Джанел Тейлър
Холивудски тайни (9)

Девета глава

Тай пое дълбоко въздух и вдигна над главата си гирите, после ги спусна от двете си страни и отново повтори упражнението. Лежеше на пейката за тренировки, а от челото му капеше пот. Никога досега не бе тренирал толкова дълго и с такова натоварване. Обикновено след леко бягане по главната улица на Бейрок се отбиваше в спортния клуб — стая с огледала, в която преди пет години един ентусиазиран предприемач бе направил спортна зала. Накрая завършваше с малко вдигане на тежести.

Днес бе прекарал тук повече от три часа.

Огледа се. Повечето от местните не проявяваха интерес към фитнес залата, но туристите и новозаселилите се в града изглежда я харесваха. Тай обаче бе постоянен жител, приеман от всички като Джери Мърсър. Понякога се заглеждаха в него, ала най-често с изненада. Хората вероятно бяха забравили как изглежда истинският Тайлър Стовал и лицето му докосваше само някое прашно ъгълче в съзнанието им.

Няколко души го бяха питали дали не се познават и отговорът бе кратко „Не“. Навъсеният му недружелюбен поглед държеше повечето хора на разстояние, макар всъщност само чудаци да се сближаваха с него. Повечето идваха само за да тренират, както и той, и не си правеха труда да общуват по какъвто и да е начин. Това за него бе идеално, така можеше на спокойствие да използва залата като място, където физически да изразходва напрежението си.

А в ядове бе затънал до гуша, особено тези дни.

Бяха минали почти две седмици, откакто Ками сякаш падна от небето. Това, което отначало го плашеше, а после бе приятно разнообразие, сега бързо се превръщаше в сериозен проблем. Първо, но не задължително най-важно, както се оказа, той още не бе напуснал Бейрок. Бе наполовина събрал багажа си и в основни линии бе готов, но се мотаеше като влюбен ученик и се размекваше, само като погледнеше към прелестната си бивша доведена сестра.

Бе ли се случило? Дори не знаеше със сигурност. След първите часове на неверие бе минал през поредица от емоции, кулминирали в пристъп на лудост, който бе хвърлил нея в екстаз, а него в самообвинения и неудовлетворени страсти. Тялото му като лудо крещеше за някакъв вид освобождаване, не спираше да крещи, откак издигна Ками до върха. Вече не можеше дори да я погледне, без да се възбуди!

Но ако бе таил някаква фалшива надежда, че може да има втори шанс за физическа близост, Ками много бързо го бе извадила от заблуждение. На тази тема бе съвсем ясна, всъщност кристално ясна.

„Трябваше да продължа“, мислеше сега, докато се мъчеше с тежестите. „Поне щях да преодолея това непрекъснато чувство на сексуален глад. А може би още щях да правя нещо по този въпрос…“

Вдигна гирите над главата си и за момент ги задържа в протегнатите си ръце, загледан в тях, сякаш там бе скрит отговорът на дилемата.

Онази първа сутрин заедно, в агонията на лудостта, Тай имаше пълното намерение да довърши това, което бе започнал. Което бяха започнали. Ала бе отлагал прекалено дълго. Докато Ками още се носеше върху крилата на усещанията, той нежно отметна мокрите кичури коса от лицето й, целуна я леко, без да се интересува от собствените си желания, които точно в този момент бяха силни, и посегна към ципа си.

— Обичам те — прошепна тя. — Обичам те, обичам те…

Думите достигнаха до трескавото му съзнание. Жегна го нещо неприятно. Спомените затанцуваха като светулки, ярки светлинки в тъмното. Гласът на Гейл, шепнещ тези две ужасни думи. Думи на предателство.

— Обичам те — мъркаше тя. — Само теб. Знаеш това.

Вместо отговор Тай се прокашля. Не го интересуваше. Бяха в огъня и ритъма на любовта и той всъщност не обръщаше особено внимание на думите й.

Ала Гейл не спираше:

— Кажи, че ме обичаш. Кажи го, Тай. Кажи го!

— Аз… Боже мой, Гейл!

— Кажи го — настоя тя, включи се в ритъма и се взря в очите му. Тай искаше да се отвърне, да довърши това, което бяха започнали, без цялата тази глупава драма. Е, добре, може и да не беше глупава, във всеки случай поне за нея. Но да караш мъжа да се обяснява в любов в разгара на страстта бе равностойно на скоропостижна сватба. Такова признание би било изпразнено от всякакво съдържание, в него нямаше сърце, нямаше душа.

И макар да искаше да каже това, което тя копнееше да чуе, Тай не можеше да го стори. Той не вярваше в любовта, брака и всичките тези измишльотини. Бе видял прекалено много доказателства за противното и макар да обичаше майка си и тя да го обичаше, това бе единствената любов, която някога бе познавал. Дивата любов от типа „Ти си всичко, което ми трябва в живота“ бе нещо, което той не вярваше, че наистина съществува. Тя бе фантазия, извинение. Емоция, създадена да успокои съвестта, да направи секса нещо законно и морално.

За него всичко това бяха глупости на търкалета. Сексът си бе секс, желанието — желание и харесването — харесване, но го нямаше това дълбоко, трайно „нещо“, за което говореха философите, поетите и изобщо наивниците.

То просто не съществуваше.

Обаче Гейл настояваше. Тя захапа ухото му.

— Кажи го, Тай, моля ти се. Имам нужда да го чуя.

Той бе изключил съзнанието си. О, сега не се гордееше с това, не се бе гордял и тогава. Но бе стигнал прекалено далеч в любовния акт, за да се отдръпне, а просто не можеше да й даде това, което тя искаше. Затова се носеше на вълните на усещанията и когато проникна в нея и се отпусна върху тялото й, това бе просто освобождаване на напрежението, удовлетворяване на нуждата.

Тя, разбира се, бе царствено обидена. Измъкна се изпод него, перна го по ухото и се изтърколи от леглото:

— Мръсник!

— Хей! — Тай я сграбчи за ръцете и я придърпа върху себе си. — Престани! Извинявай, знаеш как се чувствам.

— Бременна съм, червей такъв! — извика тя. Големи крокодилски сълзи се търкаляха по бузите й и капеха върху двамата.

Сякаш го удари ток.

— Бременна? — повтори той глупаво.

— Детето е твое, Тайлър. Твое и мое. Аз искам да те обичам и да създам семейство с теб, а ти дори не можеш да ми кажеш, че ме обичаш!

Сигурно пак щеше да го зашлеви, но той още стискаше ръцете й като в менгеме. Всичко, което виждаше Тай, бе баща му с неговата орда от деца и жени, които не го трогваха особено.

Обзе го отвращение. Отвращение от самия себе си. Как можеше да е толкова глупав?

— Но ние се пазехме. — Това бе първата свързана мисъл, която изплува в главата му.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш?

— Презервативи… — продължи той. Съзнанието му постепенно включваше. — Внимавахме.

— Не сме внимавали достатъчно! — Тя се изскубна от пръстите му. Тай я пусна. Изведнъж нямаше търпение да се освободи от нея, както тя се бе освободила от него. — Е, познай какво ще ти кажа, Тайлър. Някой от тези презервативи трябва да е бил дефектен. Как иначе можеш да го обясниш? И знаеш ли какво? Все едно, не ми пука. Аз искам това дете и искам теб!

Тайлър не можеше да се помръдне. Веднъж вече бе станал жертва на дело за бащинство — фалшиво, защото никога не бе спал с въпросната изгряваща звезда. Но да се натиска с него, докато е пиян, очевидно бе достатъчно, поне според нея. Тя не допускаше той да си спомня нещо от нощта, която бяха прекарали заедно, не допускаше да знае истината. В друг момент би била права, защото точно преди да напусне завинаги Лос Анджелис, Тай имаше период, когато му беше трудно да разбере кога да спре. Доста бели петна в паметта му бяха причинени от алкохола.

Но не и с въпросното момиче и когато той настоя за генетичен тест, тя най-после отстъпи. Разбира се, цялата история първо гръмна в пресата, затова толкова внимаваше с Гейл. Не можеше да повярва, че това се случва!

— Ние не можем да имаме дете заедно — заяви той, без да мисли. — Аз нямам желание да се женя. Говорили сме за това.

— Ти си говорил. Аз те слушах — възрази Гейл. — Аз искам повече, Тай. Много повече.

— Ти си го нагласила — изведнъж с ужас осъзна той. — Наистина си го направила.

— Мръсник! — извика тя отново и се нахвърли върху него.

Гневът помете всичко останало. О, тогава бе млад и глупав и не разбираше какво става. Повече се ядосваше на себе си, но беше бесен и на нея, защото много от това, в което я обвиняваше, бе вярно. Той познаваше лошите черти в характера на Гейл и въпреки това я желаеше. Приличаше му на него самия, самотна и отчуждена и изпитваща нуждата от компания, като запазва своята независимост.

Бе грешил, грешил, грешил.

— Знаеш, че ако детето е от мен, ще плащам за издръжката му — процеди през зъби той и отново сграбчи ръцете й. — Но няма да позволя да ме оплетеш в нещо, за което не съм готов.

— Ще съжаляваш — прошепна Гейл и в очите й проблесна ярост.

Побиха го тръпки. Тя говореше сериозно.

По-късно си казваше, че самият той се е държал мелодраматично. По-късно си казваше, че избухването на Гейл е било просто резултат от разбитите й надежди.

И макар да продължиха да се срещат поради социалните ангажименти, които вече бяха уговорили, това бе краят на тяхната връзка. Междувременно Тай довършваше „Бягство от рая“ и разочарованията от собствения му живот — които сякаш отразяваха чувствата на героя му във филма — нарастваха с всеки изминал ден. „Какво правиш?“, — непрекъснато се питаше той. — „Къде отиваш? На какво се надяваш? Сега накъде, за бога?“

И тогава върху него се стовари ужасната истина, от която и до днес потреперваше. Той затвори очи пред тази мисъл, едва не изпусна гирите и, внезапно загубил сили, ги остави да паднат на пода от двете му страни. Ръцете му още стискаха метала, сякаш не можеше да го пусне.

— Господин Мърсър? — обади се нерешително момичето с трикото, което му бе помогнало да започне.

— Нищо ми няма — измърмори Тай.

Тя се усмихна нервно.

— Добре. Просто искаме всички да са в безопасност, нали разбирате.

Той й хвърли поглед с крайчеца на окото си. Тя се усмихна и прибра един рус кичур зад ухото си. Очите й примигваха бързо и той без особен интерес се зачуди дали оттам идва израза „паднаха ми очите“. Цялото й поведение издаваше смущение и интерес.

А вероятно бе наполовина на неговите години.

От това се почувства уморен, сякаш животът бе преминал край него много отдавна и много бързо. Всъщност сам си беше виновен, но това в момента не му помагаше.

Стана от пейката и се прехвърли на подвижната пътека. Чувстваше, че очите на момичето следят всяко негово движение. Опита се да прецени от огледалото право насреща какво вижда тя от него, но намръщеното изражение, което срещна погледът му, не би могло дори и малко да се хареса на когото и да е. Не бе такъв глупак, че да не оценява физическите си дадености. Много пъти му бяха говорили за тях и трябваше да е пълен идиот, за да не го разбере. Всъщност можеше да ги изрецитира наизуст: силен, стегнат, ъгловато лице, очи, сиви като Северно море и с един такъв особен поглед, в който можеха за секунда да се сменят гняв, страст и страдание. И една бавна усмивка, която разцъфваше с някакво сексуално великолепие, от което почитателките му припадаха.

Изсумтя, включи пътеката на по-голяма скорост и с усилие се затича по лекия наклон. Какъв боклук! Пълна помия, наистина. Мразеше го. Мразеше това, в което се бе превърнал.

И все пак…

Вътре в него се надигаше някакво непознато пробуждане, някакво желание. Почти болезнена потребност. От сутринта, когато се бе отдал на сексуални игри с Ками, тя се бе разраснала до мания, която го караше да се съмнява в душевното си здраве. Защо го бе сторил? Защо го бе сторила тя? И макар онези две думи, които бе изрекла, да го бяха спрели за момент, когато се опита да възстанови настроението, Ками леко опря ръка на бумтящите му гърди.

— Аз… не знам какво говоря! — прошепна тя ужасено. — Извинявай, Тай. Не исках да го кажа.

Него не го интересуваше. Не особено. Той искаше само да улови отново тези сладки розови устни, ала настроението бе окончателно разрушено и в този момент нищо не можеше да го възстанови.

Всъщност, ако правилно тълкуваше действията й, в което бе сигурен, Ками страдаше от сериозни угризения. Тя притисна ръце към голите си гърди в типичната поза на обидена жена. Очите й бяха големи и кръгли. И макар да знаеше, че това е реакция на собственото й признание, неочакваните й скрупули му се сториха и дразнещи, и сладки. Невинността й го изненада неподготвен и докато той се опитваше да се справи със своите объркани чувства, тя нахлузи изпомачканата си риза, измъкна се изпод него и застана трепереща до края на леглото.

Това, че косите й бяха див, рошав водопад от червеникави къдрици, които се виеха край лицето й никак не улесняваше нещата. Нито че очите й бяха толкова сини и блестящи, че се изгуби в тях. Нито че устните й трепереха. Бе по-красива от всички жени, които някога бе виждал и Тай стоеше във вцепенение и изненада и чакаше да се върнат тези моменти между тях.

Тогава направи своята грешка. Импулсивно скочи от леглото и я привлече в прегръдките си. За съжаление не се бе охладил колкото нея и когато почувства доказателството за неговата възбуда, тя ахна ужасено и се запрепъва назад, докато гърбът й опря в стената.

— Ками… виж… — започна той, ала не успяваше да проясни главата си дотолкова, че да изрече някаква мисъл. Всичко в нея го побъркваше и макар не толкова отдавна да бе прекарал една нощ с Миси, изведнъж му се стори, че е било преди цяла вечност. Толкова силно желаеше Ками, че му беше неудобно. И не можа да измисли какво друго да каже, освен „искам те“, което и без това беше болезнено ясно.

Ръцете й го задържаха на разстояние. Тя поклати глава:

— Ще си тръгвам. — В гласа й още звучеше ужасът от собствената й чувственост. Тай знаеше какво мисли тя и отчаяно му се искаше да й покаже, че всичко е наред.

— Нормално е да ми кажеш, че ме обичаш — обясни й вразумително, но тя простена нещастно, провря се под ръцете му и изтича в другия край на стаята. Преви се надве, притиснала ръце към лицето си. Тай понечи отново да се приближи към нея.

— Не е нормално! О, Господи, аз съм такава отвратителна глупачка! — извика тя с нескрита истерия и протегна ръка да го спре. — Моля те, моля те, остави ме! Просто си иди за малко и ме остави на мира. Ох, трябва ми малко време — простена като от болка.

— Правиш от мухата слон!

— Млъкни, Тайлър! — скастри го тя. — Просто си върви.

Той нямаше друг избор, освен да излезе от стаята. Опита се да я погледне в очите, ала тя извърна лице.

Сега, като гледаше назад, се разкъсваше между съжалението, че не се бе държал по друг начин, бе попаднал в копринения капан на собствените си емоции и почти бе правил любов с нея, и увереността, че е трябвало да продължи, без да обръща внимание на прошепнатите й признания в любов и да я люби с всичката сдържана дълго страст, която бяха разпалили един в друг.

— Отдавна си престанал да се тревожиш, че ти е сестра — измърмори той под носа си.

— Казахте ли нещо? — извика момичето от другия край на залата.

Тай въздъхна наум. Една пълна жена на съседната бягаща пътечка се обърна изненадано и извика:

— Не!

Той й беше благодарен, че му спести поредния рунд на обожание от мнимата му почитателка.

Много усилия му отне да накара Ками да остане при него. Тя бе грабнала чантата си и бе решила да се пренесе в хотела или направо да си тръгне към Сиатъл. Едва успя да я убеди да остане в къщата и оттогава, макар да живееха заедно, разговаряха само върху най-общи теми като образователната система, положението в света като цяло и дългосрочните ефекти от глобалното затопляне и Ел Ниньо. Интересно, бе забелязал той с известна самокритика, че подтекстът на езика на тялото й издаваше нейната тревога и въпреки че се опитваше да си казва, че реакциите й са пресилени, след всеки разговор си спомняше само езика й, зъбите й, женствените движения, изражението в очите й или блясъка на косите й.

Е, какво означаваше това?

Нямаше представа.

Преметна кърпата през врата си, избърса си лицето и намали скоростта на бягащата пътечка до ходене. Накрая я спря и остана за момент там, докато престана да се олюлява, за да не се препъне и падне, като слезе, както се получаваше след прекалено дълго бягане.

Когато излезе от съблекалнята, навлякъл лек черен найлонов анцуг върху просмукания си от пот пуловер, момичето, чието трико се надигаше и изпъваше точно където трябва, му се усмихна лъчезарно.

— Миси беше тук — изчурулика то със също толкова лъчезарен глас.

Тай си представи Миси Грант, бившата му любовница: хубава жена около тридесетте, която, ако се съдеше по облеклото и поведението й, копнееше да е отново на двадесет и две. Бе му се сторила ненатоварваща и приятна като компания, но двамата говореха на различни езици и той разбираше, че тя, както и всичко друго в Бейрок, е за него просто приятно разнообразие. В началото изглежда и тя го чувстваше така. Бе му казала, че си търси развлечения, не съпруг, нито баща за детето си. Отношенията им вървяха доста гладко, докато той започна да не се обажда. Пълна апатия от негова страна. Тогава опозна истинската Миси Грант.

Тя не спираше да звъни и по всякакъв начин се опитваше да го докара в „Родео Боб“, ресторант и бар, където работеше и чийто собственик бе самият той, а управител — приятелят му Корки. Тай се измъкваше, но беше жалко за „Родео Боб“, защото обичаше да виси там с Корки и някои от приятелите си.

Ала нямаше намерение да продължава с Миси. Всичко бе свършило. Въпреки че понякога, когато бе самотен, си мислеше да й се обади, точно както онази вечер…

Това му беше проблемът, осъзна той с облекчение. Самотата! Затова толкова желаеше Ками. Тя не му бе направила някаква магия. Чисто и просто липсата на секс го караше да губи самообладание и да се чувства тревожен и уязвим.

Момичето с трикото отново прекъсна мислите му:

— Надявам се да не мислите, че съм много приказлива, просто знам, че вие с Миси се срещахте, обаче не знам… — Захапа върха на пръста си и го погледна с надежда. — Предполагам, понякога нещата не се получават.

— Предполагам — съгласи се Тай. Мисълта за Миси още го караше да се чувства като престъпник.

— Е, какво ще правите сега?

Той прочете името й, забодено на трикото: Карма.

— Отивам си вкъщи да работя — отвърна рязко. Боже мили. Карма. Всички родители ли полудяваха? Понякога се чудеше дали родителството не изпива мозъка на човек.

— О, точно така. Миси каза, че си имате гостенка.

Тай се обърна стреснато и за да прикрие движението, започна да рови в сака си. Мразеше да го обсъждат. Та нали заради това напусна Лос Анджелис! И ето го сега, в това малко туристическо градче, изведнъж в центъра на вниманието. Бе същото, само че в по-малък мащаб.

— Една приятелка — призна той и се запъти към вратата.

— Гадже? — не се сдържа момичето, но Тай вече бе излязъл и подложи лице на следобедното слънце.

Гадже…

Не, тя не му беше „гадже“, но не му беше и никаква сестра. Не знаеше какво очаква да е тя сега, но мисълта, че скоро ще си замине — нещо, което никога не обсъждаха, но въпреки това се издигаше между тях като висока, непреодолима стена — го изпълваше с чувство на ужас, което не можеше да се отхвърли с някаква баналност от типа на „Тя просто е дошла да възстанови семейните връзки“ или „Тя живее в Лос Анджелис и няма начин да бъдеш с нея“.

Имаше неща, които трябваше да обсъдят, реши той, докато вървеше към къщата си. Бледото слънце се опитваше да сгрее земята, но мразовитият априлски бриз духаше силно и му напомняше, че зимата е само на крачка от кимащите нарциси и рододендрони.

В Лос Анджелис сигурно бе слънчево и топло, може би дори горещо. Мисълта се завъртя из главата му и макар за момент да изпита отвращение, това не беше същата погнуса, с която доскоро се отнасяше към някогашния си дом.

„Може би оздравявам“, помисли малко развеселено. Такова изказване бе в стила на психодрънканиците от деветдесетте, и то от най-лошите. Звучеше дълбокомислено и важно, докато всъщност бе само купчина от думи. То бе симптом за по-голяма болест, от която бе избягал, колкото му държат краката.

„Сякаш сега си много по-добре…“

Тай въздъхна тежко. Можеше да остави много неща да си вървят от само себе си, но не можеше да остави на самотек чувствата си към Ками, които и без това бяха сложни, и когато отвори портата и тръгна към входната врата, се ядоса на очакването, което го обзе. Само като знаеше, че тя е вътре, кръвта му закипяваше като на хлапак.

Оказа се обаче, че нея я няма. Тай обиколи няколкото помещения на къщата и се убеди в това смущаващо заключение. Да не си беше заминала за Лос Анджелис, без да му каже?

Прониза го страх. Бързо отвори гардероба в спалнята и с облекчение видя, че чантата й си е на място, а дрехите й висяха по закачалките. Значи бе някъде наоколо. Сигурно се разхождаше край водата. Не я бе видял на идване, но това не означаваше, че не се бе спряла някъде да си купи сувенири.

Поне се надяваше да е така.

Два часа по-късно вече започваше да се безпокои. Над водата припадаше полумрак и по вълнуващата се повърхност играеха отраженията от многото светлинки, проблясващи по брега. Тай стоеше на задната тераса и стискаше в дланите си бутилка бира. Ръцете му бързо се вкочаняваха от острия вятър, който брулеше лицето му, врата и всичко, което не бе добре покрито. Това бе първата му бира след пристигането на Ками, изобщо първото му алкохолно питие. Страхуваше се, че онази първа вечер се е изложил, и оттогава се пазеше. Не бе алкохолик, но определено от време на време можеше да прекали. Бе си платил с много махмурлуци и сега, докато надигаше шишето, му се искаше да има някакво друго обезболяващо средство за мъчителната болка, която го разяждаше.

„Наистина ли мислиш, че те е изоставила? Наистина ли?“

На входната врата тихо се почука и Тай засия. Влезе бързо в къщата, остави бирата на плота и отиде да посрещне Ками.

— Къде, по дяволите, беше? — попита той по-нетърпеливо, отколкото ситуацията го изискваше.

Но не беше Ками. Беше Миси. Бе облечена с тъмнозелен пуловер и пола, русата й коса бе прибрана в небрежен кок, защипан с шнола с фалшив диамант, тревожното й лице бе покрито с тонове грим. Малко приличаше на кандидат-звезда, отчаяно търсеща големия си шанс.

— Къде бях ли? — повтори тя. — Ти къде беше? Не съм те чувала от месеци, а днес най-после изникваш в клуба.

— Изниквам ли? — попита той безизразно. Съзнанието му трескаво търсеше начин да я отпрати, преди Ками да се е върнала.

— Е, Карма казва, че си ходил там и преди, но казва, че всъщност е говорила с теб днес. Казва, че сте говорили за мен.

Нямаше как да се измъкне, без да създаде сериозен проблем. И въпреки това стоеше до вратата и нямаше желание да я покани да влезе. Нищо добро нямаше да излезе от това — нито за нея, нито за него.

— Карма ми е приятелка — добави Миси, заобиколи го и влезе без покана. След нея се носеше ароматът на парфюма й — силен, тежък и сладникав. Той заглушаваше всичко останало и Тай със закъснение се сети, че цял ден не е ял и че бирата не му понася.

Миси протегна ръце към него и той не можа да се сдържи да не се отдръпне. Тя игриво дръпна яката му.

— Значи си имаш гости, а? Никога не съм чувала да каниш някого. Винаги съм мислила, че си нещо като отшелник.

— Ами… да… — освободи се от пръстите й и за да смекчи жеста, я заведе за ръка до дивана.

— Продаде ли вече тази къща? Не виждам табелата.

— Още се продава. Табелата просто е паднала.

— Не става, а? Кой ти е сега брокер? Трябва да е пълен некадърник. На твое място щях да си намеря друг.

Тай почти се усмихна:

— И кой ще е това в Бейрок? Някой друг от същата фирма?

— Ох, знам, че е малък град, но все трябва да има някой друг, нали? — Миси свали тъмносиньото си палто. Гърдите й бяха големи и някак внушителни и я правеха да изглежда по-едра, отколкото беше всъщност. Тай не можеше да не я сравни с Ками и откри, че предпочита малките гърди и дребните форми на Ками.

Миг по-късно съжали за всичко това. Какво му ставаше?

— Джери, мислех… — започна Миси, но в този момент предната врата отново се отвори и на прага застана Ками.

Бе с мек зелен пуловер, с вечните си дънки и с велурени ботуши. Косата й бе вързана с ластик на конска опашка, а бузите й бяха поруменели от вятъра. Сините й очи блестяха от крепко здраве. Топлата й усмивка, с която го посрещна, разсея всичките му тревоги. Между тях ставаше нещо, което никой от двамата не можеше да отрече. Може би и на двамата им бе трудно да го приемат, но съществуването му беше безспорно.

И тогава погледът на Ками попадна върху Миси:

— О, здрасти — измърмори тя.

Лицето на Миси бе като ледена маска:

— Здрасти — отговори тя кратко и насочи обвинителния си поглед към Тай.

— Миси Грант, това е Ками Мерил — представи ги той. — Ками ми е приятелка от предишния живот.

— Наистина ли? — Миси сви устни в сдържана преценка.

— А с Миси сме приятели в настоящия — продължи Тай, чувствайки в стаята промяна на настроението, която го изненада. Като мъж и заклет ерген той не можеше толкова бързо да разчете безмълвните послания, но когато го стори, му се прииска да се разсмее на глас. Двете жени се оглеждаха и решаваха коя има по-голямо право на претенции. Той погледна с любов към Ками. Не знаеше ли тя, че няма никакво състезание? Ала все пак изпита удовлетворението, че чувствата й са по-дълбоки, отколкото бе подозирал.

 

 

Мина мъчително много време, докато Миси Грант реши да си ходи, но и тогава се поколеба на вратата, очевидно възмутена, че Ками е поканена да остане, докато тя трябваше да си тръгне.

Ревността разяждаше вените на Ками като отрова. Бе шокирана от реакцията си, въпреки че като погледнеше, не би трябвало да е толкова неочаквана. Ала това я караше да се чувства дребна и несигурна, както толкова неща от изминалите две седмици. Нямаше доверие на себе си, когато ставаше дума за Тай. Господи! Трескавите им прегръдки бяха достатъчно доказателство.

Още щом вратата се затвори зад Миси и Ками изтри влажните си длани в джинсите, тя се обърна да посрещне разголващия поглед на Тай. Точно това беше думата — разголващ. О, не че усещаше да я разголва с очи, макар да имаше и такъв елемент, а защото имаше чувството, че вижда през нея право в душата й. Бе гола пред него, всякакви лъжи бяха безсмислени пред проницателните му очи. Винаги когато започваше да се чувства малко по-спокойна, съзнанието й я връщаше към онези пламенни моменти и душевното й равновесие се срутваше.

И въпреки това не можеше да си тръгне. Много пъти се бе опитвала. Но освен първия ден, когато бе събрала вещите си и бе хукнала към вратата, спряна от силните ръце на Тай и още по-силното му убеждаване, не се бе опитвала да го направи в действителност. Всякакви други тръгвания се случваха само в главата й — война, която тя водеше безспир. От една страна, това бе абсолютен рай, изпълнението на най-съкровените, най-невъзможните й мечти, но, от друга страна се чувстваше като Ева, откъснала ябълката от райската градина. Знаеше, че това не е правилно, не е реално, не е добро. Те нямаха какво да изграждат, нямаха какво да планират. Най-многото, което можеше да очаква от Тай, бе продължителна връзка в някакво далечно градче или село на края на света. Той нямаше да се върне в Лос Анджелис, нито за „ролята на своя живот“, нито за каквото и да е друго. Тя не можеше дори да го попита, без да изглежда, че го притиска. Не, това сега бе животът на Тай и въпреки че още не бе заминал за новото място, едва ли имаше значение, защото това ново място щеше да е също толкова далечно, както и сегашното. В това Ками беше сигурна.

Е, къде оставаше тя?

В лодка без гребла срещу течението…

— Не мисля, че Миси е доволна от моето присъствие — призна Ками след известно време.

— Искаш ли нещо за пийване?

— Хм… Не, благодаря. — Бе леко изненадана, защото откак бе пристигнала, Тай бе пълен въздържател и след онази първа нощ никога не й бе предлагал да пие.

— Аз имам нужда — заяви той, сякаш очакваше нейното неодобрение.

— Давай!

— Благодаря. Щастлив съм, че ми разрешаваш.

Ками му хвърли един поглед.

— Ядосан ли си ми?

Отговорът му бе дълга въздишка и когато се върна и седна срещу нея с нова току-що отворена бутилка бира, забеляза, че изглежда съвсем изтощен.

— Какво има?

Той поклати глава и разтърка врата си — чувствен жест, който я накара жадно да го проследи с очи. Не знаеше какво да прави с Тай. Колко дълго да остане. Какво да каже. С всяка изминала минута се чувстваше все повече „неканена“, каквато си беше, и въпреки това не можеше да се реши да си тръгне. Искаше нещо повече.

— Мисля, че просто осъзна, че не искам да имам нещо общо с Миси — отвърна той мрачно.

След като Миси бе прекарала последния час в непрекъснато говорене и намеци, че срещите им с Тай са чести и страстни, а Тай бе прекарал същото време, като не й отговаряше, но я гледаше, сякаш е лъжкиня, Ками можеше да се досети, че отношенията им, каквито и да са били, отдавна са приключили.

Миси най-после се изчерпа и спря да приказва, защото не можеше да поддържа фикцията без помощ от Тай. Ками малко я съжаляваше, но дълбоко в себе си егоистично се радваше, че Миси не й е конкуренция.

Което бе ненормално, след като нямаше никакво намерение да зареже кариерата си, за да следва мъж, който не бе нищо повече от един съвременен отшелник.

Нали?

— Нямах впечатлението, че Миси иска всичко между вас да свърши — промълви Ками.

— Не, мисля, че тя би искала да продължи.

— Но ти не… искаш да продължи?

Тай я погледна така, че тя се разтрепери.

— Не искам. Макар да не мога да кажа, че същото важи и за теб.

Ками извърна очи, страхувайки се да прочете в думите му нещо повече, отколкото те предполагаха. Тай, сякаш съжалил за признанието си, скочи веднага на крака и напрегнато закрачи из стаята.

— Хайде да отидем на вечеря — предложи той.

— Хайде. — Ками изпита облекчение. Не искаше да нагазва в нещо, за което не бе готова.

Но половин час по-късно, когато седяха един срещу друг в малкото бистро с изглед към залива, слънцето потъваше зад хоризонта, а свещта на масата хвърляше колебливи сенки върху лицата им, тя се запита дали е бронирана срещу тази неочаквана близост. Бяха прекарали двете седмици приятно, но всеки живееше своя собствен живот. Тай изчезваше в кабинета си, докато Ками си прекарваше времето, като се разхождаше из Бейрок. Сякаш и двамата бяха в някакъв сън, в пашкул, и никой от тях не искаше истинският свят да проникне в него.

Ками се бе обадила от хотела на Сузана, за да й докладва, и въпреки че не обясни къде се намира, Сузана не настоя. Тя се интересуваше единствено дали Ками напредва с ролята в „Скалисто дъно“.

— Не знам — призна откровено Ками.

— Но работиш по въпроса за откриването на Тайлър Стовал, нали? — Сузана сниши глас почти до шепот.

— Ами… да.

— Слушай, скъпа, всички говорят за това. Вътрешните среди вече са го определили за ролята.

— Какво?! — ужаси се Ками. — Това е малко прибързано.

— Е, нали разбираш… благодарение на баща му. На думите на Самюъл Стовал се вярва. Но засега само се говори — продължи да я успокоява Сузана. — Във вестниците няма нищо.

— Добре, защото ако Тай види нещо, това просто ще сложи черта, веднъж и завинаги.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Ти си го намерила, нали?

— Сузана, не ме питай нищо. Опитвам се, но не мисля, че е готов да се върне в урагана на Холивуд. Не мога дори да го попитам.

— Скъпа моя, това е най-голямата възможност в живота ви, и за теб, и за него!

— Повдига ми се от тази фраза — прекъсна я неочаквано остро Ками. — Знаеш ли, в живота има и други неща. Просто не знам какво искам и не мога повече да говоря. Обаждам ти се просто да ти кажа, че съм добре. Ще ти позвъня пак, когато мога…

Затвори телефона и се втурна към къщата. Очакваше вината да е изписана по лицето й, но Тай бе зает с продажбата на един от имотите си и когато се върна, доволен от подписването на договора, Ками бе успяла да се овладее. И въпреки това се чувстваше като Мата Хари — шпионираше го и подготвяше неговото падение, така да се каже. И наистина искаше да работи заедно с него върху този филм, но ден след ден разбираше, че той не е по-близо до идеята да се върне в Лос Анджелис, отколкото преди десет години.

Ала всичко това заемаше само малка част от съзнанието й. По-голямата част бе запълнена със спомени за любенето на Тайлър и за нейния собствен отговор. Прехвърляше ги отново и отново пред очите си като любим филм: спомняше си всяко докосване, всяка въздишка, всеки аромат. Бе нелепо да остави целия си свят да се върти около тези кратки моменти.

Ала бе живяла само с тях през последните две седмици и се събуди от съня, който сама си бе наложила, едва когато срещна Миси и осъзна, че Тай е имал свой собствен живот в Бейрок, преди Ками Мерил да се появи на прага му.

Живот, който тя не можеше да промени.

— Кажи ми как го направи — помоли тя и нервно прокара пръст по ръба на чашата с вино. Тай си бе поръчал още една бира, после размисли и поиска уиски, което така и не докосна. Кубчетата лед се разтопиха и кехлибарената течност стана няколко оттенъка по-светла. Ками впери поглед в чашата, защото там не можеше да срещне проницателните очи на Тай.

— Кое как съм направил? — попита той.

— Как успя да изчезнеш така? Като си помисля какво би струвало аз да се измъкна от целия си живот, дори не мога да си го представя.

Той сви рамене:

— Не беше чак толкова трудно.

— Фалшив паспорт ли си намери? — Ками го погледна сериозно.

— Да — отвърна той, сякаш му бе задала невероятно глупав въпрос.

— Как?

— Лесно е, ако знаеш къде да търсиш. Лос Анджелис е пълен с предприемчиви хора. Можеш да си намериш калифорнийска шофьорска книжка за по-малко от петдесет долара.

— Това ли направи ти? — Ками вдигна чашата с вино и срещна погледа му. Очите му проследиха ръба на чашата, докато докосваше устните й, и това още повече я смути.

Той кимна:

— Преди да замина. Човекът, който ми помогна, знаеше кой съм. Мислеше, че искам фалшив паспорт, за да мога да водя таен живот. Нали разбираш, никой да не знае кой съм и да мога да правя каквото си искам.

— Да, разбира се. В крайна сметка, ти точно това правиш, нали?

Това го накара за момент да се замисли.

— Сигурно си права. Само че човекът мислеше, че през деня ще бъда Тайлър Стовал, а през нощта Джери Мърсър, ако разбираш какво имам предвид. Наркотици, секс, такива работи. Нещо, което не можеш да правиш, ако си знаменитост.

— Аха. — Славата на Ками бе малка, но достатъчна, за да разбира колко е трудно да бъдеш знаменитост. Нямаше спокойствие, нямаше място за „таен живот“.

— Както и да е, имам един приятел, който ми помага. Моят банков посредник.

— Този, в чиято къща са влезли с взлом?

— Да. — Тай се намръщи от спомена, взе най-после чашата си и на един дъх глътна половината. Ками го гледаше с известно неодобрение, без да разбира, че е издала чувствата си, докато той попита: — Какво има?

— Нищо.

— Ти не искаш да пия?

— Не съм казала такова нещо.

— Няма нужда да го казваш.

— Каквото и да решиш да правиш, това си е твоят живот. — Надяваше се, че думите й не му прозвучаха толкова надуто, колкото на самата нея. — Аз съм тук само на гости.

Тай остави чашата и се вгледа в нея толкова настойчиво, че Ками се размърда неспокойно на стола.

— Точно така — отсече той и Ками можеше да се закълне, че долавя в гласа му някаква горчивина.

— Е, и после какво? — попита тя упорито, мъчейки се да не се отклонява от посоката на разговора. — Просто си откри банкова сметка. Това не е ли незаконно?

— Вероятно. — Него изобщо не го интересуваше. — Не знам. Брус ми изпрати чек на името на Джери Мърсър. Аз съм Джери Мърсър толкова, колкото съм и Тайлър Стовал. Всъщност повече съм Джери, отколкото Тай.

— Брус е твоят приятел?

Сега вече се ядоса сам на себе си. Бе й казал повече, отколкото бе казвал на някого досега. Ужаси се от себе си.

— Да — отговори кратко. — Някакви други въпроси?

— Ами шофьорската книжка? Искам да кажа, докога е валиден паспортът ти? Не можеш с него да си вземеш нова шофьорска книжка, нали?

— Прекалено много разсъждаваш.

— Е, просто знам, че ще е трудно.

— Взех си нова шофьорска книжка, е?

Ками отпи от виното. Искаше й се сервитьорът да дойде да вземе поръчката им.

— Как?

Тайлър тихо изруга под носа си.

— Ти какво, да не пишеш книга?

— Просто питам — измърмори тя.

Той неочаквано протегна ръка и я сграбчи за китката. Ками едва не извика от изненада.

— Какво всъщност правиш тук? Не е просто за да възстановим отношенията си, нали? Имаш някаква задача.

Тя поклати глава, опитвайки се да отрече, макар да знаеше, че лъже. В посещението й имаше елемент на предателство, колкото и да се опитваше да го прикрие.

— Ками… — Той сниши глас, което я накара да си спомни сцена от един негов филм, в който Тай се опитваше да убеди главната героиня да му се довери. Сега отново изиграваше тази сцена, само че този път наистина.

— Виж, Тай, разбирам защо толкова се страхуваш. Имаш причини да се безпокоиш. Все още за много хора си обект на приказки и догадки. Но аз никога няма да те издам — заяви тя и срещна подозрителния му поглед. — Това си е твоя работа. Аз просто искам да прекарам малко време с теб.

— Защо?

Тя сви рамене. Чувстваше се в капан. Едва се сдържа да не започне да се гърчи на стола.

— Не знам.

— Ти ми каза, че ме обичаш — напомни й той и страните й пламнаха.

— Бях под влияние на самотата си — отвърна тя сковано.

— На всеки мъж ли го казваш?

Подиграваше й се, защото трябваше да разбере истината, а интуицията му подсказваше, че тя крие нещо. И въпреки това я заболя. Ужасно.

— След съпруга ми не съм спала с никого — промълви през вдървените си устни. — Може би просто съм имала нужда.

— Извинявай — измърмори той и пусна ръката й. Чувстваше се като идиот. Беше идиот.

— Няма значение.

В този момент дойде сервитьорът.

— Ти поръчвай — помоли Ками. Бе съсипана.

Тай направи гримаса, после поиска специалитета на заведението — печена сьомга със сос от копър и лимон.

— Последната ми връзка с жена в Лос Анджелис беше с Гейл. Тя се самоуби — неочаквано каза той и Ками го погледна с разширени от ужас очи. — Ти сигурно не си знаела за това. Баща ми потули цялата история. — Устните му се изкривиха. — Беше само бележка под линия в „Лос Анджелис Таймс“.

— Тай… — прошепна тя ужасено.

— Хвърли се от един прозорец в Ню Орлиънс. — Погледна я и очите му бяха толкова тъмни, че изглеждаха бездънни и изпълнени с обида и болка. — Затова заминах.