Джанел Тейлър
Холивудски тайни (14)

Четиринадесета глава

„Родео Боб“ не беше нищо особено — дълга, правоъгълна, облицована в червено сграда с опушен разнебитен покрив и малка редичка прозорци на късата страна. Тай влезе в преддверието, после разтвори широко двукрилата врата към ресторанта и бара. Вътре помещението приличаше на хамбар, разделено по средата с бар. Единият му край бе изцяло зает от дансинг. Дъсченият под имаше някакво фино покритие, нещо като ситни стърготини. След по-внимателно вглеждане Ками разбра, че това са обелки от фъстъци, стъпкани от хиляди крака.

— В сряда е вечерта на фъстъците — обясни Тай. — Даваме ги с бирата или безалкохолното.

— Интересно — усмихна се Ками.

— Хей, това е голяма аванта.

— Аз не съм сноб. Обичам фъстъци.

— Добре, защото вечерта на фъстъците беше моя идея…

Тя искаше да отвърне, че доколкото е разбрала, той е наемодател, а не съдружник, но Тай бе вперил поглед в един мъж с къдрава посивяла коса, който водеше ожесточен спор с някой на бара.

— Хей! — изкрещя Тай, без да обръща внимание на разгорещената дискусия, която започваше да става откровено враждебна.

Човекът зад бара вдигна поглед и като видя Тай, лицето му се проясни.

— Здрасти, приятел! — прогърмя гласът му.

— Корки, това е Ками. Ками, Корки — представи ги Тай.

Управителят на „Родео Боб“ силно и ентусиазирано стисна ръката й и се усмихна широко. После се обърна към Тай:

— Може би ще успееш да налееш малко акъл в главата на Джоуи. Копелето смята, че трябва да му давам да пие без пари.

— Защо? — поинтересува се Тай и се обърна към събеседника на Корки.

Джоуи беше около петдесетгодишен и начумерен.

— Последния път не ми върна рестото — отсече той.

Тай погледна към Корки за потвърждение.

— Ами? А преди това се подхлъзна на изтривалката ми и си навехна коляното. Опита се да ме осъдиш и искаше майка си и баща си. А още по-преди се оплака, че една от чашите ми била нащърбена и си си порязал устата. От години ти давам да пиеш без пари. И знаеш ли какво? Дотук беше!

Джоуи го изгледа свирепо.

— Май наистина нямаш късмет, приятел — основателно забеляза Тай.

— И двамата вървете по дяволите! — изръмжа Джоуи и плъзна чашата си с такава сила по бара, че тя падна в скута на един от посетителите.

— Хей! — изрева клиентът и скочи от мястото си, стиснал юмруци.

Джоуи се престори, че не забелязва, закрачи бързо към вратите и ги затръшна с все сила, така че дълго след неговото напускане продължиха да се клатят бясно, сякаш и те бяха ядосани.

— Тук никога не е скучно — промърмори Корки и се обърна към нещастния клиент, който гледаше подгизналите си джинси: — Приятел, какво ще кажеш за едно за сметка на заведението? Карл, дай на човека от неговото! Той е този, който заслужава безплатно питие.

Карл, помощникът на бара, сложи пред клиента кана с пшенична бира. Онзи с благодарност седна обратно на мястото си и си наля пълна чаша. Възцари се спокойствие. Тай наблюдаваше схватката с удоволствие.

— Е, какво ще кажеш? — прошепна той в ухото на Ками. — Това няма нищо общо с онези модерни холивудски местенца.

— Не бих била толкова въодушевена, ако в моя скут се приземи халба бира — призна тя — но когато си в Рим, дръж се като римлянин.

— Обикновено тук не е като в Дивия запад, но навсякъде има момчета като Джоуи, които предпочитат да се занимават с мошеничество, отколкото да се справят сами с живота.

Седнаха на малка маса до бара. Корки дойде и известно време поостроумничиха с Тай. Свързваше ги нещо, което Ками определи като „мъжко разбирателство“. То й харесваше и въпреки че не можеше да разбере защо точно, подозираше, че е защото нейният бивш съпруг странеше от повечето хора, без значение мъже или жени, и го постигаше без никакво усилие. Просто себелюбието на Пол не можеше да остане скрито задълго и единствено Ками се бе излъгала в него.

— Умълча се — забеляза Тай, когато Корки отиде да донесе от същата златиста пшенична бира, която беше поръчал и злополучният клиент.

— Просто си мислех.

— За какво?

— За Пол — въздъхна тя. Нямаше особено желание да говори за него.

— Хм — Тай също изглежда не изгаряше от нетърпение.

— Той нямаше приятели. Не умееше да се шегува, както ти и Корки.

— Корки е добро момче — каза Тай и по ъгълчетата на устните му заигра усмивка. — Никога не задава прекалено много въпроси. Приема всичко за чиста монета.

— Как се запознахте?

Тай наля на двамата, отпи солидна глътка от кехлибарената течност и каза замислено:

— Корки имаше малка бирария, забутана до крайбрежната улица. Беше диво и шумно местенце. Всички искаха да бъде преместена. Част от проблема беше, че е твърде малка. Когато пристигнах в Бейрок, прекарвах много време там, твърде много… — Той й хвърли бърз поглед и Ками си го представи да се налива с бира, седнал на края на бара. — Казах на Корки, че трябва да се премести, но наистина нямаше къде да отиде, освен ако не построи нещо ново. Това обаче нямаше да е изгодно и така аз сключих договор за тази сграда и Корки се нанесе.

— Значи с такава недвижима собственост се занимаваш? Ново строителство?

— Ново строителство, реконструкция, незастроени земи… — сви рамене той. — Участвам във всичките фази. И това трябва да се върши.

— А сега какво ще правиш? — не можа да се сдържи тя.

— Искаш да кажеш, след като ме намери?

— Ами да.

Тай сведе клепачи и когато отново ги вдигна, погледът му беше сериозен и съсредоточен.

— Не искам да си отиваш.

— И аз не искам — отвърна тя радостно.

— Тогава недей! — настоя той. — Остани тук с мен!

Предложението беше почти неустоимо.

— Но как? Какво ще правя?

— Не е нужно да правиш нещо.

— Тай…

— Просто сподели живота ми, бъди част от него! Може да звучи егоистично, но не ме интересува. Това е, което искам. Въпросът е дали и ти искаш това.

Ками нямаше отговор. Бе объркана и някаква непозната, жизнерадостна част от нея весело се пробуждаше и казваше: „Да, да, да!“. Но тя не бе чак такава романтичка. Беше достатъчно умна, за да не подчини всичките си надежди и желания на нечии чужди мечти.

— По-рано искаше да говориш с мен за нещо — напомни му тя, за да смени темата. — За нещо друго ли се отнасяше?

Тай сякаш искаше да продължи разговора, който сега за него бе най-важен, но кимна и си пое дъх.

— Да, да… Имам няколко въпроса за нас. Всъщност за теб.

— За мен?

— Ками, не използвахме противозачатъчни средства, поне аз не разбрах. Ти каза, че няма значение, че си се погрижила. Но все пак бих искал да знам…

Ками не можеше да го обвинява. Той имаше нужда от отговор. На негово място и тя би се чувствала така, но мисълта да разкрие ужасния си проблем прободе като студен нож сърцето й.

— Това няма значение — опита да се измъкне припряно.

— Защо да няма значение? — попита Тай. Гледаше я внимателно, почти с подозрение.

Въпреки способността си да разговаря откровено по повечето въпроси, тя просто не можеше да обсъжда безплодието си. Бе твърде ужасно и болезнено, а тя — твърде чувствителна.

— Не мога… — смотолеви Ками, чувствайки как стаята внезапно се стеснява, а въздухът става нажежен и задушаващ.

— Ками… — Тай се протегна през масата и хвана студените й ръце в успокояващите си длани. — Трябва да ми кажеш. Аз не искам деца. Играем си с огъня и понеже нямам намерение да бъда целомъдрен с теб, трябва да съм сигурен, че е безопасно.

— Безопасно е — повтори тя безизразно.

— Не ме убеди.

— Не мога да имам деца — прошепна Ками.

— Не можеш? — Тай се наклони към нея, опитвайки се да срещне погледа й, но очите й гледаха невиждащо през стаята. Тя бе поразена от скръб, отчаяна. Звуците наоколо се бяха слели в далечен грохот и за неин ужас мъката се надигна в гърдите й и очите й запариха, по миглите й заблестяха мънички сълзи.

— Ками?

Тя рязко издърпа ръцете си и се изправи разтреперана. Мъчеше се да се овладее, но битката беше изгубена. Задушавайки се, побягна към вратата, навън, към великолепната лунна майска нощ.

От устните й се отрониха стенания. Поколеба се и се озърна невиждащо. Нямаше къде да отиде. Дробовете й се бореха за въздух — не можеше да диша. От гърлото й се изтръгваха сърцераздирателни стонове.

Чу, че Тай я вика, продължи да бяга, като се препъваше, но не чувстваше друга болка, освен онази вътре в нея. Тласкаше я някаква първична сила. Чак когато остана без дъх, усети в гърдите си непоносима тежест, зави й се свят и стомахът й се преобърна. Тя спря да тича и подпря ръце на коленете си. Косата закриваше лицето й, а заедно с него и мълчаливите сълзи, които се стичаха по скулите.

В следващия момент Тай застана до нея. Ръцете му нежно обхванаха треперещите й рамене и той я обърна към себе си.

— Съжалявам — каза загрижено и разстроено.

— Вината… не… е… твоя — задъха се тя.

— Не съм искал да подхващам толкова болезнена тема.

— Не, не. Всичко е наред.

— Не е — Тай повдигна брадичката й и се взря в насълзените очи. — Хайде, да се прибираме у дома!

„У дома“ — помисли си Ками с болка.

— Аз… не мога.

— Напротив, можеш. — Той я обгърна със силните си ръце, заведе я до джипа и й помогна да влезе вътре. Тя остана точно така, както я беше оставил — отпусната като парцалена кукла.

 

 

След петнадесет минути Ками прекрачи несигурно прага на вече познатата й къща. „У дома“ — помисли отново. Преди няколко седмици не знаеше, че това място съществува, а сега той го бе нарекъл „у дома“ и тя едва не извика от болка…

Това не беше нейният дом. Нямаше и да бъде. Животът й бе другаде и тя не можеше просто така да остави всичко заради Тай. Но любовта й към него я подлудяваше, караше я да се държи, като че е изгубила разсъдъка си. Постъпваше нелогично и под въздействие на емоциите, здравият разум я бе напуснал и бе станала толкова уязвима, че се плашеше до смърт.

Тай я отведе настойчиво до дивана, сложи я да легне и запали огън от вестниците и дървата, които беше оставил в камината. Тя зачака завръщането му от кухнята със страх, парализирана от решенията, които трябваше да вземе. Тай сложи на печката чайник и когато той засвири като детско влакче, й наля чай и постави топлата чаша във вкочанените й длани.

— Съжалявам — извини се отново, докато я гледаше как отпива колебливо.

— Вината не е твоя — почти прошепна тя.

— Засегнах болезнена тема… — Ками не отговори и той добави меко: — Стаена мъка.

Тя извърна поглед. Ако продължаваше така, със сигурност щеше отново да се разреве.

— Ти не можеш да имаш деца. От това те боли, а аз съм несъобразителен глупак, понеже не ги искам и ми е трудно да те разбера.

— Наистина ли не искаш? — Очите й бяха пълни с болка и недоверие.

Тай рязко си пое дъх. Искаше му се да я вземе в прегръдките си и да успокои всичките й страхове, но знаеше, че не бива да я лъже.

— Не искам — призна неохотно.

— Никога?

— След баща ми… след Гейл… — Търсеше правилните думи, но те му се изплъзваха. — Просто това не е нещо, което искам.

— Това е всичко, което аз искам — призна тя. — Някой ден.

Гласът й се пречупи, въпреки усилията да запази хладнокръвие. — Но не мога и го знам. През повечето време се справям с това. Наистина.

— Ками…

— Не прекалявай със съжалението! Така само ще влошиш нещата.

Тай докосна треперещата й брадичка.

— Ако можех, щях някак да ти помогна, но след като не мога… — Той се поколеба за момент и нежно добави: — Може би ние сме идеални един за друг. Аз не искам да имам деца, а ти не можеш да имаш.

Ками примига и вдигна ръка към челото си. Чувстваше се като в мъгла. В следващия момент ръката й се отпусна, усилието бе твърде голямо.

— Баща ми имаше около дузина деца, негови или доведени, законни или не… — продължи Тай тъжно. — Неговото извратено желание да основе династия.

— Трябваше да помогнеш на Гейл да отгледа детето ти — напомни му тя.

— Във финансово отношение — наклони глава той. — Знаеш, че не съм напълно безотговорен.

— Много повече от това е. Трябваше да помогнеш, макар че по-късно си научил за Сам, дори ако детето е било негово.

— Не трябваше. Милото татенце щеше да се погрижи. — Той разтърси рамене, за да се освободи от напрежението. — Но Гейл разбра, че няма да получи това, което иска, и реши окончателно да се изнесе.

— Или може би просто е била толкова ужасяващо нещастна, че това й се е виждало единственото разрешение — предположи Ками.

Ъгълчетата на устата му се извиха надолу.

— По това време просто ми се събра много. Бях шокиран, после бях ядосан, а после научих за нея и „татко“…

— Струва ми се, че не е трябвало да оставяш това да определя дали ти да имаш деца или не — меко каза Ками след дълго и напрегнато мълчание. — Така наказваш себе си, а не мисля, че го заслужаваш.

— Не е само заради Гейл. И баща ми изигра своята роля.

— Но ти не си като него.

Той не отговори и тръсна глава, сякаш да намести мислите си.

— За малко да му се обадя онази вечер — промълви навъсено. — Всъщност се обадих, но когато чух гласа му… — Пое дъх през изкривените си устни. — Може би ми трябват още десет години, за да мога да забравя.

— Може би го съдиш твърде строго — чу се Ками да казва.

— Шегуваш ли се? След като знаеш какъв е?

— Хората се променят — прошепна тя. Чувстваше, че е твърде слаба, за да спори, но и не искаше да остави гнева на Тай към Сам да подчини всичките му чувства и да му попречи да бъде баща на свое собствено дете.

— Сам никога не се променя — увери я Тай.

— Откъде знаеш? Не си говорил с него от десет години.

— Защитаваш ли го?

Тя почти се изсмя:

— Чуваш ли се какво говориш? Той далеч не ми е най-любимият човек. Но е твой баща, каквото и да казваш. Някой ден ще трябва да го признаеш.

Тай не продължи да спори с нея. Вместо това попита:

— Как се чувстваш сега?

— По-добре — призна Ками и с благодарност отпи от чая.

Той кимна и след като внимателно подбираше думите си, каза:

— Не искам да изглеждам безчувствен. Това, че не се смятам подходящ да имам деца, не означава, че всички трябва да се чувстват така. Ти толкова много ги желаеш и ми се иска да можеше да ги имаш.

Нежният му тон разклати и без това крехкото й самообладание и в очите й се появиха нови сълзи. Ками се прокашля, мъчейки се да се пребори с тях.

— Добре съм.

— За мен няма значение, че не можеш да забременееш. Може би това е съдба. Както казах и преди, може би сме родени един за друг. — Чу как прозвуча това, разтърси глава и прокара ръце през косата си — познат жест, който Ками прие като знак за дълбоко вълнение.

— Ками, искам те в живота си.

Ками отвори уста, за да опровергае погрешната му представа, че не може да забременява. Не това беше проблемът. Но в този момент последните му думи достигнаха съзнанието й. „Искам те в живота си.“ Това бе огромно признание от страна на Тай, най-близкото до обяснение в любов, на което бе способен. Окрили я надежда, но веднага бе смазана от реалността — тя не можеше да остане в Бейрок.

— Какво има? — попита той, наблюдавайки нейното бързо променящо се изражение.

— Трябва да се върна.

— Защо?

— Не ставам за отшелник.

— Тук не всичко е така отшелническо — възрази той. — А ще имаш и мен.

— Знаеш, че не може да стане, Тай… — отвърна тя с болка. — Искаш да изоставя всичко, което е важно за мен, с изключение на теб.

— Няма да е завинаги. — Думите се изтръгнаха някъде дълбоко от душата му.

— А докога? — попита Ками. Но той не можеше да й отговори. — Тай, аз не искам от теб да тръгнеш с мен. Знам, че не си готов и може би никога няма да бъдеш. Но и аз имам свой живот, който не мога просто така да захвърля.

Сивите му очи се впиваха в нейните.

— Кога?

— Какво?

— Кога тръгваш?

Тя преглътна.

— Скоро.

Трябваше да се върне. Ако не за друго, то поне за да спре машинациите да бъде привлечен Тайлър Стовал във филма. Трябваше да го предпази — от кресливите продуценти, от нагаждачите и почитателите, които щяха да го разкъсат на парчета и да унищожат душата му.

Той въздъхна с неохотно примирение и седна до нея. Ками го придърпа към себе си и обсипа лицето му с хиляди нежни целувки. Галеше гърба, ръцете му, бедрата му, и се притискаше силно към него. Пръстите на Тай разкопчаха блузата й. Той нежно докосна гърдите й и започна да ги гали, докато усети как зърната се втвърдяват в дланите му. Целувайки се, те захвърлиха дрехите си и се отдадоха на желанието. Бе едновременно нежно и разтърсващо.

След като огнената им страст бе отшумяла и лежаха прегърнати, а Тай бе положил глава на гърдите й, Ками реши да му каже за „Скалисто дъно“. Той трябваше да бъде предупреден, трябваше да знае, че след нея ще дойдат други. Тя можеше да опита да ги отклони или задържи, но предполагаше, че накрая всичко ще се окаже безполезно. Той мразеше холивудския живот. Не биваше да бъде завлечен отново там заради чужди егоистични цели, включително и нейните. Трябваше да бъде оставен сам да взема решенията си.

— Тай…

— М-м-м — промърмори той и лениво докосна с език гръдта й.

Ками потрепери и се усмихна.

— Престани! Трябва за минутка да бъда сериозна.

— Давай.

— Да, разбира се. Сякаш мога да се концентрирам, докато ме опитваш на вкус!

— Сигурен съм, че можеш. Просто не се стараеш достатъчно. Освен това си доста вкусна.

— Тай!

— Добре, добре — промърмори той добродушно.

— Хайде да се обличаме, а после ще ти кажа всичко.

— Всичко? — попита Тай, доловил сериозната нотка в гласа й.

— Всичко — потвърди тя и с мъка се изправи, когато той най-накрая се протегна за захвърлените си дрехи.

 

 

Десет минути по-късно Ками седеше пред огъня и прокарваше пръсти през косата си вместо гребен. Бе си облякла джинси и кремав пуловер. Краката й бяха боси, а ноктите й имаха блед прасковен цвят. Тай полагаше огромни усилия да се съсредоточи върху думите й, защото обстановката бе направо изкусителна.

— Не бях напълно откровена с теб — започна тя и привлекателно преплете пръсти.

Приличаше му на ученичка, въпреки че извивките на тялото й и независимата й природа бяха на истинска жена.

Той внезапно осъзна, че я обича. Или поне чувстваше нещо, което не бе изпитвал досега. Любов? Дотогава не смяташе, че може да изпита подобно чувство. Но новите му усещания, сърцебиенето, лекомислието, глупавата и възторжена радост, която го караше едновременно да пее, колкото му глас държи, и да шепне нежно в ухото й, му бяха напълно непознати.

Това откритие напълно го порази и след малко осъзна, че не е чул и дума от това, което му е казала.

— Какво? — глуповато попита той.

— Тай! — Поведението му постепенно започваше да я дразни.

— Извинявай, за миг изтървах нишката. Та какво казваше?

Устните й се присвиха, сякаш се бореше с някаква напираща емоция.

— Аз правя самопризнание! — заяви заядливо.

— Миличка, не ме ли чу? — попита той нежно. — За мен няма значение, че не можеш да имаш деца. Няма да променя мнението си. Смятам, че по-големият проблем е къде ще живеем, не е ли така?

Това привлече вниманието й.

— Какво?

— Добре, ти не можеш да останеш тук. Не те обвинявам. Това не е някой оживен голям град. Можем да се преместим. Знам, че искаш да направиш кариера в телевизията или в киното. Това, предполагам, не е невъзможно. Никак не ми се иска да се връщам обратно в Лос Анджелис, но можем да опитаме в Ню Йорк. Ще намерим апартамент в града, после място в покрайнините, може би ферма, не знам.

Сам се изненада от думите си. Само преди няколко дни, дори преди няколко часа мисълта да напусне Бейрок бе мъглява полуоформена идея, рееща се в далечните ъгълчета на съзнанието му. Но заради Ками, заради любовта им той щеше да го направи. Би направил почти всичко.

— Шегуваш ли се? — Тя бе зашеметена, невярваща.

— Не.

Беше самата истина. И той осъзна колко малка е тази саможертва. Да очаква от нея да се включи в изгнанието, което сам си бе наложил, бе твърде егоистично, глупаво и самонадеяно. Време беше да погледне действителността в очите, поне до известна степен, и знаеше, че заедно с Ками ще се справи.

— Тай… — прошепна тя, напълно объркана от обрата в намеренията му.

— Не го прави толкова трудно! — настоя Тай нежно и прекоси малкото разстояние, което ги разделяше. Изпълнените й с надежда очи срещнаха погледа му. — Мога да правя компромиси, когато се налага. Не искам да те изгубя.

— Тай!

Тя се хвърли в прегръдките му. Тай се усмихна. Докато я целуваше нежно по врата, се почувства по-свободен и по-млад от когато и да било. Бе влюбен до полуда, до оглупяване.

— О, Тай, сигурен ли си?

— Напълно.

— И няма… няма да промениш решението си?

— Няма — нежно отговори той.

Звънецът стресна и двамата. Те раздразнено погледнаха към вратата. Ками бе на седмото небе, не я интересуваше кой се опитва да прекъсне божествения момент. Нищо не можеше да й попречи да му се наслади.

— Върви си! — изкрещя Тай.

— Да, махай се! — извика и тя след него.

Звъненето продължи.

Звучеше като рояк раздразнени пчели. Тай с пъшкане се освободи от топлата прегръдка на Ками и се насочи към вратата. Ризата му беше извадена от панталоните и намачкана, а косата му в безпорядък. Като се добави към това и чувството на удовлетворение, което струеше от цялото му същество, посетителят лесно щеше да отгатне какво се бе случило между тях.

Но за Ками в този момент нищо нямаше значение. Усмихна се на Тай, самата тя с разрошена коса и весели пламъчета в очите. Намигна му в мълчалива покана да дойде при нея веднага щом се освободи от неканения гост.

Тай й се ухили и се обърна да отвори.

Изражението, което пробяга през лицето му, бе неописуемо. Изведнъж страх скова сърцето й, тя скочи на крака и се втурна към вратата, впила поглед в посетителя. Вцепени се от ужас.

— Здравей, синко! — произнесе познатият провлачен глас на Самюъл Стовал. — Отдавна не сме се виждали…