар в Ипсуич и пак се обади в банката. Не бяха постъпвали чекове с на госпожа Бартълби. Това стана в петък. Сидни си задаваше въпроса кой я издържа. Мъж? Но какъв? Като се върна вкъщи, чу телефона още от вратата. Беше госпожа Снийзъм. Сидни й съобщи, че няма нищо ново.

— Съпругът ми е на мнение, че е време да уведомим полицията, а и аз мисля така. Навярно и ти си съгласен — заяви тя с нетърпящ възражение тон. — Не се съмнявам, че ще се заинтересуват защо не сме им съобщили много по-рано.

Това бе истински шамар за Сидни, но той се задоволи да потвърди учтиво, че полицията трябва да бъде уведомена.

Госпожа Снийзъм каза:

— Да я търсят първо в Брайтън, а после ако се наложи, навсякъде. Сигурно ще искат снимки, в случай че съвсем е изглупяла и се крие под измислено име. Ще ми изпратиш ли няколко фотографии? С открито лице, нали знаеш. Твоите вероятно са по-нови от моите.

Сидни рови половин час и откри две подходящи любителски снимки. На едната от тях Алисия седеше в шезлонга зад къщата, обута в джинси, а на другата бе с лятна рокля, изправена до ябълковото дърво между двете къщи — тяхната и тази на госпожа Лилибанкс. НАМЕРЕНО УБИТО МОМИЧЕ ОТ САФЪК — Сидни си представи вестникарското заглавие под снимката. Не, по-добре така: ДА СТЕ Я ВИЖДАЛИ? ПОЛИЦИЯТА РАЗКРИВА ШАНТАЖ. Ама че глупости, помисли той и тръгна да вземе плик от кабинета си. Интересно, семейство Снийзъм не му повериха обаждането в полицията, не му позволиха да вземе нещата в свои ръце.

Сидни пътува с колата до Бликъм Хийт и след като пусна плика в кутията пред вратата на пощата, отби се и в малката бакалия, за да купи сладко.

— Господин Фаулър, сладко от портокали, моля — каза Сидни, като мислеше, че утре — вдругиден господин Фаулър няма да го обслужва така чевръсто, а смутено ще смотолеви: „О, господин Бартълби, прочетох за жена ви…“. Сидни му бе споменал, че Алисия е в Кент при майка си. Беше казал същото и на Едит, дъщерята, която помагаше в магазина, и на техния работник, и на млекаря, който го бе попитал за Алисия миналата седмица, и дори на Фред Хартънг от бензиностанцията, където Сидни често сипваше бензин. Сега ще излезе наяве, че от три седмици е знаел за изчезването на Алисия и въпреки това е продължавал да разправя небивалици. И госпожа Лилибанкс бе научила в деня, когато Инес и Карпи бяха дошли на пикник, спомни си Сидни. Изглежда не е казала на никого от съседите, много мило от нейна страна.

— Предпочитате с дебели резенчета, нали? — попита Фаулър, докато измъкваше буркана. Беше слаб и върлинест мъж с черни рошави мустаци като на Ръдиард Киплинг.

— Да — Сидни бе поласкан, че помни.

— Така ли ще го вземете? — Този път господин Фаулър питаше дали да не го сложи в нещо.

— Да, да. И без това не нося друго — Сидни махна за довиждане и тръгна да излиза.

— Надявам се, че госпожа Бартълби е добре? — каза господин Фаулър. Сидни се обърна:

— Мисля, че е добре. Тя не е много по писането — Сидни го погледна в очите и продължи пътя си. Държа се съвсем като убиец, помисли си той. Като Джи Джей Смит.

Беше втори август, вторник. Сидни провери датата в календара, подарък от млекарницата, на която бяха редовни клиенти. Отгоре имаше нарисувани две кученца, шотландски овчарки с карирани нашийници. Той усещаше, че денят ще бъде от съдбовно значение за него. Всъщност нищо нямаше да се случи, но намесата на полицията отбелязваше повратна точка в развитието на събитията. Освен това възнамеряваше да изпрати копието на „Големите планове“ в Лондон, в издателството „Потър и Деш“. Преди десет дни бе пуснал оригинала, с обикновена поща, до литературния агент в Ню Йорк, но повече искаше да успее в Лондон, пък и по-бързо щеше да получи резултат, и затова преглеждаше второто си копие отново и отново, макар че не правеше никакви промени. Малко преди да затворят пощата в шест, той написа писмо до издателството, опакова ръкописа и го изпрати.

На другата сутрин в десет на вратата почука млад полицай. Усмихнат блондин с бебешко лице, което обаче не можеше да прикрие особено ревностното му отношение към службата. Извади бележник и писалка, а Сидни му предложи стол. Сковано седна, готов да пише на коленете си.

— Отнася се за вашата съпруга. Имате ли от нея новини?

— Нищичко — каза Сидни и се разположи на канапето.

В началото всичко вървеше според очакванията на Сидни: Кога я бе видял за последен път? Втори юли. Къде? Качил я на влака, в Ипсуич, около 11:30 ч. в събота сутринта. Каза ли му къде отива? При майка си. В какво настроение беше? Доста добро. Смяташе да рисува и търсеше усамотение. Нима не беше странно, че на никого не е писала? Не, защото тя не смяташе да пише и го бе помолила да не се опитва да я търси, тя сама ще се обади, щом реши да се върне. Все пак, не беше ли странно, нито ред, дори и на майка си? Може и така да е.

Сидни бавно разтри длани между коленете си, целият в слух, чакаше още въпроси.

— Претърсваме Брайтън, но е важно да получим информация и от вас. Знаете ли други места, където би могла да бъде?

— Нямам представа.

— Каза ли колко време ще отсъства?

— Не, не уточни. Спомена, че независимо колко време я няма, да не я търся. Предположих, че заминава за дълго, месеци, може би половин година.

— Сериозно? — Той си записа нещо. — Тя ли каза така?

— Не, отвърна, че не е решила — Сидни сви рамене, леко раздразнен. — Взе два куфара дрехи, също и зимни. Смяташе, че ще ни се отрази добре, ако поживеем разделени за известно време.

Чувстваше как затъва, репликите му звучаха все по-подозрително, независимо че говореше чистата истина, но такова поведение следваха и убийците, непрекъснато твърдяха, че жертвата ще отсъства за неопределен период от време.

— В такъв случай, родителите на госпожа Бартълби напразно се безпокоят — отбеляза полицаят.

— Ами да, а тази сутрин са писали и във вестниците. Но аз прегледах само „Таймс“. Сигурен съм, че ако жена ми разбере колко се тревожи семейството й, ще се обади. Може би още днес.

— Има и снимка в днешните вестници, в „Експрес“. Родителите й не знаеха ли, че така дълго няма да я има? — смръщено попита полицаят.

— Не мога да кажа. Лично аз не съм им съобщавал, защото се страхувах, че това само ще усили тревогата им. Освен това, не мога да твърдя, че Алисия наистина смята да отсъства толкова дълго. Но майка й е много обезпокоена, вече и аз… — Сидни спря объркано. Страхотен гаф. Защо не е казал на госпожа Снийзъм? Защото всичко е лъжа, измислил е историята и не е бил достатъчно внимателен, говорил е каквото му падне.

Полицаят се изправи:

— Това е всичко засега, господин Бартълби. Нека не губим надежда, че ще се обади отнякъде, след като писаха и вестниците днес.

Сидни се качи в кабинета си, а после съвсем случайно, воден от интуицията, отиде в спалнята и погледна през прозореца. Момчето полицай стоеше в края на пътя до велосипеда си и прелистваше записките. Обърна велосипеда, качи се и подкара към къщата на госпожа Лилибанкс; там слезе, подпря велосипеда и застана пред вратата. Сигурно ще попита: ЗАБЕЛЯЗАЛИ ЛИ СТЕ НЕЩО ПОДОЗРИТЕЛНО В КЪЩАТА НА БАРТЪЛБИ?

Сидни не изчака край прозореца да го види като излиза, но десет минути по-късно отново хвърли поглед, велосипедът си стоеше облегнат до пощенската кутия. Възможно бе госпожа Лилибанкс да е видяла как изнася килима. Сидни бе обмислил това и преди. Но не можеше да допусне, че ще се намеси полицията. Мислеше, че Алисия ще прояви достатъчно здрав разум и ще пише на родителите си. Би могла да ги предупреди да не му казват къде е, щом толкова искаше да си пази тайната.

Почувства смътна вина и срам от самия себе си. Усещането не беше нито приятно, нито вълнуващо.

 

 

… За госпожа Лилибанкс бе приятно да поговори с някого за Алисия, но тя бе в неведение относно днешните вестници, за тревогата, причинена от Алисиното отсъствие, а когато разбра, реши да не споменава за своята почуда от мълчанието й. Какъв смисъл има да подсилва паниката?

— Добре ли познавате Бартълби? — запита младият полицай като свърши с предварителните въпроси.

— Не бих казала, само по съседски. Аз съм тук едва от края на май. Понякога рисувахме двете с Алисия.

Той погледна нейната работна риза, зелена и широка, облечена върху роклята.

— Срещали ли сте се с господин Бартълби след заминаването на жена му?

— Да, дойде веднъж на вечеря. И аз бях при него на пикник един следобед.

Можеше и по-подробно да разкаже за този следобед преди три седмици, тогава бе научила, че Алисия не е при майка си, а приятелите й от Лондон също бяха много изненадани от този факт, но госпожа Лилибанкс преднамерено избягваше излишната бъбривост.

— Той тревожеше ли се за нея?

— Ни най-малко. Тя каза, че искала да замине някъде за известно време.

— Тя ли каза, или господин Бартълби?

— Тя, когато дойде да ме види в четвъртък или петък, точно преди да замине в събота. Май беше петък. Търсеше спокойствие, за да рисува, а според нея самотата щяла да е добре дошла и за съпруга й.

Полицаят кимна с глава.

— Беше ли в добро настроение?

— Да, много добро.

— Чували ли сте нещо за нея след това?

— Не, щях да предам на господин Бартълби.

— А очаквахте ли да ви се обади, да напише няколко реда?

— Да си призная, да — отрони госпожа Лилибанкс. — Вероятно не обича да праща дори картички, а може да е решила наистина да скъса с всичко, поне за малко.

— Мислите ли, че се разбират? Семейство Бартълби? Ако кажете, ще ни помогнете да си изясним какво си е наумила госпожа Бартълби, защото може да работи някъде под чуждо име, или да е извън страната. Изобщо не поставих този въпрос на господин Бартълби, тъй като той ми даде да разбера, че нямат семейни проблеми, просто са искали да живеят разделени половин година.

— Половин година? — възкликна госпожа Лилибанкс.

— Така ми отговори господин Бартълби, че не би се учудил, ако я нямало и половин година. Госпожа Бартълби не ви ли каза така?

— Ако беше, щях да запомня. Мислех си, че ще отсъства най-много месец — седнала на дивана с кръстосани в скута ръце, госпожа Лилибанкс беше нащрек.

— Така-а! — той написа нещо в бележника. Кацнал бе на табуретката, прилепил дългите си крака един до друг, за да му е удобно като пише.

— Разкажете ми за семейния им живот, ако обичате.

Госпожа Лилибанкс подбираше думите си:

— Добре съжителстваха. Както казах, виждала съм ги заедно само в присъствието на други хора.

Видяла бе и гневния изблик на Сидни онази вечер в кухнята, унищожителен гняв, но беше ли разумно да придава голямо значение на тази случка?

— Да сте забелязала нещо необичайно по времето след като госпожа Бартълби е заминала?

Госпожа Лилибанкс леко подскочи, но бързо се овладя. Пред очите й бе изникнал Сидни — вървеше през градината, сутринта след заминаването на Алисия, ако въобще е заминала тогава, носеше на рамо нещо тежко. Рано-рано, не беше се съмнало. Тя искаше да наблюдава птиците с БИНОКЪЛА, но нямаше достатъчно светлина, чуваха се само песните им. Слезе долу и сложи вода за чай. Когато пак погледна от прозореца на горния етаж, видя колата на Сидни, излизаше на пътя.

— Не, не съм — каза тя.

— И госпожа Бартълби не е споделяла нищо необикновено, например че се среща с някого?

— Не — каза госпожа Лилибанкс.