Ървин Уелш
Щастието винаги ни се изплъзва (9) (Фармацевтичен розов роман)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
maskara (2019)

Издание:

Автор: Ървин Уелш

Заглавие: Екстази

Преводач: Веселин Иванчев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „КРОТАЛ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „ЕКСПРЕС ПРИНТ“

Излязла от печат: 1998

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9335

История

  1. — Добавяне

Лондон, 1979

В едно от веригата заведения за бързо хранене на Оксфорд Стрийт тя пиеше шоколадов шейк, смучейки през сламка сладката течност. Днес бе решила да слезе в центъра и да не се застоява в Хамърсмит. Не можеше да издържа повече в квартирата си, където наскоро се бяха настанили група шотландски момчета. Те по цял ден се моткаха наоколо, пиеха бира и водеха ожесточени, безсмислени спорове за групите, в които свиреха. Уест Енд определено изглеждаше по-добрият избор за този жегав ден. Главата й сякаш бе изпразнена от съдържание и вътре цареше мътилка от опиум, сред която от време на време нахлуваше неканена старата шантава мисъл. Искаше нова работа, нова банда, ново лице, ново чукане, ново механично, безчувствено чукане. Тя стегна мускулите на вагината си и остави тръпката да премине през тялото й. Почувства надигаща се вълна себененавист и се опита да отклони вниманието си, наблюдавайки ежедневната тълпа купувачи, които нахлуваха един през друг в претъпканата закусвалня.

Точно в този момент усети погледа му върху себе си.

Тя не знаеше колко дълго я бе наблюдавал. Първо забеляза усмивката му, но бе твърдо решена да не му обръща внимание. Още един нещастен инвалид. Точно тия, дето я заговаряха за недъга й, бяха от най-лошия тип. Един дори се представи като свещеник. Не искаше повече глупости от този сорт.

Когато се приближи и седна до нея, тя почувства лек шок от нещо познато. Още един пънкар. Косата му беше розова, носеше кожено яке, закопчано без особено въображение с безопасни игли. Имаше нещо стерилно във вида му — твърде чист, твърде нагласен. Пластмасова кукла.

— Мога ли да седна? — попита той. Акцентът му беше чуждестранен, вероятно немски. Тя забеляза това, забеляза и дрехата. Тъй като якето покриваше раменете му, малко бавно се досети, че той е досущ като нея.

— Аз съм Андреас. Щях да ти подам ръка — засмя се той, — но ми се струва, че няма да е подходящо.

Той отметна якето си и отдолу се показаха две шини, точно като нейните, закрепени към раменете му.

— Вместо това — усмихна се той, — да се целунем, а?

Саманта почувства как челюстите й агресивно се стягат, но скоро разбра, че у нея се надига и друго усещане — унесено, замаяно и объркано чувство на привличане.

— Нямам такива намерения — сряза го тя, разигравайки пънкарски клишета. Прозвуча толкова фалшиво, колкото и протезата на Андреас.

— Натъжаваш ме — каза Андреас и наистина изглеждаше тъжен. — Усещам, че си един много гневен човек, а?

— И какво? — попита тя истински разстроена, но и заинтригувана от натрапеното й присъствие.

— Така си и мислех. Това е хубаво. Гневът е хубаво нещо. Но когато го задържиш прекалено дълго, може да се превърне в нещо лошо, нали? Да, злото в теб. Знам всичко за това. Но както се казва — не се ядосвай, а си го върни. Знаеш ли го тоя лаф?

— Ъхъ.

Саманта и друг път бе срещала пострадали от „Теназадрин“. Всеки път изпитваш огромно притеснение. В очите ти се набива винаги обичайната тема — уродството. Нито да го подминеш, нито да не го подминеш. То като черен облак хвърля сянката си дори и върху най-обикновения разговор. Още по-лошо — част от нея ги мразеше. Тяхното съществуване й напомняше как изглежда самата тя, как я възприемат останалите. Като някои, комуто липсва нещо — липсват му ръце. Веднъж, започнат ли хората да гледат на теб като на инвалид в една област, го прехвърлят върху всичко останало — интелект, късмет, надежди. Андреас обаче не предизвикваше нито едно от тези усещания — тягостност или омраза. Човек нямаше усещане за недъг, независимо от физическия му вид. Напротив, той излъчваше усещане за излишък — тя усещаше силната увереност, която лъхаше от него. Докато тя криеше страховете си с подигравки, той очевидно бе човек, който се отнася към света по съвсем свой си начин.

— Ще ходиш ли във „Вортекс“ тази вечер?

— Може би — чу се тя да казва. Не обичаше това място заради тарапаната. Дори не знаеше кой ще свири.

— „999“ забиват. Доста слаба банда, но като си на кока и бира, всички са еднакви, нали?

— Да, така е.

— Казвам се Андреас.

— Да — рязко отвърна тя и после добави, отстъпвайки пред повдигнатите му вежди. — Сам. Не Саманта, а Сам? Ясно?

— Саманта звучи по-добре. Сам е мъжко име, а не име за красиво момиче. Не им позволявай да те орязват така, Саманта. Повече не им разрешавай.

Тя почувства как у нея се надига изблик на бяс. Кой си мисли, че е тоя? Беше тръгнала да реагира, когато той каза:

— Саманта… много си красива. Трябва да се срещнем в „Кораба“ на Уордър Стрийт в шест. Става ли?

— Да, може би — каза Саманта, вътрешно убедена, че ще бъде там. Тя го погледна в очите. Видя в тях нещо силно и топло. После се замисли, че те изглеждат абсурдно сини на фона на розовата му коса.

— Да не си нападнал зоологическата, а? Какво прави тази перушина от фламинго по главата ти?

Той я изгледа с присмех. Саманта сякаш видя как по лицето на Андреас за секунди пробягна неудържим гняв. После изражението му отново възвърна спокойствието си — толкова пълно, че не беше сигурна дали не й се е привидяло.

— Разбирам… фламинго. Саманта се шегува, така ли?

— Нямаш ли чувство за хумор, човече?

— Ти си много млада, Саманта, много млада — отбеляза Андреас.

— Какво искаш да кажеш? Ние сме на една възраст. Разликата ни да е най-много няколко седмици.

— Аз също съм много млад. Важното обаче е същността.

Тя бе на път да избухне отново, но Андреас стана от стола си.

— Сега тръгвам. Но първо, една целувка?

Саманта не помръдна, докато той се наведе и я целуна по устните. Беше нежна целувка. Той задържа устните си за малко, а тя се усети как неуверено му отвръща. После той се отдалечи.

— Шест е добре, нали?

— Да — отвърна тя и той изчезна. Саманта остана сама. Почувства се някак болезнено самотна. Знаеше какво си мислят всички наоколо. Двама „танзадринести“ се целуват.

Е, поне мога да съм сигурна, че не го прави заради парите от компенсацията, каза си тя.

Скоро пое безцелно по Чаринг Крос Роуд, после се шмугна към Сохо Скуеър, където спря да се наслади на слънцето заедно с наизлезлите от канторите хора. След това тръгна из улиците на Сохо, преброди два пъти Карнаби Стрийт, докато не се отегчи и не се метна на метрото към квартирата си на Шепърдс Буш, която споделяше с други млади пънкари, чиито състав непрекъснато се менеше.

В кухнята, Марк, болезнено кльощав, червенокос шотландски пънкар, целият покрит с кофти петна, ядеше бекон с яйца и грах направо от тигана.

— Как е, Саманта? — усмихна се той. — Имаш ли малко кока в себе си?

— Не — рязко отговори тя.

— Мати и Спъд отидоха в града. Тая сутрин не можах изобщо да отлепя. Снощи се отцепих яко. Сега реших да похапна. Гладна ли си? — кимна той към лоясалата храна.

— Не… благодаря, Марк — опита се да се усмихне Саманта. Тя почувства как петната му сякаш започват да покриват и нейното лице, просто заради близостта й до тигана на Марк. Шотландчетата бяха едва на шестнадесет, но бяха същинска напаст — нечистоплътни, кресливи и наивни, особено що се отнася до музика. Все пак, бяха доста дружелюбни. Вървяха зад нея като предани малки кученца. Тя отиде в стаята си, която делеше с две други момичета, Джули и Линда. Включи черно-белия телевизор и се зазяпа, докато отново не стана време за излизане.

Пристигна в „Кораба“ с десет минути закъснение. Той беше там, седнал в ъгъла. Тя мина през бара и си взе бира. После тръгна към него. Пътят й се стори безкраен, защото имаше чувството, че всички я зяпат. Отвърна на усмивката му и се огледа нервно. С изненада установи, че никой не им обръща внимание. Те здраво наблегнаха на пиенето и дръпнаха малкото кока, която тя бе опазила от Марк.

Късно вечерта в клуба бандата заби здраво. Андреас и Саманта се кефеха максимално. Саманта се чувстваше толкова свободна и без никакви задръжки, колкото никога през живота си. Алкохолът и коката имаха много малко общо с това й състояние. Беше заради Андреас, неговата освобождаваща, заразителна увереност и ентусиазъм.

Тя знаеше, че ще се прибере с него. Не искаше да свършва.

По пътя за вкъщи Саманта почувства как раят й рухва, когато пред тях се изпречиха трима скинове, много наточени и пияни.

— Глей, ебати инвалидната групичка! — изкрещя единият.

— Остави ги на мира — каза друг. — Кофти е. Няма да ти хареса.

— Тя обаче вади готини цици! Дай да ги попипам, скъпа! — тръгна първият към Саманта.

— Изчезвай! — изкрещя му тя. За секунда Андреас беше застанал пред нея, преграждайки пътя на скина.

Скинът прие подигравателно изражение и по лицето му пробягна колебание. Изведнъж разбра, че нещата може да се окажат по-различни от очакванията и желанието му.

— Разкарай се от пътя ми, сакато нещастие такова! — изсъска той към Андреас.

— Махай се — намеси се Саманта. — Не искам някой да се бие заради мен!

Андреас обаче не помръдна. Той изгледа втренчено право в очите бъдещия си мъчител. Бавно и небрежно размърда челюстите си. Изглеждаше невероятно спокоен. Сякаш се наслаждаваше на небрежната си разсеяност. Не бързаше да говори. Най-сетне гласът му прозвуча бавно и съвършено монотонно:

— Ако не ни оставиш на мира, ще изям лицето ти. Разбираш ли? Просто ще останеш без лице.

Андреас задържа погледа си. Очите на гологлавия младок започнаха да сълзят и после запримига. Той започна да крещи, без дори да осъзнава, че едновременно с това отстъпва назад.

— Айде, Тони, заеби тоя келяв шваба, да се махаме, докато не са ни лепнали нещо — каза приятелят му.

Те продължиха да крещят всякакви обиди, докато се отдалечаваха, но с настървението и бясното отчаяние на победените и унижените.

Саманта беше впечатлена. Тя се опитваше да не се поддава така лесно, но все повече и повече се впечатляваше от този германец.

— Бива си те.

Адреас наклони глава настрани и един от изкуствените му пръсти я докосна.

— Аз не съм боец. Просто нямам обсег — усмихна се той, — и затова трябва да използвам главата си. С нея губя и печеля битките си. Понякога успявам, друг път… не съвсем.

Той поклати глава и пусна една усмивка c’est la vie.

— Да, ама направо психира тия копелета — каза Саманта.

Тя разбра, че скиновете не бяха единствените психясали тази вечер.

Почувства, че е влюбена в Андреас.