Джанел Тейлър
Холивудски тайни (7)

Седма глава

Самюъл Стовал вървеше с естественото нетърпение на човек, който не може да понася да изостава във времето или в живота. Той крачеше енергично и макар да наближаваше шестдесетте, изглеждаше с десет години по-млад и понякога дори успяваше да заблуди някой, че едва е минал четиридесетте. Разбира се, това бяха хората, които си спомняха сина му, Тайлър Стовал, какъвто беше, когато напусна града — двадесет и шест годишен и пълно копие на баща си на същата възраст.

Само близките приятели и тези, които познаваха добре Тай, осъзнаваха, че годините минават. По-голямата част от публиката предпочиташе да си въобразява, че времето е спряло, и Сам не се и опитваше да спори с тях. Ако искаха да вярват в мита за вечната младост, тяхна си работа. Ценността на този мит за него бе неизчислима. Силата му на екрана не бе намаляла и ако не беше серията от алчни бивши съпруги, щеше да е затрупан с пари.

Но не го беше яд. Можеше да направи така, че нещата да се оправят. Всичко бе въпрос само на време.

С доволно сумтене Сам отвори вратата на кабинета на Уилям Ренкуист. Като личен помощник Уилям трябваше да изпълнява много неща извън „нормалните“ задължения, които се очакват от обикновените служители. И макар Сам понякога да бе виждал някаква тревога да пробягва по лицето му, неговият Петкан се справяше, при това доста добре. Уилям заслужаваше допълнителните пари, които Сам му даваше, че и отгоре.

— Е? — изрева Сам вместо поздрав.

— Бяхте прав. Уесън я проследи, въпреки че тя се оказа малко по-бърза, отколкото той очакваше. Взе самолет за Сиатъл още на следващата сутрин, след като й дадохте адреса. Оттам нае кола.

Сам се засмя и потърка ръце.

— Тя е в неговата къща!

— Ще се обади ли, как мислите?

— На мен?! — Сам изсумтя. — По дяволите, не. Това момиче мисли, че аз съм убил майка й. Подозрителна е като дива котка.

Уилям кимна. Той бе слаб и твърд като стомана. Бе със Самюъл Стовал по време на последните му два брака и знаеше за него повече от всеки жив човек. Верността му се коренеше в нещо повече от пари. Сам Стовал бе платил дълга на сестра му към някакви противни типове, които я заплашваха с физическа разправа. Бе го сторил, за да спечели непоколебимата преданост на Уилям и бе успял.

Но Уилям смяташе, че е съвсем ненужно Сам да използва Камила Мерил и не бе премълчал мнението си. Самюъл Стовал бе изключително доволен, че се е оказал прав.

— Ще отидете ли в Бейрок? — попита Уилям.

— Боже мили, не! — прогърмя Сам. Личният му помощник бе умен и съобразителен, но не знаеше почти нищо за Тайлър. — Повярвай ми, трябва ни нежното пипане на жена. Това е работа за Камила.

— Вашият син не се поддава на женски чар, освен ако така му е удобно — подчерта Уилям.

— Не и с повечето жени. Но има някои изключения.

— Кои?

Сам обаче нямаше желание да разказва история, която би му придала черти на злодей. Имаше все още някои подробности от живота му, в които дори Уилям Ренкуист не бе посветен.

— Няма значение. Камила е идеална за тази цел. Брилянтна. Тя има причина да иска той да се върне, а когато Тай прочете сценария на „Скалисто дъно“, веднага ще дотича. Той не е глупак. Ролята е само като за него.

— И за вас — усмихна се Уилям.

— Е… повече за Тайлър. — Сам се преструваше, че не го интересува, но алтруизмът му бе само поза и те и двамата го знаеха. Въпреки че телевизионният му чар все още бе на ниво, и Самюъл Стовал, и неговата публика старееха. Това означаваше по-малко долари, похарчени от средния посетител на киносалоните, и следователно по-малка обща сума, спечелена от филма. Но добавянето на Тай в списъка на актьорите превръщаше филма в гарантиран хит, независимо от сценария. Това беше божественото прозрение на Сам, до което със сигурност щеше да стигне и без помощта на мазния бивш съпруг на Камила.

— Надявам се да сте прав и той да не пропусне шанса. — Уилям внесе нотка на негативизъм, от която шефът му нямаше нужда.

— Шегуваш ли се? Направо ще сграбчи тази възможност. Той не е идеалист, каквото и да мисли публиката. — Самюъл поклати глава и въздъхна от удоволствие. Как можеше да не се получи? Историята зад кулисите бе мечтата на рекламния агент: известен актьор, бързо издигнал се до върховете на славата, изчезва без никакво обяснение за цели десет години и после внезапно се появява отново, за да изиграе главната роля. Това бе сигурна печалба, дори и без невероятния сценарий на „Скалисто дъно“. Публиката щеше да се тълпи пред кината. Сам не можеше да си представи човек, който би пропуснал завръщането на Тайлър.

А той не искаше да пропусне печалбата, която щеше да се изсипе над студиото, продуцентската компания и актьорите. Имаше намерение да е първи на опашката, застанал до парадния вход, протегнал две ръце и готов да поеме всички облаги.

— Вие сте сигурен, че госпожица Мерил ще успее да го убеди?

— Аз съм комарджия. — Самюъл му намигна. — Тя е кораво момиче, нашата Камила. Знаех го още когато беше малка. И ти казвам, карала ме е да се чувствам като престъпник, без да съм направил нищо лошо. — Приглади косата си, автоматичен жест, останал му от годините несъзнателна грижа за външния вид. — А аз помогнах малко, като се погрижих тя да е на първо място в списъка на Нора и Джеймс. О, знам, този неин бивш съпруг, дето навсякъде се вре, мисли, че той й е издействал ролята, но повярвай ми, той няма нищо общо.

Уилям кимна в знак на съгласие.

— Когато за пръв път даде тази идея, аз знаех, че си губи времето. Конъли пет пари не даваха за него. Единствената причина изобщо да го чуят беше, че спомена моето име — Камила ми е доведена дъщеря и така нататък.

Уилям кимна отново.

Сам вдигна ръце в невинно ликуване.

— Аз съм опортюнист. С радост го признавам! Пол Мерил се мотаеше наоколо и досаждаше до сълзи на всички, но беше близо до блестящата идея. Спомням си как си помислих: „Камила може да докара Тай“. Тогава пуснах мухата на Нора и Джим. Много просто.

— Брилянтно — съгласи се Уилям, но се прокашля: — Сигурен ли сте, че тя го иска толкова, колкото и вие?

— Да не се шегуваш? Тази млада дама е жадна за кариера. Оная нейна глупава сапунена опера… — Сега бе ред на Самюъл да изсумти с отвращение. — Пол Мерил казва, че шоуто отива в друга посока, така че аз един вид му предложих да й вземат главата малко по-рано, отколкото е било планирано. Ха! Би трябвало да ми дадат медал. Това осигури на програмата такъв превъзходен завършек, какъвто този сезон изобщо нямаше да имат.

Дълбоко в себе си Уилям мислеше, че Самюъл Стовал е склонен да си приписва прекалено големи заслуги, но мъдро пазеше това мнение за себе си.

— Колко време й давате? — попита той.

— Какво? — Самюъл бе потънал в самовеличаене за машинациите си.

— В „Лятно слънцестоене“ няма да чакат до безкрайност. Сега са узрели за идеята и нямат търпение, така че за какви срокове говорим?

Сам се намръщи замислено и отново приглади косата си.

— Сега е април. Има още време.

— Те искат продукцията да започне колкото се може по-скоро.

— Разбира се, че го искат! Те винаги това искат — изръмжа той, като имаше предвид продуцентските компании като цяло. — Ще й дадем няколко седмици. Може би около месец. Ако е необходимо, те могат да изчакат до август. Има още една камара подготвителни работи, които нямат нищо общо с актьорите.

— Ако синът ви откаже, още ли ще искате да правите филма?

— По дяволите, да! Прекалено е добър, за да се откажа. Но Тайлър ще разбере, ще видиш. Това момче има добър търговски усет, единствен от децата ми. — В гласа му се прокрадна нотка на горчивина.

Смениха за малко темата. Уилям се интересуваше как вървят нещата между Сам и сегашната му съпруга, Фелиция. Този последен брак се разпадаше и макар Сам да проявяваше някакъв интерес да го запази, той повече се интересуваше от собствените си егоистични цели. През последните години бе пренасочил енергията си от флирта към саморекламата на своята кариера — за голямо облекчение на Фелиция. Но самомнението му бе огромно, а егоизмът му пословичен. И в най-добрите си времена той бе труден човек, а тези, макар и не най-лошите, бяха доста по-долу в класацията.

Уилям бе за Сам единственият източник на здрав разум. Въпреки че Самюъл Стовал не слушаше никого, освен себе си, Уилям поне имаше силата да му предлага възможни пътища, които да го заведат до целта с възможно най-малко разрушения.

Но и двамата мъже имаха дългосрочна непоколебима цел: да осигурят на Самюъл Стовал всичко, което иска.

— Юни като краен срок — обяви Самюъл, когато разговорът отново се завъртя и мислите им се върнаха към въпроса, който и за двамата беше от първостепенно значение. — Ако дотогава не е успяла, просто ще трябва да я попритиснем, нали така?

Уилям Ренкуист пое дълбоко въздух, чудейки се какво би означавало това. Орън Уесън се бе вмъкнал в къщата на този борсов посредник, което си бе чиста проба углавно престъпление, а Уилям малко се плашеше, когато ставаше дума за такива неща. Ала портфейлът му бе дебел, а верността му дълбока.

— Юни — съгласи се той и двамата мъже се усмихнаха.

 

 

Ками лежеше будна в средата на широкото легло на Тай, опънала ръце върху гладките чаршафи. Леглото бе огромно и изглеждаше още по-огромно в малката стая, сгушена под стълбите към тавана. Всичко бе направено от чам и златистата му топлина сякаш я подтикваше да се свие по-дълбоко под синьото одеяло. Очите й претърсваха стаята, сетивата й попиваха все повече информация за Тай Стовал.

Той пазеше нещата. Всичко, което бе купил или му е било дадено, изглеждаше оставено и забравено. Имаше книги, списания и купчини чиста хартия за компютър. Сякаш кабинетът му бе прелял долу в спалнята и когато се осмели да отвори чекмеджето на нощното шкафче, откри Чапстик, няколко бестселъра, един от последните броеве на „Популярна наука“ и папка, която на пръв поглед подозрително приличаше на сценарий.

Чуха се стъпки. Ками изпадна в паника, че той може да я завари как си пъха носа, където не й е работа и затвори чекмеджето толкова бързо, че си прищипа пръста. Прониза я болка и тя неволно извика. В очите й запариха сълзи.

Клъц! Показалецът страшно я болеше и сама си беше виновна. Сдържайки стенанията си, Ками гледаше как кръвта блика от основата на нокътя. Очевидно чувството за вина не бе достатъчно. Пулсиращата болка отекваше в нея.

— По дяволите — прошепна тя.

След миг Тай почука на вратата. Ками пъхна ръката си под одеялото и се обади:

— Да?

— Добре ли си?

„Колко странно — помисли тя. — Аз съм в неговото легло, а той ме пита дали съм добре!“

— Стори ми се, че те чух… — Той замълча, сякаш не можеше да измисли как да я попита за шума, който бе вдигнала. Нищо чудно. Тя самата нямаше да знае как да го попита!

С мъка сдържа смеха си и след това едва не простена от болка, когато напрежението в пръста й се усили. Добре се беше подредила! Без съмнение нокътят й щеше да падне, след като мине през всички оттенъци от червено през лилаво до черно.

— Ками? — Тай бе очевидно озадачен.

— Само няколко минути. Веднага слизам.

Чу го да се отдалечава по коридора и се осмели да погледне ръката си. Вече се бе зачервила и продължаваше да почервенява, а под нокътя се оформяше виолетово петно. Напрежението се засилваше. Тя знаеше, че трябва да направи нещо, за да го освободи.

„Защо аз?“ — запита се.

С усилие се измъкна от леглото, свали тениската, която бе използвала вместо пижама, и с една ръка намъкна джинсите и бяла памучна блуза с дълъг ръкав. Успя да закопчее цели три копчета, после се предаде и хвана яката със здравите си пръсти. Искаше да вземе един душ, преди да се облече напълно, затова взе тоалетната чантичка със свободната си ръка, излезе в коридора…

… и се блъсна право в топлите гърди на Тай.

Ахна от уплаха.

— Тай! — Не бе очаквала той да е пред вратата.

— Съжалявам! — извини се Тай, отстъпи крачка назад и се вгледа в нея. — Идвах да те питам дали искаш кафето със сметана, със захар или… — Погледът му се спусна към полузакопчаната й блуза.

Ками едва успя да направи безгрижна усмивка и да измърмори нещо за душ, промъкна се покрай него, пъхна се в банята и заключи вратата.

Облегна се на стената, стисна здраво очи, издиша бавно и още по-бавно си пое дъх. Тайлър Стовал! Боже мили, тя беше в неговата къща!

Тръсна глава да прогони недоверието си и започна да върти ръката си, за да огледа ударения пръст от всички страни. Нищо опасно за живота. Просто бе подут, ужасно болеше и й напомняше, че изобщо не я бива за детектив.

Чу потропване в кухнята — Тай сигурно сипваше кафето. Разкопча отново трите копчета, свали ризата и джинсите и влезе под душа.

Горещата силна струя я шибаше по главата. Стоя под нея сякаш цяла вечност, докато нервите й постепенно се успокоиха и дишането й се нормализира. Господи, колко странно се чувстваше. Това, че видя Тай, я разстрои емоционално и въпреки че очакваше някаква реакция, не можеше да преодолее объркаността и чувството за нереалност, които я бяха обзели.

Каква невероятна нощ! През цялото време, докато си събираше багажа, се страхуваше, че щом отново прекрачи прага му, той веднъж завинаги ще я изхвърли. Бе сигурна, че ще размисли, затова се хвърли в колата и полетя, затова паркира точно пред къщата не толкова безопасно, колкото бързо. Когато влезе с лъчезарна усмивка, се държеше сякаш присъствието й в Бейрок си е съвсем в реда на нещата. Какво мислеше Тай за това представление тя не можеше да каже. Когато се върна, той само изръмжа.

Наистина, настоя тя да спи в спалнята и въпреки че Ками протестира дълго и шумно, бе загубила тази битка, още преди да я е започнала. Тай бе глух, сляп и безчувствен за всичко, което му говореше.

— Аз ще спя на дивана в кабинета — съобщи й безизразно.

— Няма нужда. И без това вече се чувствам виновна, че така ти се натрапих, затова не съм съгласна да те изхвърля от спалнята ти.

— Хайде стига — отвърна той с бледа усмивка и се потътри нагоре по стълбите. Протестите на Ками увиснаха във въздуха.

Накрая тя се подчини. Провери дали входната врата е заключена, тъй като Тай бе особено небрежен към спокойствието и безопасността си. После, сгушена в уюта на огромното му легло, лежа будна часове наред, сигурна, че няма да мигне.

Бе завладяна от мисълта, че това са неговата спалня, неговите вещи, неговият аромат. Бе изчезнал толкова задълго от живота й, от филмовата индустрия и от света като цяло, че в съзнанието й бе придобил митични размери. Сякаш не бе реален човек, макар Ками да знаеше, че е. В нея Тайлър Стовал, както и за по-голямата част от света, се бе превърнал в образ, който съществуваше единствено чрез медиите.

Ками бе влязла в спалнята му с чувството, че стъпва в обетована земя, и просто не можеше да се отърси от това чувство. Тя се мяташе, въртеше се, молеше се за сладката забрава на съня, слушаше неспокойните удари на сърцето си и дълбоко в себе си копнееше за нещо, което не се осмеляваше да назове. В малките часове вече не можеше да издържа, така че отиде на пръсти в хола и седна пред изстиналите въглени в камината. В полумрака си припомни събитията, които я бяха довели дотук, и както винаги, се почувства неловко.

О, нямаше намерение да падне на колене и да го моли да приеме ролята в „Скалисто дъно“. Не беше пълна глупачка, а и нарочно бе оставила сценария у дома. Ала се страхуваше от това, което тя, Ками, можеше наистина да иска от него и да се надява. От тази мисъл часовете се влачеха, докато зората започна леко да просветлява върху най-плътната тъмнина зад големия прозорец, който гледаше към залива.

И тогава Тай се появи.

В един момент бе потънала в собствените си тревожни мисли, в следващия по стълбите отекнаха стъпки.

И не й помогна, че когато скочи на крака и изненадано се извъртя, той стоеше пред нея само по боксерки.

— По д… — Той рязко спря. — Какво правиш в тъмното?

Гневът му бе от изненада.

— Аз… не можех да заспя.

— От колко време си тук?

— Не много, може би от час.

— Ожаднях — обясни Тай, след като дълго я гледа, наведе се и натисна ключа на лампата. Миниатюрният кухненски бокс се обля във феерична синкавобяла светлина. Ками се чувстваше неловко. Не можеше да измисли нито какво да каже, нито какво да направи, затова продължаваше да мълчи. Очите й по свое собствено желание се насочиха към тясната ивица по-светла кожа над боксерките. Бе силно загорял.

Тай си наля чаша вода и жадно я изпи, после избърса уста с опакото на ръката си. В този жест имаше нещо толкова грубо и диво, че Ками не можеше да повярва, че това е същият изискан и сдържан мъж, който бе напуснал Холивуд преди десет години. Приличаше на своето огледално отражение или на копие на някой друг. Определено не приличаше на Тай.

— Искаш ли нещо? — попита я той с пресилена любезност.

— Виж, ако не искаш да остана тук, нищо не ми пречи да се преместя в хотела.

— Казал ли съм, че искам да си ходиш?

— Не, но аз… — Тя тъжно сви рамене. — Просто усещам, че би предпочел да ме няма.

— Не съм свикнал да имам гости. Никой не е идвал тук, по очевидни причини, и вероятно се справям ужасно зле.

— Не исках да те критикувам — прекъсна го припряно Ками.

— Аз сам се критикувам.

Напрегнатостта му й се предаде. А може би нейната на него. Във всеки случай, моментът се проточи безкрайно и Ками търсеше начин да се върне в спалнята. Не искаше да се приближава толкова до него. Не знаеше какво очаква да се случи, но не искаше и да разбере.

Чудейки се какво да каже, попита:

— Какво правиш по цял ден? Имам предвид, как минава обикновено денят ти?

— В смисъл, как преживявам без бъркотията и лудостта на звездите? — Устните на Тай се изкривиха.

— Не, имам предвид просто какво правиш. Какво е първото нещо, което правиш, когато станеш сутрин? Какъв е твоят график?

— Що за въпрос?

— Не знам! — ядоса се Ками.

— Нямам график. Просто ставам и оставям деня да си измине.

— Работиш ли изобщо? Имам предвид, на някаква длъжност.

Теглеше думите му с ченгел и го знаеше, но за какво друго можеше да говори? Той бе толкова затворен, когато ставаше дума за миналото, а ако трябваше да е честна, и тя не искаше да говори за него.

— Занимавам се с недвижими имоти — отвърна иронично Тай.

Ками едва не се засмя, но се овладя.

— Наистина ли?

— Смешно ли ти е?

— Не, не. Просто ми изглежда странно… хората тук… да не разбират кой си.

— Мина много време — напомни й той и отново подръпна брадата си. — Освен това сега аз съм Джери Мърсър.

— Никой ли не те е питал дали не си Тайлър Стовал?

Той сви рамене:

— Хората отбелязват приликата.

— Не мога да повярвам. Ако влезеш в някой ресторант в Лос Анджелис, веднага ще те познаят.

Тай поклати глава, допи водата и каза:

— Никой вече не се сеща за мен, което напълно ме устройва. Аз съм вчерашна новина. Много енергия се иска, за да оставаш година след година в светлината на прожектора, като Том Круз или Харисън Форд. Би се изненадала.

— Ти би се изненадал — промълви тя толкова тихо, че Тай наклони глава към нея.

— Какво?

— Нищо… — Не можеше да му разкаже за цялата суматоха около „Скалисто дъно“, без да издаде повода за пътуването си. Но знаеше, че той не е прав за славата си. Тя бе много по-голяма, отколкото Тай предполагаше, обезсмъртена именно заради начина, по който се бе опитал да избяга от нея.

Тай, сякаш усетил, че е решила да не му каже, постави много внимателно чашата на плота и прокара ръка през дългата си коса. Стисна зъби.

— Мразех го — процеди той.

Ками не отговори, защото не бе сигурна какво да каже.

— Всичко, което исках, беше да играя, но се случиха разни неща…

— Значи не си мразил да играеш — възрази тя тихо.

— Да, права си. Но ако трябваше да започна всичко отначало, щях да си избера друга професия.

— Баща ти беше ужасно горд, че си тръгнал по неговите стъпки. — Ками внимателно приседна на дивана.

Тай изсумтя.

— Шегуваш ли се? Харесваше му само докато не започна да ме смята за заплаха. Конкуренцията е дотолкова в кръвта му, че дори не можеш да си представиш.

— Затова ли замина? Заради баща си? — попита Ками и помисли, че никога не е разглеждала нещата от този ъгъл.

Лицето на Тай стана безизразно. Бе осъзнал, че е казал прекалено много.

— Исках да се махна от всичко. — Въздъхна, отиде при нея в хола и се просна в един от дълбоките фотьойли срещу дивана. Тя не можеше да погледне към него. Имаше толкова много плът, толкова много мускули, толкова много… Тай!

— Е, а ти какво правиш? — попита той. — Какъв е твоят… график?

— Аз? Нищо особено — сви рамене тя.

— Учеше театрално изкуство в колежа, нали?

— Ами… да…

— И? — Тай вдигна очаквателно вежди.

— След време намерих работа в телевизията. Не веднага.

— Като актриса?

Ками кимна нервно. Огледа се наоколо и видя, че върху една от лавиците до камината има телевизор.

— Аз всъщност не го гледам — обади се Тай, проследил погледа й. — Дори не знам за какво ми е. — Вгледа се изпитателно в нея. — Кое телевизионно шоу?

— Моля?

— Как се казва твоето шоу?

— О… Това беше една нощна драма, „Улица Вишнева“, но наскоро ми прекратиха договора.

— Никога не съм я гледал — призна той. — Обикновено следя фондовия пазар, понякога новините. — Сви рамене. — Не ме интересува много. — Когато Ками не отговори, той попита: — Кога го излъчват? Твоето шоу.

— Ами, хм, четвъртък вечер. Но не знам как е тук в Канада.

Мисълта Тайлър да я гледа как играе изведнъж я изпълни с истински страх. Защо не се бе сещала за това досега? След всичките тези разговори за роли и филми никога не бе помислила какво би било, ако той види нейните умения… или по-скоро тяхната липса. — Е, сигурно тук не е по същото време. Не знам. Но със сигурност не е нещо, заради което бих променила навиците си.

— Ти се страхуваш аз да те гледам — заключи той.

— Аз… направо съм ужасена — призна Ками.

Бавната му усмивка се разля някак много секси по устните му и хвърли в хаос вече прегрелите й сетива. Ками бе омагьосана от този образ и от мощните мъжки съобщения, които несъзнателно изпращаше към нея.

О, небеса, ако той много бързо не облечеше нещо, не бе сигурна, че ще може още дълго да стои тук, без да й се прииска да докосне тази загоряла кожа. А нямаше ли това да е прекрасно? Малката му сестричка изведнъж да скочи върху него.

Както преди…

— Нещо не е ли наред? — попита Тай.

— Не, защо?

— Имаш вид, сякаш си на път да припаднеш. — Той неочаквано се премести на дивана до нея. Сърцето й бясно заби от тази близост и тя се отдръпна, доколкото бе възможно, без да отмества бедрата си.

Сивите му очи се вглеждаха внимателно в нея и тя усети, че неволно е затаила дъх.

— Какво има? — попита Тай тихо.

— Какво… какво имаш предвид? — Ками облиза устни и несъзнателно привлече вниманието му към розовия връх на езика си.

— Какво криеш? — настоя той.

— Да крия? — Опитът й да се засмее прозвуча толкова насилено, колкото го и чувстваше.

— Ти трепериш. Плаша ли те? — внезапно попита Тай, сам изненадан от тази мисъл.

— Просто съм нервна — призна тя. Мускулестият му крак до бедрото й изглеждаше твърд, мъжествен и неудържимо съблазнителен.

— Защо всъщност дойде да ме търсиш?

— Нали ти каза, просто исках…

— Знам какво ми каза — махна той нетърпеливо с ръка. — Но сега, когато съм трезвен, искам да знам истината. Нещо не е наред, нали? Има някаква тайна, някакъв проблем. Какво?

Ками преглътна. Небето зад прозореца бе станало сивкаво-розово и много скоро яркият изгрев щеше да изпълни изтока.

— Вече е сутрин — каза тя.

— Не сменяй темата. Не е свързано с баща ми, нали? Има ли нещо, което да не е наред с него? Искам да кажа, освен че е мръсник — добави сериозно той.

— Не!

— Майка ми? — попита напрегнато.

— Не, не. Нищо такова. Всичко е наред.

Ръката му неочаквано се впи в рамото й. Ками извика стреснато, очите й се разшириха, но после видя тревогата в погледа му.

— Ти? Какво има? За бога, Ками, ако е нещо сериозно, по-добре да ми го кажеш веднага.

— Много съм добре! Ние всички сме добре! Защо не може просто да искам да те видя? — попита тя отчаяно. — Толкова отдавна те няма и просто… не е честно!

Избухването й бе детинско и трогателно. Тя се ядосваше на думите, които избликнаха направо от душата й. А Тай, сякаш внезапно осъзнал истинското им значение, престана да стиска толкова силно рамото й, но не го и пусна, а започна да го гали с палец. По ръката й полазиха тръпки, спуснаха се надолу и в корема й се сви възел от напрежение. Той трябваше да престане! Ако не разбираше какво прави — в което тя бе сигурна — значи трябваше да му го каже. Докосването му бе като вълшебен балсам, който я обливаше, докато й се зави свят, а тялото й болезнено пламна.

— Мислех, че досега ще си се омъжила, ще отглеждаш деца и така нататък, всичките останали лъжи. Струваше ми се такъв тип жена.

— Какво трябва да значи това? — Нямаше ли най-после да пусне рамото й? Цялото й внимание бе съсредоточено в неговото докосване.

— Мама, татко и аз, Коледа и Дядо Мраз.

Тя поклати задъхано глава:

— Все още ме мислиш за твоята малка сестричка.

— Не, от години вече не. Значи не си се омъжила, а? — Хвърли един поглед към безименния пръст на лявата й ръка и откри, че на него няма нищо. — Нямаш и деца.

— Разведена съм.

— Как се казва това копеле? — попита той шеговито, включвайки се в нейния тон.

— Пол Мерил.

— И какво стана?

— Не знам… — Не можеше да се насили точно в момента да се впусне в обяснения.

— Имате ли деца?

— Не. Нито едно. — В гласа й се прокрадна горчивина. Тай мълчаливо чакаше по-нататъшни обяснения, но те не последваха.

— Извинявай — каза той искрено и това бе най-лошото, което можеше да се случи. Съчувствието му съвсем опъна нервите й. Заляха я чувства. Нещастие. Отчаяние.

— Няма защо — прошепна тя, без да може да срещне очите му. В един момент той й бе противник — сексапилен, опасен и настойчив, в следващия — неволен съюзник, който я съжаляваше и й съчувстваше. А Ками, която прекалено дълго бе сдържала чувствата си, усети как сълзите изгарят очите й, а в гърдите й се надига огромна болка.

Опита се да стане. Да стане и да си отиде. Но Тай не я пусна и когато я привлече в прегръдките си, тя потъна в бездната на своето нещастие и тихо заплака на рамото му. Солените й сълзи капеха върху топлата му кожа.

— Това ли повлия на решението ти за развод? — попита той тихо.

— Какво? — За момент бе забравила собствените си думи, заляна от скръб и потресена от удоволствието да бъде успокоявана от силните му ръце. — О… Не. — Тя преглътна. — Пол не го интересуваше. Искам да кажа, това всъщност никога не е било проблем. Просто не се разбирахме.

— Той не се е разбирал с теб?!

Вярата му в нейния характер успя да възстанови равновесието й. Тя се усмихна:

— Ние и двамата мислехме, че обичаме един и същ човек. Просто той обичаше Пол Мерил малко повече, отколкото аз го обичах.

— Аха… — Тай кимна. — Бил е артист.

— Нещо като продуцент. Майка ми мислеше, че ще е добра партия. Тя не беше… добре.

Тай наклони глава в знак на разбиране.

— Няма значение. Бракът е минало и ние и двамата продължихме всеки по своя път. Всъщност той работеше с мен в „Улица Вишнева“. — Можеше да обясни как му е помогнала да получи тази работа и как той й е забил нож в гърба, но това бяха минали истории, а вече й бе омръзнало да говори за своите проблеми.

Тайлър прие информацията и неохотно — поне изглеждаше неохотно — я пусна.

— Късно е. Почти съмва.

— Трябва да поспим — съгласи се Ками. Чувстваше се неловко след всички откровения през тази нощ.

— Ти върви. Аз мисля да се поразходя. Ако щеш вярвай, но вече не съм такъв сериозен пияч и имам нужда да изкарам тези отрови от организма си.

— Добре…

Тя избяга в спалнята и успяваше на моменти да се унася в сън, но само след като чу стъпките му нагоре по стълбите към кабинета. Мислеше за дните, часовете и минутите, които той бе прекарал в Бейрок и отново, и отново се чудеше как може да се занимава с недвижими имоти. Заспа с мисълта, че би искала да научи нещо повече, а после тази сутрин бе видяла онзи сценарий, пъхнат в чекмеджето, и любопитството я завладя.

„И сега този пулсиращ пръст като доказателство“, помисли тя разкаяно, когато спря душа и прегъна подутия пръст.

Напрежението се бе увеличило и сега цялото й внимание бе съсредоточено върху болката. Как щеше да я скрие от него? Не й трябваше повече съчувствие и определено не искаше да обяснява какво се бе случило. Отношенията им бяха в най-добрия случай повърхностни, а на Тай нямаше да му хареса, че си е пъхала носа в неговите неща. Разбира се, той имаше моменти на търпимост, но Ками знаеше как би се чувствала самата тя, ако някой се рови из чекмеджетата й.

„Ти си такава глупачка! Как можа да изпаднеш в такова положение?“

Неочаквано на вратата се почука и тя бързо се уви с една лимоновожълта хавлия.

— Да?

— Добре ли си? Стоиш вътре от страшно дълго време.

— Нищо ми няма.

— Добре. Побързай, закуската чака…

 

 

Тай се отдалечи от вратата на банята и леко се намръщи от болката в главата си. Пулсиращото му главоболие със сигурност бе свързано с алкохола, но мрачното настроение, което го преследваше, си имаше име: Ками Пендълтън Мерил.

„И защо й се ядосваш?“ — запита се той.

Въздъхна. Знаеше, че всъщност се ядосва на себе си и на своята реакция. Тя просто го безпокоеше. Само като си помислеше за снощния разговор с нея на дивана, започваше да се чувства странно и това не му харесваше. По някакъв начин тя бе проникнала под дебелата му кожа и бе докоснала нещо уязвимо в него, чието съществуване той години наред бе отричал.

Това изобщо не му харесваше. Не му харесваше да мисли, че е била омъжена за някакъв самовлюбен глупак на име Пол Мерил. Не му харесваше безкрайната тъга, която се бе прокрадвала към лицето й, когато му каза, че не е могла да роди деца.

Той самият мислеше, че семейството е една прекалено раздувана глупост, измислена от комплексирани хора, които имат нуждата всичко да е надлежно оформено в писмен вид — обикновено заради парите. Циничен ли беше? Знаеше, че е циничен, но не можеше да намери основания за противното. Баща му се бе женил, женил, женил, и бе създал цяла пасмина забравени деца. Липсата на родителски инстинкти у Сам не бе изцяло негова вина, но на Тай вече не му пукаше. Той, Тай, се бе опитал да върви по стъпките на баща си и бе преуспял. Гордееше ли се Сам с амбициите на сина си? По дяволите, не! Е, добре, може би в началото, но много скоро се бе почувствал заплашен от успехите му и тогава адът се бе разтворил.

А Тай не се гордееше с факта, че точно смъртта на Гейл го бе накарала да се осъзнае и го бе откъснала от коварните окови на семейството и от собствените му амбиции. За щастие, бе се оттеглил с наранена, но непокътната душа.

Значи, това бе проблемът с Ками. Той се страхуваше за нея. Тя бе избрала път, подобен на неговия, и макар, изглежда да бе далеч от мрежата от лъжи на Сам, бе съвсем безпомощна в холивудските машинации.

Господи, как мразеше това! И все пак не можеше да отрече, в Холивуд имаше някакво очарование, което изпращаше милиони търсачи на славата в неговата златна Мека. Бе преситен и уморен, и не беше честно. Не и за хора като Ками, които все още бяха запазили положително отношение към другите.

И все пак… какво в нея толкова го вълнуваше? В такъв отшелник ли се бе превърнал, че всичко, което му напомняше за предишния живот, можеше да разбуди такива силни чувства? Защо толкова се трогваше, че някой, дори псевдороднина, се е загрижил дотолкова, че да го издири?

Имаше нужда от дълга, дълга разходка по брега, докато розовата зора изгряваше над хоризонта, за да се отърси от това чувство на привличане и да си припомни, че подновяването на отношенията не би било добро за никой от тях.

Десет минути по-късно Ками слезе по стълбите. Никога не му бе изглеждала толкова привлекателна — с джинси и бяла памучна блуза, боса, с лакирани в розово нокти под оръфаните крачоли, с влажни кестеняви коси, падащи на вълни до брадичката.

Тай преглътна. Не се ли предполагаше да е нейният „по-голям брат“? Може би той не се чувстваше така, но тя определено се чувстваше.

Ръцете й бяха скрити зад гърба, позата й бе като на избягало от училище дете, очакващо своето наказание.

— Има препечени филийки, варени яйца и бекон — съобщи кисело той. — Какво искаш?

— Само препечена филийка, моля. Може би и едно яйце.

— Жените не ядат и бекон — предположи той с лека усмивка.

— Всъщност предпочитам бекона с бяло вино — подразни го тя. — Няколко резенчета… не, един голям резен с една гарафа вино. Освен ако съм на диета, разбира се. — Тя пое чинията, която й подаваше, изведнъж трепна и едва не я изпусна.

Тай закрепи чинията в ръката й и се замисли за замръзналото изражение върху току-що измитото й лице.

— Какво има?

— Нищо.

Трепването й бе от болка, осъзна той, и без да обръща внимание на протестите й, издърпа чинията и огледа наранения й пръст, преди да е успяла да скрие ръката си зад гърба като непослушно дете.

— Какво се е случило?

— Прищипах го.

— Дай да видя.

— Не. Хайде да закусваме. Може би можеш да сложиш моята чиния на плота.

Ками се държеше прекалено диво, реши Тай, но постъпи както тя искаше — засега. Това, което той наистина искаше, бе да й издърпа ръката и да види какво й има.

Наля и на двамата портокалов сок и седна до нея на миниатюрния бар, който служеше за маса за хранене. Тя се опитваше да държи дясната си ръка в скута и да яде с лявата, макар това очевидно да бе доста мъчително за нея. След малко Тай се отказа да чака, хвана китката й и вдигна пред очите си ръката й.

— Охо! — изкоментира той, разглеждайки подутия пръст. — Дяволски боли, нали?

— Ъхъ.

— Изглежда, сякаш току-що си го направила. Къде го прищипа, на вратата ли?

Тя отпи глътка портокалов сок и внимателно се освободи от захвата му.

— На едно чекмедже.

В съзнанието му се мярна прозрение.

— Чекмедже? В моята спалня? — Ками не отговори веднага и той попита: — Какво търсеше?

— Нищо! Просто го отворих.

Започваше да му става забавно.

— Ровила си. И си загазила.

Тя се изчерви прелестно, чак до деколтето. Тай бе заинтригуван от тази проява на женственост.

И в този момент осъзна какво може да е намерила…

— Кое чекмедже? — попита той с внезапно твърд глас.

Тя не отговори.

— На нощното шкафче?

Ръката й потрепери и парчето яйце, забодено на вилицата, падна в чинията.

— Чела си моя сценарий, нали? — заяви Тай с опасно тих глас, но тя продължаваше да мълчи и той настоя: — Нали? Отговори ми, Ками. За това ли си изпратена? Да ме шпионираш, да откриеш какво смятам да правя? Да докладваш на Сам и Бог знае още на кого! Кой ти плаща? — вбесено попита той. — Кажи ми! Имам правото да знам!