Ървин Уелш
Щастието винаги ни се изплъзва (11) (Фармацевтичен розов роман)

Ню Йорк Сити, 1982

За човек, който се намира точно където бе искал да бъде — във високопоставен офис над центъра на Манхатън, Брус Стърджис имаше прекалено много тревожни и натрапчиви мисли. Той хвърли поглед през прозореца, обърнат на север към чудесната гледка, която откриваше пред него Сентръл Парк Величествените небостъргачи на Крайслер и Емпаиър Стейт Билдинг се издигаха над високия му офис, гледайки го пренебрежително като бодигардове в нощен клуб. Колкото и високо да се издигнеш, все има някой, който да те гледа от по-високо, помисли си той с тъжна усмивка. Невероятни сгради, особено тази на Крайслер, издържана в артдеко. Сети се за Франк Синатра и Джийн Кели, които в „Нощ над града“ си играят с небостъргачите като с купчина пръчици. Свобода. Ето какво символизираше Ню Йорк за него. Да, беше тривиално, но все пак, чистата истина. Гледката обаче не можеше да заличи стряскащите образи на уродствата, които изгаряха жестоко съзнанието му. Най-лошият пристъп, който бе получавал досега. Уплахата го накара да набере телефонния номер на Барни Дрисдейл в Лондон. Имаше нещо в гласа на Барни, в неговия спокоен, плътен глас, звучащ винаги позитивно. Когато Брус усетеше отчаяние, този глас му действаше успокоително.

Барни Дрисдейл стягаше багаж в апартамента си на Холанд Парк и съвсем не бе зарадван от звъненето на телефона.

— Кой да го…? — изпъшка раздразнено той. Барни се готвеше за един дълъг уикенд, който щеше да прекара във вилата си в Уелс. Трябваше да подготви голямото, почти окончателно преместване на семейството си там през следващия месец.

— Ало…

— Стари мошенико! — каза Брус, звучейки почти закачливо.

— Брус! — засмя се Барни и настроението му се оправи, като чу гласа на дългогодишния си приятел. — Стари дяволе! Как е там, грижат ли се за теб проклетите янки?

Стърджис се задоволи с най-обикновени тривиалности. Да, хубаво беше човек да чуе гласа на Барни. Почувства известен хлад в гласа му, когато старият му приятел спомена Филипа и момчетата. Барни не се спогаждаше с нея. Момчетата се бяха устроили добре в Лонг Айлънд, но тя мразеше Америка. Безкрайното й пазаруване в Блумингсдейлз и Месиз не успяваше да спре нарастващото й недоволство Стърджис, все пак обичаше Ню Йорк. Харесваше анонимността на този град. Живееше като човек, който няма още никакви контакти. Обожаваше клубовете. Помисли си за момчето, което чука в тоалетната миналата нощ. Онзи чудесен мръснишки клуб в Ийст Вилидж…

— Хващаш ме в лош момент, стари дяволе — обясни Барни. — Този уикенд трябва да ходя на вилата.

Такива ми ти работи, мило момче, отнесе се Стърджис, потривайки слабините си и зяпайки през прозореца на манхатънския небостъргач.

— Чудесно — каза той.

Чудесно, помисли си той. Но в главата му ставаше нещо нередно. Уродства и вманиачаване по млади момченца. Трябва да се пази. Ужасяваше се да не захвърли толкова лесно всичко, за което бе работил. Хубаво бе да чуеш гласа на Барни. Беше благодарен на Бога, че е създал Барни.