Ървин Уелш
Щастието винаги ни се изплъзва (6) (Фармацевтичен розов роман)

Кофти навик

Още не е сменила скапаната ключалка. Просто много добре знае какво ще й се случи, ако го направи. След като се чупих, запазих връзката с ключове от вонящата й дупка. Казах, че се нуждая от собствена квартира. Така беше най-добре. Все пак, запазих ключа, за да мога да наглеждам малкия от време на време. Няма нищо по-естествено от това. Явно беше чула да отключвам и като влязох, ме изгледа с онзи неин шантав поглед. Малкият, слава Богу, е тук и се измъкна иззад нея.

Тя продължава да пуши пред него. Поне четиридесет ги изгаря на ден. Кофти навик. Много мразя някоя фуста да пафка. При пичовете изглежда някак различно, но на жените им стои вулгарно, особено на младите. Не говоря точно за бившата. Тя и без това няма много на какво да се радва в този живот, така че не бих й забранил удоволствието. Младите гаджета с цигара обаче ми изглеждат твърде курвенски. Освен това, има и здравна страна на проблема. Точно така й казах последния път, като се видяхме. Предупредих я да не пуши пред дребния. Трябва да се мисли и за здравето, по дяволите, така й казах. Все едно нищо.

— Малкият има нужда от нови обувки, Дейв.

— А? Ще му купя тогава — казвам й. Вече престанах да й давам пари. Ще му купи от най-евтините, а останалите ще похарчи за цигари. Не съм толкова будала.

Малкият ме зяпа.

— Как е малкият ми мъж, а? — викам.

— Добре — отговаря той.

— Добре? — продължавам аз. — Какво точно значи това? Целувчица за татко?

Той се приближава и ме млясва сладко по бузата.

— Така, момчето ми — казвам аз, разрошвайки косата му. Май скоро ще трябва да престана с тези целувчици. Вече доста е пораснал за такива неща. Тия глезотии могат да го направят мекушав или още по-лошо — да обърне някой ден резбата. Не е естествено някак. Обръщам се към нея:

— Оня шибан педал, да не би още да се върти край училището?

— Не, не мисля.

— Ами, ако чуеш нещо, веднага да ми кажеш. Няма да позволя някакви перверзни откачалки да се моткат край сина ми, нали моето момче? Нали разбра какво трябва да правиш, ако някой те закачи в училище?

— Да го ритна в ташаците! — отговаря той. Аз се засмивам и го разигравам малко на бокс. Тежичка ръка вади за такъв дребосък. Същински бащичко ще стане, само оная да го гледа добре и да се грижи, така да се каже.

Мамка й. Доста апетитно изглежда днес. Гримирана, курдисана.

— Среща ли имаш с някой, а? — питам.

— Не точно сега — надува се тя.

— Тогава сваляй шибаните си бикини.

— Дейв! Не говори така. Не пред Гари — казва тя и сочи малкия.

— Да, хубаво. Виж какво, Гари, вземи тези парички и иди си купи малко бонбони. Ето ти и ключовете от колата, с този се отваря вратата. Седни вътре и ме чакай. Няма да се бавя. Трябва да кажа някои работи на майка ти. Това е само за възрастни.

Малкият пич, клатушкайки се се измъква с мангизите и тя започва да ми прави номера.

— Не искам — казва тя.

— Хич не ме интересува какво искаш и какво — не — казвам й аз. Никакво уважение не проявява тая жена. Това й е проблемът, нещо като дефект на характера. Тя прави онази шибана нейна физиономия, но сваля бикините си и се отправя към спалнята. Свалям я на леглото и започвам да я целувам. Пъхвам езика си в този гаден пепелник, устата и. Разтварям краката и лесно се намествам между тях. Кучката се е подмокрила като гъба отдолу. Започвам да клатя. Просто ми се иска да се изпразня и да се махам оттам, да сляза долу в шибаната кола. Проблемът е, че всеки път като й го вкарам, не мога да свърша… и пак ми се случва за пореден път. Да бях помислил преди това. Тя направо се разтапя. Тя дето не искаше да го прави, просто полудява, а аз, аз не мога да свърша.

МРАЗЯ Я ТАЗИ ПУТКА. МРАЗЯ СКАПАНАТА КРАВА И НЕ МОГА НИКОГА ДА СВЪРША. МАМКА МУ.

Искам да разкъсам шибаната й смърдяща путка, да я накарам да я заболи, но колкото по-яко блъскам, толкова по-лесно го поема тя, кефейки се на всяка секунда, шибаната мръсна, изчанчена, зла кучка… не трябва да става така… сещам се за него — Лионси от Милуол, задържам образа му в главата си. Опитвам се да чукам него вместо нея. Онова сбиване в тунела Родърхайт. Аз влязох първи и цапардосах това огромно копеле три пъти. А той просто стоеше и поемаше ударите. После ме изгледа, сякаш бях просто някакъв шибан малчуган.

После ме удари.

— Д-Е-Е-Е-Е-Й-В-И-И-И-И! Д-Е-Е-Й-В! — крещи безумно тя. — ОСТАНИ, ОСТАНИ ЗАВИНАГИ, МОЖЕ ДА ЗАПОЧНЕМ ОТНОВО, О, ДЕЙВ… ОХ, Д-Е-Е-Й-В-И-И-И-И!

Мръсницата продължава да се мята като див жребец. Под себе си усещам цялата й сила, дълбочината й. Отвътре съм сякаш напълно безчувствен, когато тя свършва. Измъквам се от нея, а съм твърд като дърво. Искам да се пръждосам веднага, защото не мога да отговарям за последствията, ако остана още малко.

Обличам се, а тя се е ухилила и бръщолеви как никой не можел ме замени. Преди като го казваше, се чувствах обичан, няма и съмнение, но сега сякаш съм едно голямо тъпо водорасло, на което всички се присмиват.

— Да — отговарям аз и изхвърчам право надолу и в колата, но вече съм загубил желание да бавя хлапето. Не сега. Не и когато тая мръсница развали всичко. Хвърлих малкия при сестра ми. Там щеше да изкара добре. Щеше да си поиграе с нейните хлапета. В интерес на истината, не си падам много по хлапетата.

Връщам се в квартирата и вадя броя на „Плейбой“, онзи с Опал Ронсън. Разкачил съм страниците, така че да го прикрепвам с магнит върху хладилника. Аз обикновено не си вземам мръсни списания, освен когато някоя звезда си показва прелестите. Готино е да виждаш голи звездите, сякаш става дума за някого, с когото се познавате. Така се разпръсква цялата шибана мистика, прави ги някак по-достъпни, така да се каже.

В хладилника си имам един пъпеш, в който съм направил три дупка отговарящи на дебелината и дължината на ерекцията ми. Две от едната страна и една от другата — съответно путката, ануса и устата на Опал. Слагам малко червило, където е устата. Намазвам другите отвори с малко крем за ръце и започваме… къде го искаш, а, гадже… в лицето, задника или вътре в путката… Концентрирам се върху образа на Опал, която сякаш се накланя към мен, гърбът й описва дъга, но не мога да разбера какво ми казва. Отзад или отпред го иска. Нещо в тъмните й очи ми подсказва, че може би тя не е от онези момичета, дето при първата среща още… Мисля си за нея в „Прелъстяването“… не-е-е… по-добре в „Параноя“, определено, после решавам, че май кучката му с кучка има нужда да получи добър урок и ето как… оууу, това ще те разцепи на две, ще те разчекне, момичето ми… уууууххх… ЪЪЪЪААААУУУ!!! Главата ми избухва, а курът ми помпа ли помпа здраво в шибания пъпеш. Няколко въображаеми секунди в оная работа на Опал ме оправят. Бог да те благослови, моето момиче.

После дремвам за малко на кушетката и като се събуждам се опитвам да погледам малко телевизия, но не ме свърта. Правя малко помпи с гирите и оглеждам гръдните мускули. Вече се очертават добре, но са малко мекички като на ония обратните в клуба. Имам нужда от свинско за по-силен удар. След малко слизам в „Слепият просяк“. Няма никой и се отбивам в „Трейв Мориц“. Всички са там. Бал, Рикси, Шортхенд, Рой, Джон, всички. Вземам си едно тъмно и отивам при тях. Става готин лаф и тъкмо започвам да отпускам, когато от бара се чува мощно:

— ХЕЕЕЕЙЙЙЙЙЙ!

Обръщам се и го виждам. Нещастното дърто копеле, скапаният ми баща. Каква гледка само. Само ходи, кряска, безпокои хората. Жалка отрепка, това е той, и винаги е бил това. Паразитът му с паразит ни е забелязал и ето ти го, идва. Бал, Рикси и Шортхенд яко се кефят, като ме гледат как се потя, значи.

— Как е момчето ми! Ще вземеш ли на своя старец едно пиене, а? А! — вика той. Копелето е яко наквасено.

— Опитвам се да водя някакъв разговор, ако не си забелязал — отвръщам.

Той повдига вежди и ме изглежда сякаш съм някакъв пълен задник. Слага ръце на хълбока си и изтърсва:

— О, разговор, значи…

— Няма проблеми Мистър Т. Ей сега ще взема пиене — казва Бали се отправя към бара. След малко се връща с чаша бира и един голям скоч за стария глупак.

— Това е мъж — сочи той към Бал. — Младият Бари… Бари Лийч… това му викам аз, истински мъж! — усмихва се той, вдигайки чаша към Бари, който му отвръща със същото. Изведнъж се усеща, че съм го фиксирал. — Ей, кво ти става на физиономията бе, момче?

Направо побеснявам.

— Каааквооо не еее наааред… — продължава той.

Това уродливо, бирено шотландско лице, задъхващ се провинциален говор, който не можеш да спреш и за секунда. Изгарям от желание да му запуша устата.

— Нищо — срязвам го аз. Старият изведнъж ме прегръща с една ръка и се обръща към Бал и Рикси. Ще го прасна право в тъпата мутра, заклевам се…

— Това е моето момче. Но той е пълен задник! ШИИИ-БАН ЗАААДНИК! Но все пак, си остава моето синче — казва той и добавя: — Е, синко, ще услужиш ли на стария си баща с някоя и друга пара? Очаквам чека от осигуровката, сине. Днес трябваше вече да е пристигнал и затова снощи профуках и последните мангизи, разчитайки, че ще се оправя на сутринта… нали разбираш, Дейвид… а, сине?

Извадих няколко десетачки. Само и само да се отърва от стария глупак.

— Свястно момче си ти, синко! Славно!

Той се огледа наоколо и нави ръкава си.

— Кръв от кръвта ми — каза той на Рикси. — Кръвта вода не става, ей!

— Разбира се. Мистър Т., в тия неща грешки не стават — вика Рикси и Бал, Шортхенд, Рой и Джони започват да се смеят здраво. Аз също се засмивам, но Рикси попрекали с тая шегичка. Тъпак или не, това е моят старец. Трябва да се проявява съответното уважение, по дяволите.

— Така е сине, няма грешка! — вика старият клоун. После, слава Богу, се оглежда и вижда един друг дърт скапаняк да влиза в бара.

— Напускам ви с огромно съжаление, момчета. Длъжен съм да ви известя, че на бара е пристигнал мой много добър приятел… хайде, и умната. И на мача! На вас се надявам да им го втъкнете. Обаче ви липсва запалянковски жар… голямата, шибана Фирма… глупости! Бандата Били Бойз… ние можехме да ви научим на едно-друго… това бяха истински корави момчета… Били Бойз от Бриктин, говоря за истинските Били Бойз! На война като на война, всички под ножа. Запалянковско настървение, това е!

— Точно така, Мистър Т. — казва Бал.

Старото копеле се понася с голямо клатушкане към другия мизерен дъртак на бара.

— ЗАПАЛЯНКОВСКО НАСТЪРВЕНИЕ! — обръща се и изкрещява той.

Направо ще се пръсна от яд. В такова състояние можеш да идеш само на едно място.

— Какво ще кажете за една разходчица от другата страна на реката. Автобус до Лондон Бридж и приятна разходка надолу по Тулий Стрийт, след това по Джамейка Роуд и връщане с метрото от Родърхайт. Само шестимата.

Бал се усмихна.

— Навит. Нека им вземем малко страха на копелетата.

Рикси вдигна рамене, после Шортхенд и другите. Никой не се отказа, но всъщност много не им стискаше.

Аз нямах проблеми. Обърнах халбата на една глътка, разтворих до край гърлото си и усетих рева на газовете, докато бирата изпълваше корема ми.

Беше време да местим купона.