Джанел Тейлър
Холивудски тайни (20)

Двадесета глава

Тай бродеше из просторната триетажна къща с привидно спокоен вид, който не издаваше вътрешното му вълнение. Изпълваше го тих възторг. Спалните за гости бяха на горния етаж, а семейният апартамент заемаше цялото западно крило. Зад прозорците се поклащаха великолепни палми, а по-нататък, след покрития с розови керемиди покрив на съседната къща и още по-надолу, някъде в далечината, се простираше Тихият океан. Това беше богат и скъп според повечето представи дом, но относително скромен спрямо стандартите на Бевърли Хилс.

Тай откъсна очи от гледката и продължи обиколката. Срещу прилежащите към семейната спалня баня и вграден гардероб имаше малко преддверие с тоалетка и огледало на едната стена и допълнителен дрешник на другата. Вратата от него водеше към друга стая, която можеше да служи за неголяма спалня или кабинет.

Детска стая.

Тай преглътна при мисълта за предстоящото си бащинство. Радваше се заради Ками. Би поставил целия свят в краката й и ако това тук бе светът, то с пълна пара напред! Самия него го глождеше безпокойство. Твърде много капани имаше в това да бъдеш родител. Филмът на Рон Хауърд „Бащинство“ така добре представяше родителските радости и мъки, че Тай никога не можеше да го гледа без чувство на тръпнеща тревога.

Майка му се отнесе с пренебрежение към страховете му:

— Позволяваш егоизмът на Самюъл да ти служи за прототип. Знаеш, че ти си много по-добър, Тайлър.

Беше права. Ако разсъждаваше логично, виждаше, че е права. Но нараненото му сърце не признаваше логиката. Той се страхуваше да не допусне по-страшни грешки и от баща си, с които да опропасти живота на още нероденото си дете.

Смешни и нелепи страхове. Които бе невъзможно да изкорени.

Част от неговия проблем всъщност се състоеше в това, че той не вярваше в щастието. Тъкмо в такива моменти предишният Тайлър Стовал заживяваше в очакване на някакви ужасни сътресения и катаклизми, заплашващи да срутят прекрасния му нов свят. Предателството се срещаше толкова често. Всеотдайността, любовта, безкористната обич бяха рядкост.

Но нали точно това бе открил в Ками? Е, имаше някои препятствия за преодоляване, някои истини, пред които трябваше да се изправи, да провери и разбере, преди да се появи доверието. Тя дойде при него в Бейрок, защото го обичаше, и толкоз. Не заради главната роля, макар това да е бил поводът да я включат в плана. Но това е бил мотивът на Самюъл, не и нейният.

Като връх на всичко Самюъл добави и оскърблението да се намести в „Скалисто дъно“, като и той си изпроси роля във филма. За щастие, Ками му го каза, преди да го научи от другаде. Тя разбираше параноята му по отношение на тези неща.

После се струпа и цялата суетня около завръщането му в Холивуд. Достатъчна, за да побърка всеки. Когато понякога поглеждаше назад, се чудеше на собствената си търпимост, особено като се има предвид, че това качество не бе неговата отличителна черта.

Тай потри ръце, почувствал внезапно странен студ. Накрая дойде и неочакваната бременност на Ками. Той си бе мислил, че тя не може да зачене или поне, доколкото помнеше, това му бе казала. Обаче излезе, че основната причина било някакво друго страдание… ако се вярва на приказките.

Сякаш чул собствените си мисли, Тай изведнъж се сепна. Какви му идваха наум? Що за предателски мисли се въртяха в главата му? Разбира се, че му бе казала истината! Само защото не знаеше женските й проблеми в цялата им дълбочина, не означаваше, че тя го лъже. Просто отново този негов проклет страх да бъде баща. Оставяше се да го завладее и да му замъгли здравия разум.

Както и да е, всичко това бе вече минало. Бъдещето им бе уредено и се очертаваше да е светло и ясно. Той и Ками бяха готови да го посрещнат заедно, да се изправят срещу света като един отбор. Безпокойството, което изпитваше в момента, се дължеше вероятно на много причини, главната от които бе завършването на „Скалисто дъно“, и сега изживяваше душевен спад, някакво странно разочарование. Не му беше за първи път. Съвсем нормално е след толкова много усилия и желание, вложени в една работа, човек да скърби малко при завършека й. Това бе, което чувстваше. Нямаше нищо страшно, никакви злокоби и заплахи не витаеха наоколо.

„Недей да си фантазираш какво ли не. Нека всички останали в този град да търсят знамения, отговори и смисъл. Върни се обратно на земята, погледни действителността в очите.“

— Дяволски добър съвет! — рече си той на глас и в същото време чу шума от кола по кръговата автомобилна алея навън. Ками!

Спусна се надолу по витата стълба, водеща до осмоъгълен вестибюл, покрит със сиви плочки. Самата входна врата беше аркообразна и боядисана така, че да изглежда достатъчно старинна, като долният и горният й край бяха обковани с масивни железни планки. Приличаше на църковна или манастирска порта, сякаш взета от пощенска картичка с изглед на древни европейски забележителности. На него му харесваше.

Но в преддверието не стоеше Ками. За негова изненада видя на прага бившия й съпруг Пол Мерил.

— Знаех, че ще чакаш Ками тук — обясни извинително Пол. — Тя остави чантата си в офиса ми и дойдох да я върна.

Протегна му познатата торба от имитация на крокодилска кожа, която беше с размера на малък куфар и често бе ставала повод за шеги помежду им. Тай я взе, но не покани Пол да влезе. Къщата все още не беше негова и бе обещал на брокера, че всичко ще остане непокътнато. Агенцията за недвижими имоти наруши обичайната си политика — дадоха му ключа за тази нощ, която двамата с Ками щяха да прекарат тук, само защото той беше Тайлър Стовал. Това, според Тай, бе едно от малките предимства на „славата“.

Но Пол като че не забеляза намека. Прокашля се и погледна към черното кожено куфарче, което държеше в другата си ръка.

— Има нещо, за което бих искал да поговоря с теб, но честно казано, не съм съвсем сигурен как да започна.

— Защо не отложим за друг път? — предложи Тай и с облекчение видя как синьото беемве на Ками спира с остро изскърцване зад черния седан на неочаквания гост.

— Предпочитам да го уредим още сега — отвърна припряно Пол, подпря куфарчето на сгънатото си коляно и щракна ключалките. Озърна се назад към Ками, сякаш с боязън.

Тя изскочи от колата едва ли не още в движение.

— Какво е това търчане? — подкачи я Тай. — Първи сме на опашката за къщата, ей богу!

Тя се отправи към него и Пол със стиснати устни, но в приказните й тюркоазени очи, впити в Пол, личеше страх.

Тай премести поглед от любимото лице на Ками към по овчи глуповатата физиономия на Пол. Точно така изглеждаше той в момента със смутения си израз и избилите тъмни петна по бузите, протегнал в ръка сценария.

— Позволих си да го прочета — каза. — По-хубаво нещо не ми е попадало от години.

Тай объркано сведе очи към ръкописа. Позна петното от кафе, което се мъдреше върху първата страница на „Бащата знае най-зле“, преди още да прочете заглавието. Сърцето му заби бързо.

— Забравих си чантата в офиса му… — долетя от много далеч гласът на Ками, надиплен като развълнувана водна повърхност.

— Тя ми го даде — възрази Пол и я изгледа предизвикателно.

— Не съм!

— Искам да направя този филм — додаде бързо Пол. — Страхотен е. Баща ти, естествено, ще играе главната роля. Подхожда идеално.

— Тай, той го е взел и го е прочел без мое позволение. — Гласът на Ками трепереше. — Малко е да те обесят, Пол!

— О, я стига! Ти сама почти го измъкна от тази твоя чудовищна чанта и после го сложи на бюрото ми. Какво? Да не мислиш, че не схванах поканата? Не се безпокой. И за теб има роля, но предполагам, че го знаеш, нали?

— Какъв мерзавец! — ужаси се Ками. — Ти взе чантата от ръцете ми!

Пол вдигна рамене, сякаш това нямаше никакво значение.

— Просто съм практичен.

Тай отстъпи крачка назад. Не можеше да слуша повече. Предателство. Лъжи. Измама. Думите се стрелкаха през ума му. Дори не чуваше разправията им, защото ушите му забучаха и всичко бе заглушено от тежките удари на сърцето, което сякаш щеше да пробие гърдите му.

— Махайте се! — каза с пресипнал глас.

Красивите очи на Ками молеха за прошка.

— Тай…

— Махай се!

— Тай! — извика тя отчаяно.

Той затръшна вратата пред лицата им. Тя се удари в рамката, а дланта му почервеня и запулсира от болка. Вторачи се в ръката си с празен поглед. Залитайки, се отправи към кухнята.

Направи три крачки и външната врата се хлопна леко. Обърна се и видя Ками. Със закъснение разбра, че е забравил да заключи.

— Няма да ти позволя да направиш това! — обади се тя с разтреперан от вълнение глас.

— Къде остави съучастника си? — попита Тай злъчно.

Тя поклати глава.

— Пол не ми е съучастник. Никакъв не ми е.

— Казала си му къде съм.

Ками яростно заклати глава:

— Трябва да е чул, докато повтарях адреса, когато ти ми се обади в студиото. Не съм му казвала. Не бих го направила.

Навън се чу шум от запален двигател. Пол си тръгваше. Тай отиде до прозореца и видя как черният седан се понася по пътя, оставяйки го сам с Ками.

— За бога, Тай! Знаеш, че Пол не означава нищо за мен. За нищо на света не бих работила с него. Много добре го знаеш!

— Знам само това, което ти си ми казала.

Острият му тон я преряза като нож. Не можеше да повярва. Не и сега. След всичко, което бяха извоювали заедно.

— Той е само мой бивш съпруг. Грешка на миналото. — Тя посочи към сценария, който Тай още държеше. — Точно такива негови подли ходове ме накараха да разбера що за змия е! Тайлър, моля те! Той го е откраднал от чантата ми!

— Просто случайно го е намерил там?

— Да! — заяви твърдо Ками, но цялата трепереше. От страх тялото й се тресеше от глава до пети. Трябваше да го накара да разбере. Да си отвори очите и да проумее. — Бях го сложила в чантата и… и нещо не се чувствах добре тази сутрин, когато отидох в офиса му, тъй че той взе чантата от ръцете ми, за да седна. В момента му бях благодарна. После се обади ти и ми каза за къщата. След това… просто не можах да остана повече на срещата. Беше ми лошо. Направо избягах от кабинета. Сузана ме откара вкъщи и се сетих за чантата, чак когато започнах да се приготвям да дойда тук при теб. Беше късно да се връщам в студиото. Обадих се на Пол, но той беше излязъл.

— На път насам — вметна Тай.

— Предполагам. Както и да е, реших, че ще си прибера чантата по-късно, но и през ум не ми мина за твоя сценарий! Дори и да се бях сетила, не бих предположила Пол да прояви такава наглост, и то, при положение че е наясно какво знам за него. Той просто е готов на всичко, за да успее.

— Звучи ми като оправдание.

Каменното му изражение хвърли в смут всичките й чувства, разклати душевното й равновесие, което и така не беше стабилно поради състоянието й. Очите й трескаво търсеха по любимото лице някакъв признак на разбиране или поне на прошка, ала като през мъгла осъзна, че е достигнала предела на неговото търпение и вярата му в нея. Толкова мъчително бе да види, че помежду им все още зее пропаст от недоверие. Беше се надявала, че тази бездна вече не съществува, че е изцяло запълнена.

Но какво би могла да стори, освен да се защити срещу обвиненията?

— Знам, че ти е трудно да повярваш, но не играя никаква роля в тази работа.

— Ти играеш всякакви роли — отбеляза сурово той.

Стояха в коридора между вестибюла и кухнята — тесен проход с вграден витринен шкаф на едната стена и бюфет на противоположната. Ками почувства слабост и се облегна на бюфета.

— Моля те, Тай! — простена.

— Ти дойде в Бейрок да ме търсиш и получи роля в „Скалисто дъно“. Твърдеше, че си невинна, а бе взела адреса от баща ми. Убеди ме в своята честност и почтеност, а после изведнъж Самюъл също се озова във филма. Каза ми, че не можеш да забременееш, а ето че си бременна.

— Казах ти, че не мога да имам дете!

Тай не й обърна внимание:

— Каза ми също, че разбираш колко е личен този мой сценарий… — Сивите му очи се впиваха в нея, натежали от обвинения. — Какво ще ми кажеш сега, че да ти повярвам?

Очите й плувнаха в сълзи. Борбата й за Тайлър от самото начало изискваше упоритост. Но вече се бе уморила, а и от вечните му съмнения и недоверие в подбудите й така я болеше, че едва дишаше. И се ядосваше. Как можеше дори да си го помисли? Как само можеше?

— Ти също не си ми дал особен повод да вярвам на думите ти — заяви с горчивина.

Тай свъси вежди.

— Аз ли?!

— Цялото ти философстване за любовта, че била само за другите… приказките ти, че не искаш да бъдеш баща… целият ти сарказъм и снобизъм около завръщането в Холивуд… Само лъжи, от горе до долу!

За миг Тай бе толкова слисан, че не можа да реагира на гневната й реч. А Ками беше твърде ядосана, за да спре помитащия порой, след като веднъж се бе отприщил.

— Игра! Ето какво е било всичко. Удобна догма, която да използваш като параван. Криеш се зад него с години и когато се почувстваш заплашен, започваш да обвиняваш всеки, преди още да е припарил близо до теб.

— За какво говориш? — попита той, по-скоро смаян, отколкото раздразнен.

— За теб, Тайлър Стовал. — Ками притисна ръка към кръста си, където все повече се разпростираше усилващата се болка. — Толкова ти е лесно към всичко да се отнасяш с презрение. Смяташ, че всички наоколо имат скрити намерения, някакви потайни, нечестиви подбуди, които по някакъв начин ще ги облагодетелстват и които работят срещу теб. Страдаш от мания за преследване, там е работата. Толкова си сигурен, че… че… — Ками млъкна и рязко си пое дъх.

— В какво съм сигурен? — попита Тай, прекалено погълнат от казаното, за да му направи впечатление нещо друго в държанието й.

— … че у никого няма нищо добро. Ти обвиняваш и осъждаш хората просто ей така — щракна тя с пръсти.

Пред очите й заиграха блестящи точки и някакво далечно чукане загърмя все по-силно. Тя се извърна озадачено към посоката, откъдето й се струваше, че долита звукът, а чукането нарасна до оглушително кресчендо и я заобиколи отвсякъде. Бавно осъзна, че шумът беше в главата й.

— Мисля, че си имам основания — процеди Тай, но гласът му беше глух и много, много далечен.

— О, Господи! — възкликна внезапно Ками. — Пак изтичам.

— Изтичаш?

Вниманието му отново се върна към нея и в този момент тя се свлече в ръцете му. Лицето й беше бяло като тебешир, гладко и невинно чисто. Заля го вълна от безпокойство. Внимателно я понесе към дневната, където поне имаше килим, но пътьом усети влажна топлина по ръцете си. Сведе поглед надолу.

Кръв.

Бебето. Помяташе бебето.

Целият се вледени от ужас. Закова се за миг, сякаш вината се бе стоварила отгоре му като канара и го бе смазала, но бързо се опомни. Нямаше време за самообвинения и разкаяния. Ками се нуждаеше от помощ.

Като че бе репетирал сцената, той я отнесе направо в колата, изгуби няколко скъпоценни мига да заключи външната врата, после да пусне ключовете в джоба, да отвори вратата на колата, да постави предпазните колани и накрая запали.

С тръгването набра по мобифона номера на бърза помощ и попита за адреса на най-близката болница. Каза името си и това на Ками, обясни къде се намира в момента. Попитаха го какво според него й има на госпожица Пендълтън и той за момент се поколеба. Гърлото му се задави.

„Тя губи моето дете. Губи едничката си съкровена надежда. Губи всичко, което е искала.“

Затвори, без да отговори.

— Ками — шепнеше, докато шофираше по притъмнелите улици, без да обръща внимание на знаците за ограничение на скоростта и на възмутените шофьори. — Толкова съжалявам. Толкова, толкова съжалявам!

Гласът му бе дрезгав от нежност. Изпитваше такава болка, че му се плачеше. Помъчи се да сподави раздиращите го чувства, вдигна ръка от волана и леко докосна блестящата й коса.

Тя простена тихо. Миглите й трепнаха. Тай погали отпусната й ръка и усети ледената студенина на кожата.

— Дръж се, любов моя! — прошепна със свито гърло. — Почти стигнахме.

 

 

В отделението за бърза помощ беше лудница. Всякакъв вид счупени кости, наранени тела и безброй жертви на една или друга болест бяха претъпкали чакалнята и околните коридори. Тай внесе Ками, а един санитар докара количка и му помогна да я сложи в нея. Тай тръгна след санитаря, но онзи му направи знак обратно към гишетата на регистратурата.

Търпението му се изчерпа. Никога не се бе съобразявал особено с властите и разпоредбите, така че и сега пренебрегна порядките и се отправи навътре да търси Ками.

— Извинете! — опита се да го спре слаба сестра с ъгловато костеливо лице. — Върнете се обратно!

Тай дори не й отговори. Продължи край нея, въпреки смайването и гнева й, а когато откри Ками зад една от завесите, които разделяха помещението на отделни „стаи“, се размина ребром с излизащата сестра, сякаш не я забеляза.

— Господине, излезте оттук! — заповяда му тя.

— Трябва да я видя.

— Неин съпруг ли сте?

— Ъ-ъ… да — излъга той.

— Трябва да попълните формулярите. Моля… — докосна ръката му в опит да го изведе, да го откъсне от Ками, която тъкмо свестяваха с някакви силно миришещи на амоняк соли. Тя изпъшка и извърна глава от зловонната миризма.

— Моля ви, господин Стовал!

Споменаването на името му го накара да се опомни, върна го обратно на земята. Сестрата, разбира се, го беше познала. Макар и късно, Тай си даде сметка, че ако направи сцена, нещата само биха се влошили. Чувстваше се пребит, ненужен и безкрайно виновен. Помъкна се назад, а замъгленото му съзнание бе пълно само с опасения и мрачни предчувствия.

Лица. Размити розови петна. Всички те се извръщаха към него, досещаха се, разпознаваха го. Започна да чувства, че се задушава, направо му призляваше.

Извади клетъчния телефон и тутакси бе предупреден от друг сприхав член на болничния персонал да го изнесе навън. Болницата беше зона, забранена за мобифони.

Нощта бе прохладна — истински благодат. Полъхваше бриз, който галеше кожата като с перо. Позвъни първо на Сюзън. Телефонният й секретар изслуша внимателно безизразната рецитация на фактите. Актьорска игра, беше го обвинила Ками. Е, какво пък, точно играта щеше да му помогне да преживее това сега, когато му се искаше единствено да се свие на кълбо и да заплаче.

Следващото обаждане беше на Нанет, която спокойно и ясно му каза, че той не може да направи нищо друго, освен да стои близо до Ками и да й бъде подкрепа. Тя самата щяла веднага да дойде.

После, вторачил се в мобифона като в непознат предмет, набра още един номер, без да може разумно да обясни защо. Когато след първия сигнал отговори баща му, Тай бързо затвори, изненадан и ужасен от себе си. Почти веднага телефонът иззвъня.

— Видях номера ти — заяви Самюъл, преди Тай да е казал нещо друго, освен „Ало“.

— На моя телефон?

— Само номера, не името. Познах номера ти.

Тай изведнъж почувства, че ще се разсмее истерично.

— Майтапиш ли се? Откъде го знаеш? Орън Уесън ли ти снесе информацията, или твоето приятелче Ренкуист? Разполагаш с какви ли не подлизурковци, нали?

— Защо се обади? — попита Самюъл, използвайки малката пауза. — Звучиш особено. Нещо не е наред, нали? Къде си?

— Никъде, татко — каза Тай, прекъсна връзката и изключи мобифона.

 

 

Ками бавно изплуваше от дълбините на безсъзнанието. Носът й подразни отвратителна миризма. Тя изкриви лице и се опита да проговори. Езикът й отказа. Запълваше цялата й уста.

Бебето…

Изведнъж се разбуди напълно, помъчи се да седне, но внимателно бе натисната обратно за раменете. Двама непознати в болнично облекло й се усмихваха — една жена и един мъж.

— Легнете, госпожице Мерил. Моля ви.

— Аз съм в болница — установи Ками на глас. — Къде е доктор Кроули? — Думите прозвучаха завалено, умът й съобразяваше бавно. В очите й се появи паника.

— Аз съм доктор Лендърс — каза успокоително мъжът. — Бяхте в безсъзнание, кървяхте. Сега проверяваме как стоят нещата.

— Бременна съм. Откъде… откъде знаете името ми?

— Господин Стовал ви доведе. В момента попълва формулярите.

— Тай ли ме е донесъл? — Смътно си припомни как стояха в празната къща. Обвиненията му. Болка сви лицето й и тя заплака.

— Всичко ще бъде наред — увери я доктор Лендърс, но Ками знаеше, че не е така.

— Не — отрони горчиво и безпомощно сви юмруци. — Няма да е наред.

— Щом господин Стовал се върне…

— Не го пускайте тук! — извика тя, но се чу само шепот. Нямаше сили да изкрещи, да излее навън чувствата, които я раздираха. — Не искам да го виждам. Никога.

Докторът и сестрата се спогледаха. Той кимна утвърдително и Ками извърна глава към зелената завеса, потънала в нещастието, от което нямаше избавление.

Тай седеше в чакалнята, навел глава и провесил ръце между коленете. С периферното си зрение видя да идват към него чифт каубойски ботуши. Малки стъпала, стройни крака. Нанет.

Вдигна глава, сякаш усилието му костваше повече, отколкото можеше да понесе. Нанет седна до него, хвана ръката му и нежно я потупа. Устните му се разтрепериха. Очите му запариха. С върховно усилие се въздържа да не потърси утеха в обятията на майка си.

Обгръщаше ги тишина. Тишина, извън обичайните болнични звуци — звън на телефони, шляпане на гумени подметки, дрънчене от колелата на носилките, минаващи край тях. Накрая Нанет въздъхна и проговори:

— Дават те по новините.

Тай изстена. Това беше последната капка.

— Много ли е зле? — Вдигна поглед и долови мярналата се на лицето й гримаса. — Кажи ми — настоя, усетил колебанието й.

— Отново предъвкват самоубийството на Гейл. Говорят, че нямаш късмет с бащинството. Първото ти дете умряло при самоубийство, второто при спонтанен аборт.

Налегна го непоносима мъка. И чувство за вина.

— Последния път избягах — каза. — Сега няма да избягам.

— Знам.

— Скоро репортерите ще са тук — сепна се той.

— Персоналът на болницата ще ги отпрати, няма да ги пуснат. Не се безпокой.

— Мамо?…

Тя го погледна нежно. Не се случваше често синът й да се обръща към нея по друг начин, освен по име.

— Обадих се на баща ми. И аз не знам защо.

— Каза ли му къде си?

Тай поклати глава:

— Не можах.

— Е, вероятно вече е научил, тъй че не се учудвай, ако и той се появи тук.

— Трябва да видя Ками.

Нанет разбра молбата му. Каза, че ще иде да види какво може да се направи, и пое нещата в свои ръце. Отправи се към разделената със завеси зала на спешното отделение, без някой да оспори правото й да влиза там. Може би заради това, че е жена, може би заради възрастта й или пък заради цялостното усещане за ведро спокойствие, което излъчваше, но успя да открие Ками, точно когато изкарваха количката й в коридора.

— Къде я карате? — попита тя санитаря.

— В друга стая. Тук е много пренаселено. Не се тревожете, ще се оправи.

— Нанет? — прошепна Ками, като чу гласа й. Протегна й ръка. Нанет я хвана и тръгна до количката.

— А доктор Кроули? Моята лекарка. Тя тук ли е вече?

— Ами… не знам.

— Те я повикаха. Имам нужда от нея. Губя бебето.

Лицето й беше бяло като чаршафа, който я покриваше, очите й се бяха разширили от страх.

— Всичко ще бъде наред — промърмори Нанет.

— Всички само това повтарят. Не е вярно — изхлипа Ками и гласът й се задави от сълзи. — Ще загубя бебето. Ще загубя бебето.

— Шшшт… — Сърцето на Нанет се сви. Тя държеше Ками за ръката и изчака, докато я преместиха в леглото. — Ще доведа Тай.

— Не!!!

Нанет бе слисана.

— Той не иска това дете — отрони горчиво Ками и лицето й се сгърчи страдалчески. — Никога не го е искал.

— Имаш ли болки? — попита угрижено Нанет.

— Малко. О, Нанет…

В този момент в стаята влезе едра жена с властен и респектиращ вид. Не беше в болнични дрехи, но облекченото възклицание на Ками показа, че това трябва да е лекарката, за която беше питала.

— Позвъниха ми — каза жената.

— Доктор Кроули — рече умолително Ками. — Помятам бебето. — Сега вече се разрида истински, а на самата Нанет също й се доплака.

Лекарката кимна тъжно и състрадателно.

— Мисля, че Тай трябва да знае — промълви Нанет.

— Не го води тук. Сега не мога да се видя с него.

— Но, Ками…

— Не, моля те. Моля!

— Бихте ли могли просто да го уведомите за възможността от спонтанен аборт? — предложи доктор Кроули. — Когато Ками е в състояние, тогава двамата ще поговорят.

Нанет кимна и бавно се запъти обратно. Съдейки по държанието на доктор Кроули, беше ясно, че шансът бебето да оцелее, е малък. Ками щеше да пометне.

С натежали крака се върна в чакалнята. Носеше много лоши новини. Само че сега тихото убежище гъмжеше от хора и глъч. Самюъл и Сузана — агентката на Ками — и цяла тълпа непознати. Тай стоеше край тях с вид на човек, който всеки миг ще убие някого, ако не го оставят на мира. Нанет се отправи решително натам, но някакви яки мъже в бели болнични дрехи стигнаха преди нея до гъмжилото. Размениха се резки реплики, а Нанет използва момента и се промъкна до нещастния си син. Приближи се и го хвана за ръката.

— Добре ли си? — попита.

— Къде е Ками?

— Ами те… отведоха я в отделна стая.

— Искам да я видя.

— Не сега.

Тай се взря в тревожното лице на майка си.

— Какво има? Тя как е, добре ли е? А бебето?

— Тайлър… — дръпна го настрани Нанет, като си даваше сметка за морето от лица, които се извръщаха към тях и се напрягаха да чуят. — Тя може би вече е загубила детето. Не иска да те вижда точно в момента.

Тай не би могъл да се чувства по-зле. Но сега болката просто избухна в него. Обърна се и закрачи далеч от тази сган, мина като слепец през залата на спешното отделение, глух за догонващите го викове. Като автомат си проправи път през врявата и суматохата, докато попадна на тихо кътче с пейка, поставена пред прозореца с изглед към вътрешния двор, където се издигаха палми сред пищно разцъфтели тропически храсти. Опря чело на стъклото и затвори очи.

„Ками, о, Ками, прости ми!“

Вината бе само негова. Той го направи. Той провали всичко. Пропиля едничката възможност да бъдат щастливи. Заради собствените си глупави и саморазрушителни страхове. Съсипваше го мисълта, че вероятно я е загубил завинаги. Вече бе загубил детето си.

Времето минаваше. Вглъбен в самообвинения, Тай не знаеше колко дълго е стоял така. Една ръка, отпуснала се ненадейно на рамото му, го върна към действителността. Сепна се и застина безмълвно, без да се обръща, с единственото желание натрапникът да изчезне.

— Сине? — обади се тихо Самюъл.

Тай изстена вътрешно. Само баща му му липсваше!

— Не ми трябва компания — процеди през зъби.

— Знам. Съжалявам за случилото се. Щях да се радвам на едно дете… заради теб. Знам, че ме мислиш за ужасен баща. Вероятно съм такъв. През всички тези години завиждах на твоя успех, а би трябвало да го посрещна с радост. Затова се лигавех с Гейл. И през ум не ми е минавало колко големи могат да се окажат последствията.

Тай не помръдна. Не знаеше дали да вярва на тези изненадващи признания. Бе загубил доверие в Самюъл още преди години и не беше такъв глупак, та да му повярва сега, само защото го хващаше в миг на слабост.

Отново Самюъл наруши мълчанието:

— Засега се погрижих за репортерските хрътки, но има един човек, с когото може би ще искаш да се срещнеш.

— Не! — отсече Тай.

— Става дума за лекарката на Ками! Доктор Кроули.

Това бавно проникна в съзнанието му. Като през мъгла Тай започна да проумява, че родителите му, и двамата — Нанет и Самюъл — правеха всичко, което бе по силите им, за да му помогнат. Би трябвало да им е благодарен, но единственото, което изпитваше в момента, беше сковано вцепенение.

Когато Самюъл докосна ръката му и посочи с глава назад, той се изправи. Краката му сякаш бяха отделени от тялото. Тръгна редом с баща си — двама мъже, които, ако не се смяташе разликата в поколенията, изцяло си приличаха. Скришни погледи ги следяха, докато минаваха — и от болничния персонал, и от пациентите. Гледката на крачещите един до друг Тайлър и Самюъл Стовал беше забележителна.

Верен на думата си, Самюъл наистина беше разгонил журналистите и от цялата тълпа бяха останали само Сузана, Нанет, а сега и Карен Уолтърс. Едра жена с цивилни дрехи и очила с метални рамки се изправи и протегна ръка на Тай. Представи се като доктор Кроули и му предложи да отидат в един от кабинетите, където биха могли да поговорят в относително спокойствие.

— Ками? — попита Тай веднага щом доктор Кроули затвори вратата зад себе си. Гласът му беше дрезгав и неузнаваем.

— Тя е настанена добре и си почива. Страхувам се обаче, че от бебето няма следа.

Тай рухна върху един стол и захлупи глава в шепи.

— Поставихме Ками на системи и й дадохме успокоителни — обясни доктор Кроули. — Ще е най-добре тази нощ да остане тук.

Пометнала е!

— Тя… тя знае ли вече? — попита с пресекващ глас.

— Да.

— Може ли да я видя?

Колебанието й му каза всичко. Той изкриви устни.

— Не иска да ме вижда, нали? Обвинява ме.

— Не ви обвинява — увери го доктор Кроули. — Спонтанният аборт е един от рисковете при ендометриозата. Тя знаеше, че шансът да износи детето е малък.

— Ендометриоза? — повтори озадачено Тай.

Лекарката го изгледа продължително над очилата си.

— Не ви ли е говорила за състоянието си? — Той бавно поклати глава и тя добави енергично: — Тогава да ви поясня, господин Стовал. Това може да ви помогне да разберете защо се чувства по този начин…

 

 

Размити очертания. Цветове, приглушени от мъждива светлина. Ками отвори клепачи, натиснати сякаш отгоре с тежест. Къде беше? Усещаше неясна болка някъде дълбоко в себе си. Умът й търсеше отговор, но дори докосването до истината беше толкова трудно, толкова мъчително… Вместо това бавно обиколи с поглед стаята и накрая разбра, че вероятно е в болница.

Бебето! Изведнъж си спомни.

Нямаше го.

Ками се разхлипа и се сви под завивката, стисна очи и заключи съзнанието си за тези страшни други мисли. Не можеше да се справи с тях. Не сега. По-късно. Много, много по-късно щеше да мисли за своето бъдеще и какво ще се случи после. Отново изпадна в благодатна забрава.

 

 

Тай обикаляше из просторните стаи на къщата, която бе купил за себе си и Ками, и се питаше дали изобщо ще може някога да живее тук. Беше осъществил покупката ден след аборта на Ками — в деня, когато тя излезе от болницата и се върна в своя апартамент. Не му се обади и всички опити, които той предприе в тази насока, останаха без резултат. Колко пъти оставя съобщения на телефонния й секретар или на Сюзън, но Ками не желаеше да му отговори.

Въпреки това обаче той купи къщата. Харесваше я. Щом разбра, че Ками няма да разговаря с него и че със съвместния им живот вероятно е свършено завинаги, той си взе голяма бутилка скоч и се напи до умопомрачение. По някое време през нощта изплува из дълбините на унеса и напипа килима на пода, върху който се бе проснал.

Преобърна се по гръб и се втренчи в дрезгавия сумрак. Чувстваше се отвратително. Алкохолът не беше помогнал. Кога ли пък е помагал? Но възрастта и опитът очевидно бяха, след като този път не изпитваше желание да избяга и да се скрие. Вместо това изхвърли всички останали бутилки и седна да мисли какво ще прави с живота си оттук нататък. Не искаше да повярва, че в него няма да присъства Ками. Не можеше да си представи бъдещето без нея. Ала съзнаваше, че възстановяването й от мъката и загубената вяра в него ще е дълго и бавно.

Оставаше му само да се надява, че ще бъде пълно. Загърбил своите пагубни, самоунищожителни времена, Тай се зае плодотворно да използва самотните дни. Четеше ръкописи и кроеше планове с агентката си Сузана, която беше много предпазлива към всеки въпрос, който той й задаваше за Ками.

Така изминаха десет дни от новия му живот без жената, която обичаше. И ето го сега — безкрайно нещастен, неспособен да поправи злините, които неволно бе струпал върху главата на любимото създание. Бе дочул — защото Сузана не му казваше нищо за Ками — че в крайна сметка тя е приела да играе в „Улица Вишнева“.

На външната врата се позвъни. Тай се намръщи и изруга наум. Та нали никой не знаеше, че е тук?

Ками!

Спусна се към вратата, отвори я със замах и едва не я тръшна обратно, когато на прага се сблъска с Пол Мерил.

— Пак ли ти! — изръмжа с отвращение.

— Не ми захлопвай вратата. — Пол му протегна свитък листи. — Имам предложение за теб.

— Никакви ръкописи повече! Никакви приказки!

— Чакай, чакай! — Зловредният дребен мошеник просто подпря вратата с крак. — Опитах се да говоря със Сузана, но тя е крайно неразумна. На твое място бих си наел друг агент! Не пожела дори да помисли върху идеята, но смятам, че ти би могъл, като се има предвид връзката ти с Ками.

Тай наблегна с тяло върху вратата, не колкото да премаже крака на Пол, но достатъчно, за да му покаже, че сериозно е решил да го изхвърли.

— Как разбра къде съм? — попита междувременно.

— Разбрах, че си купил къщата. Смятах да се навъртам наоколо, за да видя дали няма да се появиш, или да ти оставя това на стъпалата, ако стане нужда. Но ето, оказа се, че вече си тук.

Тай натисна още по-яко вратата, докато кракът на Пол започна да усеща болка. Със задавен вик той пъхна ръкописа през изчезващия процеп и го размаха под носа му. Тай прочете заглавието и спря да бута, по-скоро от объркване, отколкото от действителен интерес. Беше телевизионна пиеса. За „Улица Вишнева“.

— Какво е това? — попита подозрително.

— Какво ще кажеш за една роля като гастролиращ актьор? — предложи разпалено Пол, но гласът му прозвуча приглушено зад масивната плоскост на вратата. — Четири епизода. Да играеш с Ками, като, струва ми се ще оцениш иронията, неин брат!

— Изчезвай!

— Рейтингът ще се покачи главоломно. Нима не разбираш? А и доколкото схващам, ще можеш да го използваш, за да се срещнеш с моята прекрасната и опърничава бивша жена. Помисли си. Сериозно. И накарай тази твоя агентка да обръща внимание на основателните предложения!

Пол пусна ръкописа върху пода на вестибюла и ръката му изчезна през пролуката. Вместо да хлопне вратата, Тай я отвори по-широко и проследи с поглед как Пол скочи в колата и помаха весело, преди да подкара.

Използвач! Тай затвори с отвращение. Вдигна ръкописа, като си каза, че няма да прочете нито ред. Това беше поредният скроен от негодника номер, просто още един ход, който омразният бивш съпруг на Ками беше замислил, за да продължи да играе в компанията на големите клечки.

Пренебрегвайки собствения си съвет, Тай разгъна първата страница и започна да чете от: „В кадър…“.

 

 

Гримьорната й бе малко по-голяма от предишната. Ками закачи на стената ярък плакат с пухкава, черна като абанос котка, надзъртаща между огромни червени цветя, и отстъпи назад да оцени резултата. Тези тесни килийки нямаха изглед навън, тъй че човек трябваше да се задоволи с каквото му попадне, за да ги поосвежи малко. Снимката беше хубава. Приповдигаше цялостното настроение в стаичката, а и нейното.

Беше се върнала преди седмица. Работата се оказа добре дошла. Всъщност, истинско спасение. Депресията я бе държала в лапите си прекалено дълго. Трябваше да я преодолее, веднъж и завинаги.

Мисълта за бебето все още бе твърде мъчителна и тя я пропъди, като се хвърли в работа. Поразмести мебелите, оправи и нареди възглавниците, после взе репликите си и опита да се съсредоточи, което обаче й се отдаваше трудно.

За Тай също се стараеше да не мисли. Срамуваше се от държанието си към него, но студенината и несправедливите му обвинения бяха я наранили толкова дълбоко, че се чудеше дали изобщо някога ще може да си поеме дъх, без да чувства тази прерязваща болка в сърцето. Когато Сузана й каза, че той е убеден, че тя вини него за загубата на бебето, почти бе готова да му се обади и да му обясни колко погрешни заключения си е направил, ала той просто я срази, като й остави поредица от съобщения на телефонния секретар с така внимателно подбрани думи, че тя не знаеше какво да мисли. Сякаш Тай се боеше да разкрие истинските си мисли и чувства. Не че го обвиняваше, тя просто се бе отдръпнала от него, беше го изтласкала далеч назад в съзнанието си и вероятно той самият се питаше какви ли са нейните чувства.

Дяволски добър въпрос. О, все още го обичаше. Навярно винаги щеше да го обича. Ала не можеше тя да бъде неговата опора, а не той нейната. Имаше нужда от другар, от някой, който да я вдига, когато се препъва и пада, от някой, който да я слуша и утешава, да я разбира.

Не се нуждаеше от човек, който толкова слабо вярва в другите, че винаги поставя под съмнение и нейните подбуди.

Разнесе се приглушено бръмчене. Мобифонът й. За миг се подвоуми дали да отговори. Трябваше по възможност умът й да бъде зает изцяло и само със сценария и се страхуваше, че вниманието й лесно може да бъде отвлечено… особено ако се окажеше, че звъни Тай. Просто още не бе готова да разговаря с него.

Но любопитството надделя.

— Ало? — обади се неуверено.

— Здрасти, сладурче — прозвуча неясно и като от много далеч гласът на Сузана. — Имам една… ъъъ… интересна новина за теб.

— Аха?

— Отнася се за господин Стовал младши. Той е… — Линията заглъхна, след това запращя шумно в ухото й. Ками отдръпна слушалката за секунда, после пак я доближи и чу накъсаната, ту изчезваща, ту появяваща се реч на Сузана: „… не е за вярване. Той е… въпреки съвета ми… мислех, че трябва да знаеш… телевизионна… само четири епизода… първата среща днес… представяш ли си? Твой брат!“.

— Сузана? Сузана, не те чувам! Обади се пак. — Ками затвори телефона и се втренчи в него в очакване да позвъни. Той дрънна веднъж късо и тя бързо го вдигна, но отсреща нямаше никой.

На вратата се почука.

— Викат ви на сцената.

Объркана и странно разтревожена, Ками се чудеше какво имаше предвид Сузана, като говореше, че „господин Стовал младши“ бил неин брат. Поне тя със сигурност не гледаше по този начин на него, а беше повече от уверена, че и на никой друг в света не би му хрумнало подобно нещо!

Грабна сценария и излезе. Тесен коридор водеше към шумната сцена, където се снимаше „Улица Вишнева“. Бързаше, опасявайки се, че вече е закъсняла, зави зад ъгъла… и се блъсна в широки мъжки гърди.

— Извинете — промърмори и ахна. Всичките й осезания се задействаха едновременно: ушите й чуха звука на познато дишане; носът й долови тръпчивата мъжка миризма, която събуди спомени; пръстите й усетиха коравата твърдост на гръдния кош; очите й, когато ги вдигна нагоре, се удавиха в любимите черти — дяволитата извивка на веждите, правия нос, трапчинките на бузите, чието изражение се менеше от недоволство до веселие в зависимост от настроението. А сега настроението му бе добро, забеляза тя и сърцето й заби малко по-бързо от сексапилната му усмивка.

— Тай… — промълви тя. Страхуваше се да си тръгне, страхуваше се да остане.

— Ками — помоли се Тайлър, като я видя, че се гласи да се отдръпне. — Почакай. Дай ми само една минутка. Просто ми позволи да кажа това, което трябва да ти кажа.

— Аз… закъснявам — заекна тя, въпреки че цялото й същество желаеше да моли за прошка.

— Две минутки.

Ръцете му нежно се отпуснаха на раменете й. Сивите му очи потънаха дълбоко в лазурната синева на нейните. Ками потрепери, проклинайки наум слабостта си, но беше безсилна да направи каквото и да е, освен да отвърне на погледа. Очите й бяха така зажаднели за него, че почти престана да разбира какво става.

— Как… как попадна тук? — попита, преди той да е проговорил. — Необходима е едва ли не намесата на Господ, за да пуснат нечий роднина на снимачната площадка. Режисьорът е същински диктатор и не отстъпва пред никого. Е, с изключение може би на фамилията Стовал, както се оказва. Но все пак веднъж изхвърли Джон Кевъндиш, а той има свой сериал и цяла редица успешни…

— Шшшт — постави Тай пръст на неспиращите й устни. Ками замлъкна веднага, покорена от допира на плътта му. — Искат да се снимам като гостуващ актьор. Четири епизода в ролята на твой брат. Още не съм се съгласил, защото не знаех как би го приела ти.

— Като гостуващ актьор… — повтори тя отнесено. Значи ето какво се е опитвала да й съобщи Сузана.

— Ками, обичам те — каза припряно Тай. — Искам да бъда с теб. Признавам, че използвах тази възможност, за да те видя. Наистина имам нужда от теб. Моля те… моля…

— О, Тай…

Усетил безмълвната й капитулация, той я прегърна здраво и я привлече до гърдите си. Тя чуваше мощните удари на сърцето му.

— Господи, така ме беше страх да не ми обърнеш гръб. Извинявай, че бях жесток! Че не си позволих да повярвам в теб.

— Извинявай, че бях толкова чувствителна! — прошепна Ками с пропит от сълзи глас.

— Не, вината не е твоя. Скъпа, и двамата бяхме оплетени в мрежата на най-пагубните си страхове. — Той повдигна брадичката й, за да погледне в блестящите от сълзи очи. Плахата й усмивка трогна душата му. — Това никога повече няма да се повтори. Ще се оженим. Още сега, веднага. Ще си казваме един на друг всичко и ще посрещаме заедно всяка трудност. Никога повече няма да те пусна да си отидеш!

Тя се засмя през сълзи.

— И ще играем брат и сестра в „Улица Вишнева“?

— Стига да искаш.

— Искам да бъда с теб всяка минута, всеки миг.

Той кимна радостно.

— Ками, ще ми се да дойда с теб следващия път, когато посещаваш доктор Кроули, за да видим какво може да се направи — добави, нагазвайки без колебание направо в огъня. — Искам това, което искаш ти, и ако съществува някакъв начин да имаме деца, ще направя всичко, което е по силите ми, за да помогна.

Дъхът й секна.

— Не мисля, че това е възможно.

— Когато сме заедно всичко е възможно — прошепна той настойчиво. — Имай малко вяра, любов моя. Заедно ще се справим.

После я целуна — силно, сякаш подпечатваше споразумението. Ками почувства, че сърцето й ще се пръсне от щастие.

— Заедно — пророни тя.

— Заедно…

— Тай?

— Хм?

— Никога не ме оставяй. Аз… знам, че сама си тръгнах, ала това беше, защото се чувствах обидена и уплашена.

— Никога няма да те оставя — увери я той нежно.

И Ками му вярваше напълно, чувстваше цялата му преданост, усещаше увереността в гласа му, нежната обич в ласкавия му тон. Може би биха могли да имат всичко, промъкна се надежда в душата й. Може би ще дойде ден. Скоро.