Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Susension Of Mercy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Патриша Хайсмит

Заглавие: Без милост

Преводач: Бисера Георгиева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Скорпион

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат, София

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Мая Петкова

Технически редактор: Валери Терзиев

Художник: Симон Сасен

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-8210-06-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5545

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и осма

Четвъртъкът се роди слънчев и ведър, приятно топъл. Бе ден от онези, в които с оптимизъм се изправяш пред всяка работа или проблем, си помисли Сидни и усети прилив от оптимизъм по отношение на Алисия. Около осем и половина си представяше как се събужда, изпълнена с радост, защото й предстои да види родителите си. Е, не беше много уверен, че ще е толкова радостна, но във всеки случай, в този ден имаше повече шансове това да се случи, просто защото грееше слънцето. Ако беше някой от дъждовните дни, тя би премислила, би отложила решението, или просто би се препънала о него.

Сидни седеше в петно от слънчева светлина в дневната и пишеше нещо в една от тетрадките си. Покълваше нова идея и му се искаше да нахвърли мислите си, преди да се изпарят в атмосферата на Скотланд Ярд. За петте минути, колкото беше писал преди да го стресне високият звън на телефона, не успя да напредне кой знае колко, но началото бе запечатано на хартията, кълн на мечта или стихотворение, и се надяваше после да израсте. Предчувстваше, че го търсят от полицията, за да му кажат, че Алисия се е прибрала. А може и майка й да е.

— Ало? — каза Сидни.

— Господин Бартълби, инспектор Хил е тук.

— Да? — бе цял в очакване.

— Бихте ли могъл да дойдете днес в Лондон, към шест часа? Исках да се срещна по-рано с вас, но до тогава съм зает.

— Вижте, аз също съм зает, а освен това днес очаквам важен телефонен разговор. Може би утре…

— Съжалявам — прекъсна го инспектор Хил с безпрекословен тон.

И това, едва в десет сутринта, опропасти целия му ден!

До три, когато Сидни реши да тръгне за Ипсуич, подранил и много неспокоен, телефонът не звъня втори път. Бе изпаднал в едно от най-грозните си настроения — потиснат, обезверен, зъл. Дано Алисия се „обяви“ днес, защото иначе… Представи си как нахлува като фурия в бунгалото, или каквото държаха там в Лансинг, сграбчва я за косата и я повлича, а пътьом, със свободната ръка, стоварва един юмрук на Тилбъри. Може да прескочи до Лансинг днес, след разговора в полицията. А ако в Скотланд Ярд са му приготвили нещо извънредно неприятно, ще им даде адреса на господин и госпожа Лиманс, град Лансинг, кратко и ясно. Нека те свършат останалото.

На гарата в Ипсуич, след като си купи билет, Сидни се повъртя около вестникарската будка. Разгледа заглавията на „Стандарт“: ТАЙНСТВЕНАТА ЖЕНА НАМЕРЕНА МЪРТВА — снимка на скала и стрелка, сочеща светло размазано петънце в ниското. Мястото се намираше около Лансинг, прочете Сидни отдолу. Купи си вестника. Самата история беше на първа страница.

Нещастието се случило късно миналата нощ, но тялото било забелязано едва тази сутрин.

След това, с ужас в гърдите, той прочете редовете, които само потвърдиха предчувствието му:

Жителите на Лансинг разпознали мъртвата жена — госпожа Ерик Лиманс, която неотдавна, заедно със съпруга си, господин Лиманс, наела в града обзаведена вила. Огледът на дома не установил вещи, принадлежащи на господин Лиманс, нито документи за нейната самоличност, а само дрехи на госпожа Лиманс. Тя е със светла коса, но с червеникав оттенък, и този факт, плюс инициалите А. Б. на ключодържателя, закачен за джоба на полата й, навежда на мисълта, че мъртвата жена може да е Алисия Бартълби, изчезнала от дома си в Сафък на втори юли тази година. Дамска чанта не е открита, нито във вилата, нито до трупа. Полицията продължава разследването.

Вероятно е имало съобщение по радиото веднага след обед, а може вече да са установили самоличността й, макар и така обезобразена, помисли Сидни и потръпна.

Дали е скочила сама? Дали Тилбъри я е бутнал?

Господин Лиманс не е открит във вилата. Изпарил се е, ясно! Дали пък след няколко чашки алкохол, скована от срам и колебание дали да се върне при родителите си, или да остане, не е полетяла сама от скалата? Сидни не вярваше Алисия да се доведе до такова състояние. Но вярваше, че Тилбъри е притискал Алисия да се откаже от играта, преди да са я открили, или по-скоро преди да са го открили и да са го натирили от лъскавата му службица, а Сидни знаеше, че Алисия с всички сили би се противопоставила на това. Не може да не са се скарали. Ако Тилбъри се опитва чрез нейната смърт да се измъкне, то трябва да знае, че е безнадеждно. Сидни злорадо и безжалостно прехвърляше в ума си множеството капани по пътя на Тилбъри: отпечатъци от пръстите му, оставени из цялата къща, описание на неговата външност от жителите на Лансинг, периодичното му отсъствие от Лондон в почивните дни от известно време, и най-лошото: опитът да изчисти вилата от всякакви документи и вещи, идентифициращи обитателите. Щом като не е намерена дамската й чанта, изглежда Тилбъри е бил там снощи, но какъв ли страх го е подгонил, че да постъпи така глупаво и да избяга! Сидни се чудеше дали се е прибрал в Лондон, дали днес се е явил на работа, както обикновено. Тилбъри може да е бил малко нервен днес, но е бил свободен и извън подозрение! Сидни погледна часовника си. Беше четири и десет. След около час Тилбъри ще се отправи към жилището си на улица „Слоун“, ако полицията не е влязла в дирите му до тогава, но защо ли да бързат? А можеше да се предположи, че никога няма да открият следите му ако Васили, Инес и Карпи вземеха решение да мълчат.

Качвайки се на влака, Сидни прокле Тилбъри. Каквото и да се е случило в Лансинг, тази мръсотия е негово дело. Изведнъж го обзе радостно чувство, че отива в Лондон. Може би ще закъснее за Скотланд Ярд, но малко. Във влака кроеше и прекрояваше разни планове. Главата му гъмжеше от идеи: като облаци, струпващи се ненадейно, и ненадейно издухвани. Прекрасно е това кроене и пречертаване! Мислите му проблясваха като светкавици през мъглявината на виденията му.

Планът, на който се спря, не беше съвсем безопасен, но какво е един план — малко дързост е нужна в ден като този, размишляваше Сидни. Чувстваше, че изгледите за успех са девет към десет, но само ако действа незабавно и извърши каквото си е наумил без никакво колебание. Ако някой, или нещо му попречеше преди да е започнал, също нищо не го заплашваше. Но ако бъде възпрепятстван по време на изпълнението, тогава можеше да си го запише в графата лош късмет.

Пристигна в Лондон около пет и двайсет и се качи на автобус за Кенсингтън, от спирката на улица „Ливърпул“. В Найтсбридж се отби в един магазин и нехайно купи шише с таблетки — приспивателно „Дормър“, все едно случайно го е зърнал сред изложените лекарства. Може би не беше достатъчно силно, но по-добро не можеше да намери без рецепта, дано Тилбъри да има нещо по-силно! В аптеката бе оживено и Сидни се надяваше, че никой няма да го запомни. Искаше му се да вярва, че ще се спазарят с Тилбъри и няма да се наложи да му реже вените, ако в аптечката му няма нищо по-силно. Не беше много сигурен, че би могъл да го стори.

Около шест часа той пристигна на улица „Слоун“ и се заоглежда за номера. Не особено голяма четириетажна сграда, с две симетрично разположени каменни колони от двете страни на вратата. На таблото за звънците имаше пет имена, едно от които бе Е. С. Тилбъри. Сидни отстъпи на платното — да види дали оня франт не се задава отнякъде, никакъв го нямаше. Натисна звънеца.

Изчака доста дълго време, оня не отговаряше.

Отново натисна звънеца, два пъти, настойчиво.

Най-после се чу сигнала за вратата и той влезе в блестящо и богато украсено фоайе, с персийска пътека на стълбите. Полицията може вече да е при него, тогава просто е наминал да види Тилбъри заради приказките, които се носят. Хапчетата бяха скрити от чужди погледи във вътрешния джоб на сакото му.

Тилбъри се надвеси от перилата на площадката:

— Ей, кой е?

— Аз съм. Сидни — каза той мило.

Тилбъри живееше на третия етаж.

— Добър вечер, Едуард — продължи Сидни.

Една жена с куче се подаде от вратата на втория етаж, погледна към Сидни и заслиза по стълбите. Лош късмет, помисли Сидни.

Тилбъри изпъна гръб и отстъпи назад. Вратата на апартамента зад него беше отворена. Изглеждаше уплашен и стъписан: ако не е пиян, сигурно е в ужасно психическо състояние, реши Сидни. Сакото му беше разкопчано, яката на ризата също, връзката разхлабена и провиснала.

— Имате ли малко време? — попита Сидни.

— Да, струва ми се. Боже мой, да, разбира се. Всъщност, и аз исках да говоря с вас — Тилбъри се олюля като влизаше навътре, не беше висок на ръст.

Сидни го последва в дневната, безупречно чиста и стилно обзаведена, с ориенталски килим, книги, лампи върху масичките — приличаше на музей „Виктория и Албърт“. Сред сиво-черния мрамор на камината с вкус бе подредено огнище от въглища, което надали щеше да бъде запалено някога. Недопита чаша с уиски на масичката и пепелник с около дузина фасове допълваха интериора.

— Разбира се, знаете за Алисия — каза Тилбъри и посочи зеленото сатенено канапе.

— Не.

Тилбъри го погледна притеснен, тръгна към чашата си, но се спря и разпери ръце:

— Аз, извинете… — Стегна връзката си и оправи яката около възпълничкия си врат. — Върнах се днес от работа в три, не можех да издържам повече. Простете, малко съм пийнал.

— О, не бива да говорите така — каза Сидни. Беше на три метра от Тилбъри.

Тилбъри посегна към чашата.

— О, извинявайте, искате ли да пийнете нещо?

— Не — промълви Сидни със слаба усмивка. — Пийте си.

Тилбъри взе чашата си.

— Простете, естествено бихте искали някакво обяснение. Свършен съм, почти, снощи. Виждате ли, снощи… — повдигна очи към Сидни. — Аз хукнах след нея в нощта. Тя беше в окаяно състояние и аз се опитах да я накарам да замине при родителите си. Искам да кажа, много пъти преди това съм опитвал. Беше изпила твърде голямо количество алкохол, преди да се прибера. Толкова беше разстроена. Нещо се било случило, но не искаше да ми каже какво. Изхвръкна навън. За малко изчезна от погледа ми в тъмното, беше на пътя, който върви успоредно на брега. Настигнах я веднъж, даже я хванах за ръката, но тя се отскубна. Продължи да тича и се хвърли от скалата, преди да успея да направя каквото и да било — свободната му ръка се отпусна след последната дума, съвсем безжизнена, а той погледна към Сидни.

Сидни не знаеше дали да му вярва. Ако я е държал за ръка, защо я е изпуснал? Защото е искал. Или цялата тази история е само за прикритие на истинското деяние?

— Не зная какво ще си помислят за мен в службата — измърмори Тилбъри, разхлаби връзката си и отпи от чашата.

Службата му, разбира се, бе от първостепенно значение.

— Е, значи снощи избягахте! — каза Сидни.

— Аааа…

— О, разбирам, изчистихте вашите следи от къщата.

— Не бях на себе си. Сигурно не трябваше да постъпвам така, но не знаех какво върша! — очите на Тилбъри просеха одобрение, или милост.

— Още не са ви разпитвали в полицията, нали?

— Не, надявам се да не стигнат до мен. Ужасно съжалявам за случилото се, повярвайте, обичах Алисия. Никога не съм й желал злото, напротив, опитвах се да я убедя, че ви създаваме неприятности. Това се отнася по-скоро до нея, защото не искаше и да чуе, че трябва да отиде при семейството си. Нямам вина за смъртта на Алисия. Ако можех, бих я спасил. Но както стоят нещата сега, ако бъда въвлечен в тази история, само ще съсипя кариерата си, без никаква полза. Разбирате ли? — и розовите очички погледнаха Сидни.

— О, не мисля, че ще бъдете въвлечени.

Тилбъри отправи очи към него, озадачен, невярващ. Изтощението бе избило в малки подпухнали торбички под очите му, предупреждаващи за белезите на средната възраст, ако „би останал жив до тогава“. Тилбъри беше блед, челото лъщеше от ситни капчици пот. Отиде до барчето в ъгъла на стаята и напълня чашата си.

— Някой друг знае ли за вас двамата с Алисия? — попита Сидни.

— Не съм сигурен — отговори Тилбъри и погледна Сидни през рамо.

— Някои може и да подозират, но не биха казали нищо.

— Нуждаете се от успокоително, Тилбъри, сложете в чашата си едно-две хапчета.

— Какво? — Тилбъри се извърна заедно с чашата.

— Приспивателно, имате ли?

Едуард се усмихна глуповато:

— Да, но нямам нужда. Вземам по едно преди сън. Не ми помогна много миналата нощ.

— Хайде, опитайте сега, настоявам да вземете едно — каза Сидни и се придвижи към него.

Тилбъри не знаеше как да се държи. Отстъпи встрани, а Сидни се приближаваше.

— Къде са? В банята ли? Донесете ги — нареди Сидни.

— Добре — Тилбъри тръгна послушно — но не се нуждая от тях в момента.

— Напротив, нуждаете се — настоя Сидни, следвайки го.

Вече в банята, Тилбъри отвори шкафчето, поколеба се и отговори:

— Май съм взел последното снощи — и затвори вратичката.

Сидни я отвори отново и видя три или четири пластмасови опаковки с хапчета, сред множество малки шишенца. Едната, с жълти хапчета, вдъхваше надежда, защото беше най-отпред.

— Това не са ли хапчета за сън? — попита той и я взе.

— Не — каза Тилбъри, но така, че у Сидни не остана съмнение за противното.

Сидни го изгледа.

— А, да, приспивателно е — усмихна се Тилбъри, изплашен и гузен.

Сидни изтърси едно хапче в шепата си и я протегна към него:

— Нуждаете се от това хапче.

— О, не — Тилбъри поклати глава.

— Грабвай го, иначе ще станеш на пихтия!

Треперещ, Тилбъри го взе от дланта му и го изпи с глътка от чашата си.

— Още едно. Две е по-добре от едно.

Тилбъри се възпротиви за второто хапче, но Сидни го поднесе по-близо, пръстите му подпряха гърдите на Тилбъри, който го пое и преглътна.

— Ето така. Ще се почувствате по-добре, много по-добре е за вас от уискито — Сидни излезе от банята с опаковката в ръка.

Тилбъри се върна в дневната.

— Седнете — каза Сидни.

Тилбъри бе отправил поглед към телефона. Сидни стоеше между него и апарата. Тилбъри се обърна назад и побягна към вратата. Сидни го хвана преди да я стигне и го метна назад толкова силно, че сам се изненада като чу вратът на Тилбъри да изпуква.

— Виждате ли колко сте нервен? Веднага да вземете още две — Сидни застана пред вратата и му подаде още две хапчета върху дланта си.

Тилбъри го гледаше свъсено.

— Хайде, без щуротии — продължи Сидни.

Тогава Тилбъри сви рамене и отвърна привидно спокойно:

— Освен да повърна, друго няма да постигнете — и ги взе от дланта на Сидни.

— Ето, седнете на канапето.

Отне му минута, докато прекоси стаята — бавно, разтеглено, като че изтъкваше доводи за и против при всяка крачка. Взе чашата от масичката, вдигна очи към Сидни, който го следваше, и глътна хапчетата. Седна на канапето, примирен и някак развеселен.

Сидни повдигна опаковката, за да види още колко хапчета остават, около трийсет, прецени той, а в това време оня се спусна залитайки към телефона. Сидни го сграбчи за ръката, изви я, после остави слушалката обратно на вилката.

— Полицията няма да ни оправи… — каза Сидни и завлече Тилбъри на канапето. Искаше да го размаже като муха, но осъзнаваше, че не трябва. Помнеше също, че остави отпечатъци от пръстите си върху телефона, но след малко щеше да го използва.

— Сядай — нареди Сидни.

Тилбъри тромаво седна на канапето.

Сидни донесе от барчето инкрустирана стъклена купичка с бисквити.

— Да си подсладиш душичката — страхуваше се, че оня може да повърне.

Тилбъри си взе пълна шепа, сякаш можеха да му помогнат.

Сидни седна и замълча, а уплахата видимо превземаше Тилбъри.

— Чудя се какво се опитвате да направите — Тилбъри измърмори с нещо като безгрижна усмивка.

— Не се тревожете. Знаете, ще трябва да ИЗПИЕТЕ и тези — ласкаво каза Сидни и отсипа още хапчета. — Хайде, едно по едно, бавно — той му подаде хапче и отиде до барчето за сода. Наля малко в чашата и му я подаде.

Тилбъри ги изпи.

— Зна… а-а…, че ще пооовъъ…

Телефонът иззвъня.

Сидни го изключи от вниманието си, а Тилбъри май не го чу, но най-после престана да звъни. Тилбъри се мъчеше да се изправи и да задържи очите си отворени. Сидни изсипа в шепата си още хапчета и му ги предложи, но Тилбъри не го и погледна; Сидни стисна гърлото му, не много здраво, но точно където трябва, Тилбъри зяпна да поеме въздух и Сидни отпусна пръсти.

— Не крещи. Ако влезе някой, ще му обясня, че поглъщаш тези хапчета, защото си блъснал Алисия от скалата. Разбираш ли? Ами да, естествено, разбираш.

— Нито едно повече не вземам — каза Едуард, удари ръката на Сидни и хапчетата изхвърчаха от шепата му.

Сидни отново го стисна за гърлото, нанесе му лек удар по носа, във всеки случай не толкова силен, че да причини кървене.

— Не блъсна ли ти Алисия? Не я ли блъсна ти?

— Не — гласът му така трепереше, невъзможно беше да се разбере дали лъже.

— Няма кой да ти помогне, затова, проклетнико, по-добре изпий тези хапчета — продължи Сидни, без да отпуска гърлото му, като внимаваше да не остави синини. — Хайде, ритни петалата, направи го сам. Ще бъде най-лесно. Ще бъде най-достойно. Споразумение за самоубийство между двама влюбени. Или искаш да кажа на всички, че ти си я бутнал от скалата, това ли искаш? Дошъл съм към шест и петнайсет, заварил съм те вече погълнал доста от тези хапчета, казал си ми: „Защото блъснах Алисия“.

Две неща даваха сила на Сидни: той вярваше, че Тилбъри е причинил смъртта на Алисия и беше сигурен, че няма да се наложи да му реже вените, лекарството не беше невинно. Той стовари Тилбъри на канапето.

Едуард отскочи и замря, ръцете му увиснаха. Вдигна очи — бе се завърнал страхът. Изви се, изхвърли се от канапето, падна на пода.

Сидни го вдигна с лекота, като голяма кукла, подпря го в ъгъла на канапето, държеше го здраво за рамото и ръката.

Тилбъри вече не се съпротивляваше. Очите му се превръщаха в стъклени топчета. Сидни отмери по часовника си четири минути, след това изтърси още няколко хапчета от опаковката, а Тилбъри ги взе като в просъница, без да му е ясно какво прави. Задави се веднъж, но не изплю хапчетата.

— Добро момче — нежно промълви Сидни.

След още шест-седем минути бе останала само една таблетка, Тилбъри беше изпил другите една по една, вземаше ги от ръката на Сидни и бавно ги поставяше в уста, като полузаспало дете, или птиче. Най-после се отпусна, сви се, изхлузи се настрани — с леко отворени клепачи и зинала уста, като че иска нещо да каже, но няма сили. Щом Тилбъри замря съвсем и очите му се затвориха, Сидни огледа пода, за да прибере разпилените таблетки. Намери третата под канапето. Измъкна я оттам и сложи всичките три в чашата на Тилбъри, имаше останала течност.

Той бе вече тъй унесен, че Сидни успя да излее едва малко от уискито в устата му, разтече се по брадата. Вдигна краката му на канапето, извади безупречно сгънатата кърпичка от джобчето на сакото му, обърса с нея отпечатъците от пръстите си по чашата на Тилбъри, хвана я за ръба през кърпичката и притисна палеца и пръстите на Тилбъри до стъклото. Същото действие извърши и с шишето за сода, и с опаковката от приспивателното. Отиде в банята, изчисти отпечатъците си от вратичката на шкафчето, а след като приключи, отиде до телефона и се обади в Скотланд Ярд.

Помоли за инспектор Хил.

— Инспектор Хил, съжалявам, но ме задържаха — заговори Сидни измъчено. — Търсиха ме днес по телефона много хора, други пък дойдоха вкъщи. Сигурен съм, че ме разбирате. Току-що пристигнах в Лондон и ще бъда при вас след малко.

Не можеше да се каже, че инспектор Хил е раздразнен.

Сидни избърса телефона и го понесе към Тилбъри, но кабелът не стигна. Върна го на място с помощта на Едуардовата кърпичка, взе слушалката и я остави да лежи на бюрото, а смачканата на топка кърпичка — на масичката, до чашата с питието. Естествено, за да се измъкне оттук, трябваше да мине през вратите, но реши да не чисти дръжките, защото щеше да изглежда подозрително, известно е, че преливат от размазани отпечатъци, Сидни ЗНАЕШЕ това!

Излезе от жилището. Ще изхвърли шишенцето с приспивателно в някоя кофа за боклук, или в уличен канал, но не в квартала.