Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Susension Of Mercy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Патриша Хайсмит

Заглавие: Без милост

Преводач: Бисера Георгиева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Скорпион

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат, София

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Мая Петкова

Технически редактор: Валери Терзиев

Художник: Симон Сасен

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-8210-06-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5545

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и четвърта

Проблемите с Алисия изглеждаха по-сериозни, отколкото тези с Алекс. Алисия нахлуваше в мислите на Сидни, когато се опитваше да реши как да постъпи с Алекс и насила му припомняше нещо, което той винаги бе пренебрегвал, приемал го бе за дадено и затова — отхвърлял. Това нещо бе връзката им с Алисия. В продължение на година и десет месеца брак той не бе нарушавал клетвата за вярност. Никога не бе мислил за това преди и не си даваше сметка дали неговата вярност се дължеше на любовта му към Алисия или на липсата от изкушение, или защото това качество бе в природата му. Винаги бе считал, че естествената вярност и привързаност е характерна по-скоро за жените, отколкото за мъжете. Срещал бе много красиви момичета, дори се бе запознавал с някои от тях на различни събирания и за кратко го занимаваше какво ли би могло да бъде любовното преживяване с друга жена, но така и не му дойде мисълта да положи усилия в тази насока. Няколко пъти дори бе казвал на Алисия: „Божичко, еди-коя си е страшна, нали?“ и Алисия не проявяваше ревност, нито пък Сидни очакваше такова нещо. Случваше се Алисия да каже: „Не мислиш ли, че еди-кой си е много привлекателен? Бих го нарекла мой тип, ако имах някакъв тип изобщо“, и всичко приключваше с усмивка. Сидни приемаше нейната почтеност за даденост, защото Алисия се придържаше винаги към общоприетото и бе получила добро възпитание. Жени като нея никога не изневеряват, мислеше той, поне докато семейният им живот не се обърка безвъзвратно, или докато самите те са в ред. Алисия изглеждаше напълно нормална и „в ред“, въпреки нейната нервност, така че изводът за кошмарно обърканият им семеен живот беше неизбежен. Любовната им страст бе затихнала през последните шест месеца, но това беше следствие, а не причина. Сидни се измъчваше за доходите им и своето професионално развитие. „Големите планове“ претърпяха пет последователни провала в Англия и това оказа влияние както на банковата им сметка, така и на самочувствието му, от което пък пострада любовта им. Той не я желаеше, нито би могъл да прояви обич към когото и да било, докато бе така потиснат. Една от теориите му гласеше, че убийците нямат, или почти нямат сексуален живот. Е, той не е убиец и определено имаше сексуални влечения и полов живот, но откакто се опитваше да си представи, че е убил Алисия, не го теглеше към нея, впрочем и към никоя друга. Дори Приси Холоуей не го развълнува, той само я бе оценил по достойнство. Понечи да запише всичко това, после си спомни загубеният бележник. Качи се на горния етаж, потърси в спалнята, в кабинета, дори в чекмеджето на масата, където го държеше обикновено. Погледна под леглото. Не остана съмнение, загубен беше извън къщата. Отиде в кабинета и отбеляза чувствата си към Приси върху един лист, който прибра в чекмеджето.

После слезе и взе чантата си, все още на пода в средата на помещението и отнесе трите мръсни ризи в ъгъла на килера, зад дневната, където беше кошницата с пране. Беше единайсет и двайсет вечерта в събота. Взе указателя от масичката с телефона и отвори на буквата „Т“, завъртя номера на Едуард С. Тилбъри от улица „Слоун“.

Никой не отговаряше. Сидни не таеше особени надежди, но многозначителното мълчание го притесняваше. Беше решил, че този Тилбъри е човекът на Алисия, защото другите трима бяха: зъболекар, онзи от „Кадмън таун“, и Тилбъри от „Мейда Вейл“, на когото Сидни бе звънял от Съмнър Даунс, но не го намери. И той можеше да бъде, но другият от „Слоун“ като че ли бе най-подходящ. Докато чакаше напразно някой на „Слоун“ да вдигне слушалката, Сидни усети колко много обича Алисия, и може би чувството се усилваше от това, че никога преди не бе подлагал на съмнение нейната привързаност, така както и тя не се съмняваше в него, и Сидни нямаше нищо против това. Въпреки кавгите, любовта им бе очевидна и той усещаше, че тази любов е още жива. Затвори. Може би в този миг Алисия мислеше същото. Може би само се преструваше на щастлива пред Тилбъри, или се стараеше да убеди себе си в това.

Той се чудеше какво ли възнамерява — да продължи с криеницата, докато го съсипят? Такова отмъщение ли бе избрала? А как би трябвало да постъпи той? Да каже в полицията, че я е видял и да им посочи мястото? Кога да им каже, сега, или след два дена, или след седмица? Да й напише писмо, адресирано до госпожа Лиманс в Ангмъринг и да разкрие играта й, да попита дали смята да се връща при него? Можеше да напише, че той вече й е простил всичко и моли за нейната прошка, да му прости отвратителните скандали и солените шегички, и ако иска, да се върне. Да, той иска тя да се върне, ако би могла отново да живее с него, той щеше да преглътне гордостта си и да моли за това. Сидни гледаше през прозореца и неочаквано цялата картина — запуснатата морава, дървената ограда (която той поправи, а Алисия боядиса с бяло), старият чук за крикет, промушил се под рошавия жив плет, зловредната кофа за боклук с килнат встрани капак, всичко бе като в пейзаж на Ван Гог, живееше свой живот и носеше теглото си, а сега изведнъж се изпълни с Алисия и нейното отсъствие.

Сидни реши да не мисли за нея през следващото денонощие, а ако е възможно, да разреши дилемата „Полк-Фаради“. През това време може да подхранва илюзията, че е убил двама души, Алисия и госпожа Лилибанкс, и да си представи подозренията и мислите на външния свят към него. Ще изцеди всичко полезно за работата си от тази идея за двайсет и четири часа, тогава ще реши какво да прави и ще премине към действие. Ако Алисия не желае да се върне, поне би могъл да й помогне, като започне развода, защото той бе сигурен, че тя няма да събере кураж за това.

Седна в кабинета си с чашка кафе, отдаден на размисъл. Опита се да определи отношението на Хити. Би трябвало да не е съгласна с Алекс, ако е бил достатъчно откровен да признае какво е сторил. От една страна, никой мъж не може да надценява предаността на жена си, особено поставен в положението на крадец. От друга страна Хити би могла да измисли някакви свои доводи и да подкрепи Алекс. Възможно е тя да смята, както уж и Алекс, че убийството на Алисия и госпожа Лилибанкс е истина, че епизодите с Бич ще бъдат спрени или няма да започнат никога. Първото излъчване се очакваше някъде през октомври, както им бе казал Плъмър, ако епизодите бъдат купени. Сидни мислеше, че трябва да се свърже с адвокат, или да говори направо с Плъмър. Плъмър изглежда нищо не го безпокоеше, но Сидни бе забравил да изтъкне това пред Алекс в Лондон и сега съжаляваше. Алекс му дава краен срок, ултиматум! С цялото си нахалство, както самият Алекс би казал. Сидни стана от масата и се приготви за спане.

Спокойствието на неделната утрин и четенето на вестници бе нарушено от телефонното обаждане на инспектор Брокуей. Съобщили му от Брайтън, че Сидни се е върнал, но искал „сам да провери“.

— Разбрах за безплодните ви усилия да я намерите — каза инспекторът.

— Да, така е — думата „безплодни“ развесели Сидни.

— Може ли да се видим за малко днес следобед? — попита инспекторът.

Уговориха се за два и половина — три.

Сидни реши да сервира чай, въпреки ранния час. Чаят ще придаде на неуютната къща малко повече уют и топлота, ще им помогне да се отпуснат.

Инспектор Брокуей, облечен този път в спортен панталон от каша и туидено сако в синьо и кафяво, като за начало любезно поздрави Сидни за продажбата на епизодите.

— Благодаря — отвърна Сидни. — Как научихте?

— Обади ми се ваш приятел, господин Полк-Фаради, май беше в петък сутринта. Изглежда работите заедно.

— Да, той е нещо като драматург. Повече от мен, във всеки случай.

— Той се тревожеше дали ще ви се удаде да продължите с епизодите, ако положението се влоши.

Сидни погледна инспектора, който потриваше брадичка, взрян в пода, все едно говореше за влошаване на времето или нещо друго, неподлежащо на контрол.

— Ами, то влошило ли се е? — попита Сидни.

— Не, но бихме могли да кажем, че стана обществен въпрос. И дори вестниците да не пишат всеки ден за жена ви или госпожа Лилибанкс, не всички вестници, въпреки това случаят няма да се забрави, преди да се намери жена ви, жива или мъртва.

— Случва се хората просто да изчезнат, завинаги. Нямате ли такива случаи тук? В Америка има няколко, доста нашумели. Съдията Кратър — не го откриха нито жив, нито мъртъв. — Сидни чу чайника, скоро щеше да кипне.

— Разбира се. И тук има такива. В този случай обаче, като че ли е необходимо по-сериозно разследване. Просто да търсим повече, ако така предпочитате.

Сидни си помисли, че наистина можеха да потърсят повече. Звукът, нададен от чайника се усилваше. Скочи:

— Извинявайте, инспекторе. Да ви предложа ли чаша чай?

— Благодаря — той закри устата си с ръка и се изкашля оглушително.

Сидни изчака водата да заври и отмери чая с лъжичка, точно като Алисия, само че нямаше лимон, за да сложи по едно парченце. Занесе чая на поднос. След определено време Сидни напълни чашата на инспектора, след това и своята. Предложи захар и мляко. Инспекторът си сложи и от двете.

— От думите на господин Полк-Фаради може да се съди — всъщност, той каза, че някои неща много го безпокоят. Знаете ли какво има предвид?

Сидни погледна инспектора и леко сви рамене.

— Не.

— Ако мислите, че има предвид нещо конкретно, предпочитам по-скоро да го чуя от вас, а не от него.

Сидни по-скоро се съмняваше в това. Защо трябваше да има такива предпочитания?

— Казал съм ви всичко и не разбирам какво друго би могъл да знае. Говоря за това, какво предаде жена ми, къде отива. Възможно е тя да е съобщила нещо друго на Алекс. Това ли е имал предвид?

— Не знам — каза инспектор Брокуей като внимателно наблюдаваше Сидни.

На това място Сидни си позволи да покаже загриженост и нервност. Направи го почти механично, изпусна лъжичката в чинийката, седна изправен в края на дивана.

— Той каза ли, че е говорил с Алисия?

— Не. Изглежда намекваше за някаква ситуация, доколкото разбрах, тук, у вас, преди тя да напусне.

Сидни прекара ръка по челото си и се протегна за цигара.

— Стори ми се, че Полк-Фаради са ви гостували често, когато жена ви е била вкъщи.

— А, горе-долу, веднъж месечно.

— Дори и по време на работа с господин Полк-Фаради?

— Да. Използвахме пощата. Все още си пишем.

— Хм. Ако той е чул как заплашвате жена си, или ако е подочул някоя караница, по-добре вие да ми разкажете.

Хайде де, мислеше Сидни. Въобще не е по-добре, а по-зле, вероятно. Работата беше, че инспекторът иска да сравни разказите им.

— Не се съмнявам, биха могли да подочуят някоя караница. Спомням си една вечер, Алисия счупи чаша и аз се разкрещях доста силно.

— Удрял ли сте жена си?

— Да — тържествено обяви Сидни. — Веднъж или два пъти. Лекичко.

— В присъствието на Полк-Фаради?

— Не. Поне така мисля. Мисля, че никога не сме се карали сериозно пред тях.

— Какво разбирате под „сериозно“?

— Когато съм я удрял. Или ако сме скарани за няколко дена — свободната ръка на Сидни обхвана другата, с цигарата. Треперенето беше неподправено, но нямаше нищо общо с разговора. Той мислеше за Алисия и Едуард Тилбъри.

— Бих искал да споделите с мен вашата тревога — с любезен глас подхвана инспекторът.

За Сидни бе абсолютно невъзможно да постъпи така и почти се усмихна на тази мисъл.

— Естествено, тревожа се от това, което Полк-Фаради би ви наговорил. Той иска да получи всичко от епизодите за Бич. Вчера ме попита дали съм съгласен на четиридесет процента от заплащането, а за него — шейсет. Каза, че иначе щял да разкаже някакви истории в полицията.

— Така ли? Историите истински ли са?

— Не знам, съмнявам се.

— Кои са верните истории, които той би могъл да разкаже?

— Не знам, освен една-две разправии с жена ми.

— Ако той говори с мен, можете да сте сигурен, че първо ще разпитам вас и после ще си извадя заключение — обеща инспектор Брокуей и остави чашата. — Появи се и друго обстоятелство, докато бяхте в Брайтън. Бележник, забравен в будка за вестници, в Бликъм Хийт.

Сидни се стресна, по-точно изтръпна целия и чашата му падна в чинийката. Не му беше за самия бележник, а за мястото и онзи подозрителен собственик там. Сега си спомни, че същата сутрин развали десетачка, един ден преди да замине за Брайтън. Сидни мушна в косата си мокрите от чая пръсти и каза:

— О, аз се чудех къде съм го загубил — мислеше, че собственикът е забелязал забравеният бележник върху купчето с вестници, но си е замълчал, защото е искал да хвърли поглед вътре.

— Господин Тъкър ви е търсил още същия ден, за да ви го върне, но не сте си бил у дома.

— Да — каза Сидни, въпреки че този ден прекара вкъщи и тръгна за Брайтън на следващия ден. — Това е, а, не е чак толкова важно, водил съм записки. Записки, които после използвам в работата си.

Инспекторът се усмихна с разбиране.

— Господин Тъкър мислеше това за дневник. Разбира се, изглежда като дневник, и датите са отбелязани.

Сидни погледна джобовете на инспектора. Бележникът не се виждаше.

— Значи, записки за вашата белетристика?

— Да. Измислици, от начало до край — каза Сидни и за кой ли път осъзна, че истината излиза от устата му като грях, звучеше еднакво виновно.

— Прилича на художествена проза, но не всичко. Обаче, след като сте писател, мога да допусна, че всичко е в областта на прозата. Но един обикновен човек като господин Тъкър няма да приеме нещата така — свидетелството за убийството, как сте я бутнал по стълбите и така нататък — инспекторът бегло се усмихна и стисна големите си възлести ръце.

— Да. Сигурно разбирате, опитвах се да си представя всичко това.

— Наистина, на места звучи като измислица. Държим бележника в управлението, в Ипсуич, за всеки случай. Освен мен и семейство Тъкър, досега никой не го е виждал. Но като вземем под внимание от какъв характер са записките, господин Бартълби, страхувам се, че се налага да го покажа на инспектор Хил, който пристига от Лондон следващата седмица. Семейство Снийзъм настояха за намесата на Скотланд Ярд.

Сидни направи физиономия и се изправи.

— Да ви налея ли още чай, инспекторе? — попита той и се пресегна за чайника.

— Не, много благодаря. Трябва да тръгвам. В четири часа имам среща за голф — той също стана. — Довиждане, господин Бартълби, благодаря за чая.

— Довиждане, инспекторе.

Сидни го гледаше как се отдалечава по краткия път до шосето, където беше паркирана неговата черна кола, с чанта за стикове на задната седалка. Затвори вратата на къщата.

След един час се обади Инес.

— Предчувствах, че ще те намеря. Кога се прибра?

— Миналата вечер. Знам какво ще питаш, отговорът е не, нямах късмет — каза Сидни, чувстваше, че трябва да предвари нейния въпрос.

— О, Сид — възкликна състрадателно тя. — Господи, щом полицията не може да я открие, а имат на разположение цял взвод… Не си срещал Едуард Тилбъри, нали?

Сидни се разсмя.

— Ако бях го видял, щях да го следвам по петите.

— Защото ние с Карпи открихме, че напоследък той не се задържа у дома си. Особено в края на седмицата.

— Виж ти! Кажи ми, този Тилбъри на улица „Слоун“ ли живее?

— Май да. Спомням си, че Васили спомена „Слоун“. С Карпи попитахме, така между другото, какво става с него, защото доста отдавна не сме се виждали и научихме от няколко души, че всяка събота и неделя ходел някъде. Съри или Съсекс, бил при приятели, така казал на Васили. Играем си на детективи — Инес се изхихика. — И както Шерлок Холмс щеше да каже, навярно е нелогично да правим извод единствено от този факт, обаче има и още нещо, което би могъл да направиш, ако наистина те интересува, причакай го пред къщата му и го проследи, виж на кой влак ще се качи или направо тръгни с него. Или най-добре, проследи го още от офиса. Не могат да те арестуват за това, че следиш някого.

— Така е — разговорът бе мъчителен за Сидни. — Инес, ако полицията пак дойде при вас с Карпи, би било по-добре да не намесваме Тилбъри засега, не казвайте името му. Първо, ние нищо не знаем и не е никак разумно…

— Но те ще разберат истината. Много по-лесно ще се справят от нас. А това ще ти помогне.

— Права си, но… Трудно е за обяснение по телефона, не че искам да ти казвам как да постъпваш, но… — Сидни почти се обливаше в пот. — Ще ви бъда благодарен, ако нищо не добавите към показанията от преди месец.

Инес неохотно се съгласи и само след няколко секунди изтекоха трите минути.

Той излезе да се поразходи. Вървеше с лице към залязващото слънце и се питаше дали Алисия и Тилбъри не се разхождат сега на някой плаж. Мили боже, мислеше той, те са заедно вече два месеца. Достатъчно дълго, за да се опознаят. Какво смята да прави Алисия? Защо не му пише и да пусне писмото в Лондон, щом държи толкова да остане в неизвестност? Сидни отново изпита непреодолимо желание да пише на госпожа Лиманс в Ангмъринг, просто да попита какво иска всъщност, да й покаже, че би могъл да я разбие на пух и прах, когато намери за добре. Той изостави тази идея поради обзелото го чувство, средно с предразсъдъците и угризенията да не наруши някому спокойствието. Гордостта му също се обаждаше и сега той не искаше Алисия да знае, че нейните действия са го впечатлили достатъчно, за да пита за намеренията й. Алисия ще рухне и без това, щом разбере, че другите са узнали за нейния любовник. Освен това се въздържа, защото нататък ставаше все по-интересно. Любопитно беше колко далече ще посмее да отиде Алекс Полк-Фаради.

С чаша кафе и цигара пред себе си, в понеделник сутринта в седем и петнайсет, Сидни се обади в хотела „Морски бриз“.

— Моля свържете ме със стаята на Полк-Фаради.

Обади се Хити, по-сънена и от администратора.

— Хити, съжалявам, че ви събуждам толкова рано — каза Сидни, и това не беше лъжа — но исках да съм сигурен, че сте си в стаята. Трябва да говоря с Алекс.

— Да Сид, една минута. Скъпи, събуди се. Сид те търси.

Сидни дочу мърморенето на Алекс, после се обади.

— Здравей, Алекс. Не приемам условията ти, само това исках да ти кажа. Ще делим по равно. Ясно ли е? Беше ме помолил да ти отговоря днес.

— Много добре — гласът на Алекс стана по-твърд. — Ще видим.

— Казал ли си на Хити? За подялбата четиридесет процента на шейсет?

Алекс млъкна за момент:

— Сидни, не искам да ставам груб, по-добре помисли сериозно.

— Това е всичко, Алекс. Довиждане — Сидни затвори телефона.

Така значи, Алекс не искал да става груб. Разбира се, хубава реплика, особено за пред Хити. Заключи, че той не й е казал за своя план. С кафето в ръка, Сидни се разсмя високо, чак се изправи на пръсти. Слънчевата светлина вече заливаше стаята, денят обещаваше да бъде чудесен.

Нещо повече, само преди няколко минути пощальонът бе донесъл писмо от „Потър и Деск“, лондонското издателство, на което Сидни изпрати преди три седмици „Големите планове“. Купуват книгата. Сидни се чувстваше спасен. Притаил дъх, той се взираше в кратката бележка, напечатана на машина: „Ние сме доволни… Удобно ли ви е да дойдете в редакцията, за да обсъдим няколко… Договорът ще бъде сключен, след като…“. Сидни бе като в мъгла, тръгна по посока на килера, после се върна в кухнята. Усмихваше се глуповато. И той ще има издадена книга. Хубава книга.

Нямаше на кого да съобщи новината. Никой, на когото би искал да каже. Ами няма да казва, мислеше си той, само ако някой го попита: „Сид, какво ново? Работиш ли нещо?“. Тогава небрежно ще подметне: „Завърших един роман, «Големите планове», скоро «Потър и Деск» ще го издава. Бива си го романът. Поне изглежда, така мислят те“.

Докато вземаше душ и се бръснеше, през ума му минаваха изречения и по някой отделен абзац от романа.