Джанел Тейлър
Холивудски тайни (13)

Тринадесета глава

Ками остави последната страница от сценария и беззвучно възкликна. После подреди листовете и ги остави на кухненския плот, изпълнена със страхопочитание и трепет пред историята, която току-що бе прочела.

Тайлър бе роден писател. Може би бе наследил таланта от Нанет. Може би дори бе изкарал един или два курса, макар да подозираше, че не е имал време в живота преди Бейрок, а тук със сигурност нямаше никой, чиято сила да е писането на сценарии.

Най-вероятният отговор бе, че е чел достатъчно сценарии, за да знае как се пишат, и че е достатъчно талантлив и усърден, за да може наистина да създаде нещо. Ала дори по-впечатляваща от писателското майсторство бе самата история, определено автобиографична по характер. Ако това не бе историята на самия Тай — историята за бурните отношения на един мъж с баща му — то тогава бе много близка до истината.

„Има и още нещо…“

Думите на Тай отмъстително се върнаха в съзнанието й. Ако можеше да вярва на всичко в този сценарий, значи отношенията на Тай с Гейл са били много по-сложни, отколкото й бе казал. В сценария приятелката на главния герой беше бременна и се самоубиваше, но стоеше въпросът за бащинството.

Обвиняваше се бащата на героя.

„Това не може да е вярно! Самюъл не може да е имал сексуална връзка с любовницата на Тай! Не може да е вярно!“, мислеше отчаяно Ками, ала дълбоко в себе си се страхуваше, че е вярно. То обясняваше толкова много неща.

Но това бе невъзможно! Тук Тай трябва да си бе позволил някаква литературна волност. Тя не можеше да повярва, че Самюъл е спял с Гейл.

И все пак… и все пак…

Ками пое дълбоко въздух и издиша бавно, докато дробовете я заболяха от липсата на кислород. Следващото й вдишване бе рязко ахване. Нещо бе накарало Тай да се отскубне от Холивуд. И то трябва да е било толкова ужасно и жизненоважно, че да го принуди към пълно изгнание — нещо толкова ужасно, колкото фабулата на този сценарий.

Трябваше ли да го пита? Това бе нещо толкова лично, че не смееше. И все пак той й бе дал ръкописа си, въпреки че нямаше намерение да го четат други очи. Това трябваше да значи нещо. Някакво завоювано доверие. В края на краищата той наистина се бе вбесил, когато тя за пръв път го зърна, така че за него трябваше да е нещо изключително да й даде сега целия ръкопис и да й позволи да го прочете. Във всеки случай, със сигурност бе огромна крачка по пътя към доверието.

Което само я караше да се чувства още по-зле, като си помислеше за своята измама. Може би трябваше да му каже какво е поискал баща му от нея, какво са поискали Конъли от нея, какво са поискали Пол и Сузана от нея… Може би ако обяснеше, че „Скалисто дъно“ е само оръжие, което никога не е имала намерение да използва…

— Кого залъгвам? — запита се на глас. Думите отекнаха в ъглите на стаята. Тай бе отишъл да тренира в своята фитнес зала, но тя, макар да я бе поканил, предпочете да остане и да прочете сценария. Подозираше, че той тайно се радва, задето е останала, че не е искал да е в стаята, докато тя чете неговия труд. Всъщност, физическите упражнения вероятно бяха само повод да я остави насаме. Тя бе доволна, защото нямаше да може да се потопи в историята, ако Тай седеше срещу нея със затаен дъх и чакаше нейния коментар.

Ала това бе една прекрасна история и Ками на няколко пъти усети как сълзите парят клепачите й. Представяше си каква сила би имала тази история на екрана, въпреки че Тай се бе заклел тя никога да не види Холивуд. Бе прекалено лична.

Прекалено лична…

Ками затвори очи и мислите й се прехвърлиха от ръкописа към собствените й пресни спомени, особено когато с Тай правеха любов. Страните й пламнаха, устните й трепнаха в смутена усмивка. Защото наистина бе смущаващо! Те се поглъщаха един друг като две души, вкопчени една в друга, борейки се за спасение, намиращи избавление в красотата да докосват и откриват телата си.

Само при спомена я връхлетяха емоции. Докато устните му прокарваха гореща линия от устните й до зърното на гърдата, ръцете й мачкаха мускулите на гърба му, а устните й търсеха извивката на ухото му.

По някое време той простена:

— Ками, какво правиш с мен!

— Нищо по-различно от това, което ти правиш с мен.

После тази сутрин, докато спеше и сънуваше до него, той я събуди по най-нежния начин. Отметна завивките и откри гладката й меднозлатиста кожа за търсещия си език. Заля я топлина, разпространяваща се като разтопена лава през най-интимните й части. Ками отметна назад глава и се отдаде на прелъстяването.

Тай се опитваше да задържи, да продължи момента, но тя плъзна ръце по бедрата му, заби нокти и си спечели силни, изгарящи целувки, прелюдия към окончателното притежание.

— Побързай! — помоли се тя в настойчивите му устни.

Отговорът му бе полусмях, полустон от страдание. Преди да заспи, тя бе успяла да си обуе едни бикини. Тай със закъснение ги откри, изръмжа възмутено и нетърпеливо дръпна тънката лентичка. С крайчеца на окото си Ками видя как бикините й весело излетяха във въздуха, ала любопитството й бързо бе потушено от връхлитащите усещания. Тя просто се отпусна и се отдаде на любенето. Вгледа се в страстните му очи, привлече лицето му, целуна леко солената му кожа, потърка буза в брадата му, с която вече толкова бе свикнала.

Как бе възможно? Да го обича, да го желае бе всичко, което бе необходимо, за да я превърне в необуздана развратница. Поведението й едновременно я шокираше и й внушаваше страхопочитание. Не бе предполагала, че може да се чувства по този начин. Бе си внушила, че тяхната единствена нощ заедно е изключение, красива фантазия, която никога не може да се повтори.

Ала бързо разбираше, че да люби Тай бе преживяване, на което може да се наслаждава отново и отново, без страх, че ще загуби желанието си. И сега копнееше за него, а бяха минали само няколко часа от последната им прегръдка.

Входната врата внезапно се отвори. В стаята нахлу майската слънчева светлина, позлати дървените греди и дъски, стопли утринния въздух. Навън птичките чуруликаха и се долавяше дъхът на лято. Ками, с гръб към вратата, взе ръкописа, стана от стола и бавно се обърна към Тай, все още приковала поглед към изписаната хартия в ръцете си.

Той бе спрял на прага.

— Тай, това е изумителна работа — каза тя. — Много, много е добро. Всъщност то е… — Вдигна очи, ахна и ръкописът полетя към пода.

— Какво мислиш? — попита Тай.

Брадата бе изчезнала. Обръсната. Изкоренена.

— Леле!

— Леле?

Бе свалил години. Тай изглеждаше по-млад, по-жизнен, пълен със сили. Той всъщност бе образът на самия себе си на двадесет и три години. Заедно с брадата бе изчезнало цяло десетилетие и като го гледаше, в нея се надигнаха странни чувства и спомени. Сивите му очи изглеждаха по-големи, по-дълбоки, веждите му по-гъсти. До устните му грееха трапчинки, които доскоро бяха скрити под гъстите косми. Една обикновена брада по много начини бе скривала истинския Тайлър Стовал.

Той се усмихна със своята ослепителна усмивка и женското й сърце се разтопи.

— Обръснах се в клуба.

— Без майтап. Изглеждаш… страхотно.

— Много приличам на това, което бях, нали? Момичето на рецепцията така ме изгледа, сякаш съм дух.

Ками я разбираше.

— Мислиш ли, че се сети кой си?

— Може би не. — Той се намръщи. — Надявам се, че не. Трябваше да й разкажа някаква история, на която да повярва, но ми се искаше само да се върна и да те видя. По-късно ще се оправя с това.

— Ще трябва да се сдобиеш с цял нов репертоар от лъжи. Сега приличаш на Тайлър Стовал. Точно какъвто беше.

Той я погледна сериозно.

— Доволен съм.

Сърцето й подскочи.

— Да не би да казваш, че… че си готов да се върнеш?

— Просто не съм готов да се крия — отвърна Тай, подбирайки внимателно думите си, сякаш самият той току-що бе разбрал тази истина. Погледът му попадна върху листите, разпилени в краката й, и по-раншните й думи достигнаха до съзнанието му.

— Харесала си го — каза той и Ками разбра, че му е станало приятно.

— Много.

Тя се наведе да събере страниците. Тай клекна да й помогне и когато ръкописът бе подреден, тя му го подаде. Пръстите й потрепериха и тя кой знае защо се ядоса. Значи той имаше „нов образ“. Значи повече приличаше на стария Тайлър. Е, и какво от това?

Отиде до дивана и се стовари върху него. Собствената й чувствителност бе неприятна и смущаваща. Искаше й се да бъде по-безразлична към Тай, иначе бе обречена да разбие сърцето си.

Тай погледна към страниците на ръкописа, който бе нарекъл с работното заглавие „Бащата знае най-малко“. Радваше се, че го е дал на Ками да го прочете. Имаше нужда от поглед отстрани, просто за да потвърди, че интуицията му не греши. Макар да нямаше намерение никога да го превърне във филм, чувстваше се някак отмъстен, само като знаеше, че някой го е оценил.

И този някой бе Ками.

Хвърли поглед към нея и отново се потресе от това, което тя правеше с него. Бе се преоблякла в обичайните си джинси и синьо-зелена вълнена риза, която подхождаше на очите й. Той не издържа на привлекателната гледка, с две крачки стигна до дивана и изведнъж се смути от нежността, която изпита. Косите й се спускаха на червеникави вълни по раменете, а очите й още бяха натежали от съня — нещо, за което вината бе изцяло негова. Докато я гледаше, устните й се разтвориха — влажни, сочни и толкова примамливи, че Тай простена и се стовари на дивана до нея.

— Какво има? — попита тя разтревожено.

— Нищо.

В нея имаше нещо толкова чисто, че не можеше да го преживее. Това не бе реално, той го знаеше. Това бе някаква глупава картина, която наслагваше върху истината, за да измете безвкусицата, която той познаваше в любовта.

Любов… При тази мисъл потрепери, защото не бе сигурен, че вярва в любовта, освен в любовта на майката към детето. Добре, и бащите обичат децата си. Някои бащи. Но романтичната любов нямаше място в неговите вярвания. Повечето култури, както се оказваше, бяха съгласни с тази философия. Уговорените бракове бяха нещо нормално, а родителите бяха тези, които имаха думата. Само в западното общество идеята за брак по сметка предизвикваше отвращение.

„Е, аз никога не бих се доверил на баща си да ми избере съпруга! — призна си той. — Това би било еднопосочен билет към бракоразводната зала.“

Все пак това не означаваше, че между мъжа и жената съществува истинско романтично чувство, което може да е трайно и да издържи отвъд физическото. А той бе прекалено стар, за да се надява, че съществува сега… нали?

„Това, че те привлича до глупост, още не значи, че си влюбен в нея. Знаеш го.“

С тази мисъл Тай отново стана, все още с листите на ръкописа си в ръце. Ками го гледаше, сякаш си бе загубил ума.

— Радвам се, че ти харесва — рече той кисело.

— Не очаквам да го продадеш на Холивуд — отвърна тя. — Прекалено е… разкриващо.

— Така ли? — попита Тай, макар да знаеше точно какво има предвид.

— Да — потвърди Ками и той отново я погледна. Умът му се замъгли. Тя имаше невероятен ефект върху него.

— Сграбчи ме за душата — добави Ками. — Един-два пъти ми се искаше да се разрева като бебе. — Поколеба се и се намръщи, преди да подчертае очевидното: — На филм би било разкошно.

— Не — отсече той.

— Истина ли е? Имам предвид, всичкото?

Погледът й бе несигурен. Не й се искаше да се рови. Тай стисна зъби. Почти се страхуваше да признае такива ужасни истини. С усилие кимна и трепна, когато Ками ахна.

— Отвратително, нали?

— Тъжно — отвърна тя тихо. — Просто баща ти не умее да се държи като баща.

— Оправдаваш ли го?

— Ни най-малко. Просто… има нещо незавършено в човек, който е в такава яростна конкуренция със собствения си син.

Тай се вторачи в нея. Бе вярвал, че това са само негови мисли. Погледна към листовете.

— Оттук ли го разбра?

— Никога по-рано не съм мислила за това, но сега ми се струва, че баща ти всячески се е мъчел да ти пречи. Преструваше се, че толкова се гордее с теб, а всъщност това е било просто завист.

Тай се чувстваше малко замаян. Тя изричаше на глас собствените му смътни мисли, които никога не бе обличал в думи. Мисли, които си бяха проправили път в ръкописа чрез отношенията между него и Самюъл. О, той бе променил имената, не можеше да напише истинските на хартия. Изглеждаше му някак по-безопасно всичко да си остане абстрактно, въпреки че стъпка по стъпка бе описвал всичко точно както се бе случило в живота.

— Знаеш какво ще е следващото, което ще кажа, нали? — попита Ками. Погледът й бе станал по-мек и по-нежен.

— Недей…

— Трябва да го изпратиш на някой продуцент или на продуцентска компания.

— Не.

— Това е една красива история с покъртителен край.

— Красива?! — Той бе потресен.

— Тай, това е разказ за победата. Погледни го обективно. Героят е човек, който накрая се озовава на най-невероятно място, малко каубойско градче на североизток, където отвратителната безвкусица и баналната грозота на нещастното му детство се сменят с любов към простотата. И точно там той намира своето истинско аз.

Той поклати глава и възрази:

— Това е разказ за един властен баща, който мрази собствените си деца, докато продължава да пълни земята с тях като начин да докаже собственото си безсмъртие!

— И това — съгласи се тя. — Но има много повече и ти го знаеш.

Знаеше ли го? Тайлър, при всичкото си самочувствие, нямаше особено доверие в способността си да се изразява чрез писането на сценарии. Да, като дете бе научил някои съществени неща от майка си, а и докато пишеше, тя му бе помагала да разреши някои заплетени проблеми. Ала той не вярваше, че сценарият е наистина добър. Понеже бе прекалено личен и понеже само като го препрочиташе, в него пламваше чувството за несправедливост и безпомощност пред баща му.

Нямаше начин да разреши да бъде филмиран.

— Не е нужно днес да го решаваш — обади се Ками. — Искам само да знаеш, че наистина си струва труда. В него има такава истина, която те хваща за сърцето. И да си го кажем направо, това е нещото, което всички търсят.

— Никога не бих могъл да изложа живота си на показ. — Той изсумтя подигравателно. — Тези, които пишат такива разголващи книги, са за съд. Цял свят си мисли, че те познава. Всеки е специалист. Аз направих това, за да приключа с него.

Ками кимна:

— И аз не бих могла да разголя душата си пред публиката. Но това не прави сценария по-слаб. — Усмихна се. — А ако този сценарий някога види бял свят, баща ти ще получи инфаркт!

— Това е единственият довод, който съм готов да чуя — заяви Тай.

— Знам, че си заминал заради измяната на Гейл — каза Ками. — Самоубийството й е било ужасно и шокиращо, убила е собственото си дете… — Тръсна глава. — Това е безсъвестно. Но това, че е спала с баща ти, е разбило сърцето ти — добави меко. — Знам, че това те е довело тук, в Бейрок.

— Аз никога не съм я обичал. — Гласът му прозвуча странно и в собствените му уши.

— Знам. Всичко го има тук. — Тя наклони глава към ръкописа.

— Тя казваше, че ме иска. Казваше много неща, на които вярвах, а когато ми съобщи, че е бременна, аз й казах, че ще платя за детето.

— Как ще платиш? — не разбра Ками.

— За отглеждането му. Колкото струва. Аз не исках да се женя за нея, а и тя не искаше да се жени за мен. — Усмихна се безрадостно. — Поне не бях първият й избор. Не бях толкова издигнат като баща си.

— Ти не знаеш какво е мислела тя — промълви Ками. Болеше я заради него.

— Знам, че е била бременна и знам, че е имала връзка със Самюъл. Или поне го научих по най-мъчителния начин. Макар че трябваше да се сетя. Към края тя беше толкова… трудна. — Той прокара ръце през косата си и затвори очи, потънал в спомени. — Според Гейл всяка жена, с която баща ми е имал нещо общо, била курва. Тогава не го разбрах, но сега мисля, че тя се е срещала повече с него, отколкото с мен.

Ками кимна. В сценария се намекваше за всичко, което споменаваше той сега.

— Но тя не искаше моите пари. Беше разстроена. Кой знае какво щеше да стане, ако нещата бяха различни. Но според милия татко, бебето било негово.

— А негово ли беше?

— Не знам. Всичко беше такава каша, а аз бях толкова ядосан и толкова ми беше писнало. Баща ми, разбира се, беше женен и за нейно нещастие в момента нямаше желание пак да се развежда. Тя просто трябваше да почака — измърмори той. — След време щеше да стигне и до нея, сигурен съм.

— Може би те е обичала. Може би Сам е бил просто оръжие, начин да те накара да я желаеш повече.

— О, не. — Устните му се изкривиха горчиво. — Тя първо имаше мен. Бях й казал, че ще остана с нея. Но аз й бях просто трамплин, макар да го разбрах едва след смъртта й. Тя искаше баща ми.

— Може би.

— Тя искаше престижа да бъде съпруга на Самюъл Стовал… както много други преди нея.

Ками сведе поглед към пръстите си.

— Искаш да кажеш, като майка ми?

— Не — въздъхна Тай. — Ти беше права, а аз грешах. Майка ти наистина го обичаше. По онова време просто не исках да видя какъв ужасен егоист е баща ми. Беше по-лесно да обвинявам майка ти.

Ками го погледна с любов.

— Благодаря ти за това. Знам, че не е кой знае какво, но имах нуждата да чуя това.

— Бях такова копеле — намръщи се Тай.

— Не беше. Ти просто защитаваше Самюъл и в определен смисъл това е достойно за възхищение.

— Съвсем глупаво, обаче достойно за уважение.

Ками се усмихна.

— Нямах това предвид.

— Това имаше предвид. И си го заслужавам. Няма нищо.

Усмихнаха се един на друг с нова нежност. Бяха прескочили огромна бездна, която на времето им бе изглеждала непреодолима.

— Охо! — възкликна Ками. — Виж колко далеч стигнахме за толкова кратко време. Имам чувството, че всички тези ужасни дреболии, които през цялото време ме тормозеха, една по една изчезват. Много се радвам.

— Аз също — съгласи се Тай и сякаш същите тези тормозещи дреболии бяха решени и за него. Чувстваше се по-силен. По-здрав. По-малко зависим от предишния си живот, който толкова дълго го бе преследвал. — Знаеш ли — каза той — омръзна ми да се ровим в миналото. Хайде да излезем. Да направим нещо различно.

Тя деликатно вдигна вежди:

— Като например?

— Разходка с лодка. Познавам един човек, който ще ми даде лодка под наем винаги, когато поискам. Хайде да те разходя из залива. Какво ще кажеш?

— Сега ли?

— Ами да, защо не?

Ками погледна навън. Сивите облаци бързо се разсейваха и слънчевата светлина падаше на коси лъчи. Бе топло, ала времето бе нестабилно, сякаш не можеше да реши дали да се втурне към лятото или да се вкопчи в последните остатъци от студената пролет. Вездесъщият бриз се носеше през листата на близките брезички, напомняйки й, че тук дори в края на май може да е студено като през декември.

Ала Тай вече се бе запътил надолу, като взе от една закачалка на стената фланелена риза на червени и черни карета.

Ками се промуши край него, отиде в спалнята и се зарови в сака си. Трябваше й нещо по-топло. Измъкна един черен клин. Тай се появи зад нея и тя каза колебливо:

— Може би трябва да го обуя под джинсите.

— Имам една грейка, която можеш да сложиш отгоре — предложи той.

Ками се обърна да го погледне и го видя как пъха краищата на ризата си в джинсите.

— Какво? — попита той.

— Има нещо много секси в мъж с джинси и фланелена риза. — Очите й се смееха. Харесваше й тази нова свобода да говори каквото чувства.

— Така ли?

— Така — съгласи се тя и изпищя от изненада, когато ръцете му се обвиха около нея и той я задърпа към леглото. Косите й се разпиляха около лицето, като корона от червеникавокестенява коприна. — Извинете ме, господине, какви мисли ви минават през ума?

— Мисля, че знаеш.

— Непристойни ли са?

— Можеш да си сигурна — прошепна той в шията й и Ками се развика, прихна и се престори, че се бори, докато накрая се предаде с доволна въздишка и го прегърна.

— Разходка с лодка — измърмори тя.

— Може да почака — отвърна Тай и устните му покриха нейните.

 

 

Час и половина по-късно стояха на кея близо до хотела и слушаха наставленията на Ърл — словоохотлив старец, който много се колебаеше дали да им даде лодката. Тай може и да я бе наемал от него по-рано, ала Ърл или имаше пропуски в паметта, или винаги така се държеше. Във всеки случай, гледаше Ками така, сякаш тя по някакъв начин бе виновна, че той е в такова положение.

— „Либи Лу“ е понякога малко темпераментна — съобщи той, потупа я по корпуса и вдигна глава да погледне към хоризонта. — Ако заседнете там, ще трябва да я дундуркате.

— Двигателят ли? — попита Тай.

— Ами, просто кабелите, нали разбираш. Да не се стреснеш и да я задавиш. Ще се държиш с нея като с дама. — Хвърли един поглед на Ками. — Нали знаеш как се прави, а? Или и за това трябва да ти помагам? — Засмя се, сякаш бе казал най-смешната шега.

Тай се усмихна и раздруса възлестата му ръка. Погледът, който изпрати на Ками, й казваше, че вече няколко пъти е минавал през този сценарий. Ками от своя страна имаше сериозни съмнения доколко „Либи Лу“ може да плава, но Тай я бе уверил, че малката моторна лодка се е държала идеално всеки път, когато е излизал с нея. Ърл така и не можеше да си спомни кой е Тай и едва когато той му напомни, че ги е запознал Корки от „Родео Боб“, изглежда нещо започна да му просветва. Разбира се, Тай определено изглеждаше различен без брадата, но Ками бе сигурна, че този разговор щеше да се състои, независимо от външния му вид.

Ала това все едно нямаше значение, защото щом Тай заговори за пари, Ърл се впусна да обяснява какво може и какво не може да прави „Либи Лу“.

— Мислил съм да си купя собствена лодка — каза Тай на Ками, докато й помагаше да прекрачи перилата. — Но не знам дали искам моторница или платноходка. — Ками хвана здраво ръката му, преди да скочи в лодката до него и той въздъхна дълбоко. — Разбира се, това е ако имах намерение да остана тук, но както изглежда, има опасност да не стане.

— Как съумяват хората да бъдат бегълци? — попита Ками, когато Тай хвана кормилото и тя се сгуши в якето си на седалката. Неговата грейка през цялото време й падаше, но не я интересуваше. Бе топла и бе негова, и това й стигаше.

— Дяволски трудна работа — измърмори той. Внимателно завъртя ключа и „Либи Лу“ запали, сякаш просто бе чакала нужния човек.

Ърл им помаха и се запъти обратно към малкия си магазин за морски стоки. Той бе един от колоритните местни жители и Ками разбра, че Тай е свързан с това градче повече, отколкото бе предполагала. Може би и той самият не осъзнаваше колко, макар да бе очевидно, че се ужасяваше от идеята да вдигне платната и да си намери друго скривалище.

Ала може би това вече не беше необходимо. Тай бе постигнал известен мир със себе си. Бе написал своя сценарий като катарзис и тя вярваше, че това му е помогнало. Може би още не бе готов за цялата лудница на Холивуд, но съществуването му можеше и да не бъде вече в тайна. Може би можеше да живее някъде, дори ако светът знае къде е той и какво прави.

Тя бе сигурна, че появяването му отново щеше да създаде малка сензация, подготвена от внезапното му изчезване преди десет години. Но дали щяха да го оставят на мира след първоначалната суматоха? Или просто така й се искаше?

— Нямаш ли желание животът ти на беглец да приключи? — попита тя, когато Тай вдигна котва.

Той я погледна и сви рамене. Непрекъснато се връщаха към това. Нещо трябваше да се промени, преди да могат да се вземат каквито и да е сериозни решения за бъдещето, а когато това станеше, тяхната идилия щеше да свърши.

Тай ловко насочи малката лодка в дълбоки води. Скоро се отдалечаваха от Бейрок и се носеха към вашингтонския залив. Студеният бриз вдигаше малки пенести вълни, ала сивата пелена, надвиснала над морето, откак бе пристигнала, се бе разсеяла и небето бе станало прекрасно синьо.

— Знаеш ли защо небето е синьо? — обади се тя и се сви в якето.

Тай я погледна. Вятърът разпиляваше косите й и ги караше да изглеждат още по-непокорни и свободни.

— Добре де, ще клъвна. Защо?

— Това не е шега. Просто нещо, което научих. Светлината се движи с различна скорост през различните атмосфери. Светлината пътува към земята през космоса, където е вакуум и значи в космоса светлината се движи по-бързо, отколкото в нашата атмосфера. Когато се удари в нашата атмосфера, в нашия въздух, трябва да се забави.

— Добре. — Тай се забавляваше. — Дотук съм съгласен.

— Когато се забави, тя се изкривява. Ъгълът, с който се изкривява, е свързан със скоростта, с която се забавя.

— Продължавай.

— Сега, представи си една призма. Изкривяването на светлината, или пречупването през призмата създава цял спектър от цветове. Но скоростта на светлината е такава, че когато се удари в нашата атмосфера, тя се изкривява към късите, или сини, дължини на вълните. И затова небето е синьо. Обаче, когато слънцето залязва, ъгълът на пречупване е друг. Дължината на вълната става по-голяма и в ясна нощ…

— Виждаме червено, оранжево и розово! — довърши Тай, разбрал идеята.

— Много добре, господине.

— Казвал ли ти е някой, че си умно момиче, Ками Пендълтън?

— Жена — поправи го тя. — Аз съм умна жена. И напоследък съм Ками Мерил, господин Джери Мърсър.

— Така прочетох в надписите на филма.

— Може и да се превърнеш в голям почитател на „Улица Вишнева“ — предположи тя закачливо. — Има голяма публика.

— Само дето любимата ми героиня току-що си отиде без време.

— „Умряла“ в сапунената опера не значи наистина умряла.

— Ще го запомня.

Ками присви очи. Толкова й бе приятно с него, та чак не беше нормално. Не искаше да мисли за бъдещето и за предстоящото заминаване. Тези моменти бяха прекалено хубави, за да ги пропилява с тревоги.

И беше страхотно да се носят из залива, сякаш бягат от глутница вълци, които ги следват по петите им. Просто беше страхотно да е с Тай.

Приближиха се до вашингтонския бряг и Тай намали. Пред очите им се простираше живописният град.

— Можем да спрем и да поразгледаме — предложи той.

— Повече ми харесва тук, където съм.

Тай протегна ръка и я погали по коляното с привичен жест, от който въпреки това по гърба я полазиха тръпки.

— На мен също — призна той.

Обикаляха залива, разглеждаха пейзажа от различни ъгли. Следобедът превали и небето бавно започна да притъмнява. По-късно Ками нямаше да си спомня за какво са говорили. Нямаше значение. Това бяха просто светски разговори, колкото да не мълчат. Истинските думи бяха в погледите, които си разменяха, в прохладния кадифен бриз, в ударите на сърцата им, в мускусния аромат на водата. Накрая, когато и двамата решиха, че разходката се е изчерпала, Тай насочи „Либи Лу“ към брега.

Докато завързваха лодката, Тай се обади:

— Искам да говоря с теб за нещо.

— Така ли?

— Нещо ме безпокои.

— Давай — разреши тя и хвана ръката му да прескочи перилата.

Но в този момент се появи Ърл и започна да разпитва как се е държала дамата на неговото сърце, „Либи Лу“. Тай се впусна в подробен отчет за двигателя, как се е топил и прозявал, как е включвал и превключвал, докато накрая Ками загуби интерес и се обърна към хотела и меката жълтеникава светлина, която грееше от прозорците му. Като по команда зъбите й започнаха да тракат и тя хвърли поглед към Тай, опитвайки се да привлече вниманието му. Очите му за миг се насочиха към нея. Тя му направи знак, че отива в хотела, видя го как леко кимва и се забърза натам, към топлината и сигурността. Изненадващо, вътре бе претъпкано и Ками научи от управителя на ресторанта, че една туристическа група е решила да се отбие в Бейрок на път от Ванкувър, Британска Колумбия, към Сиатъл.

— Какво става тук? — попита Тай, като застана до нея.

Миришеше на свеж въздух и море и тя импулсивно го хвана за ръка и се притисна към него. Жестът й го изненада, но изглеждаше, че му е приятно.

— Туристи — обясни Ками.

— Аха…

— За какво искаше да говориш с мен?

— Хм. Може да почака. — Той се замисли. — Какво ще кажеш да отидем в „Родео Боб“?

— И да се срещнем с Корки? — засия Ками, после усмивката й угасна. — И с Миси…

Тай отметна глава и се разсмя. Погледите на любопитните туристи се насочиха към него. Той усети, че привлича вниманието им и измъкна Ками от хотела.

— Миси не ме интересува, нали знаеш?

— Знам.

— Тогава да вървим. Ще поговорим по-късно. Сега отиваме да опитаме западняшката кухня… в нейния най-западняшки вариант.

— Какво значи това?

— Значи да не очакваш някакви деликатеси — отвърна той и я поведе към своя джип.