Ървин Уелш
Щастието винаги ни се изплъзва (8) (Фармацевтичен розов роман)

Прилично момиче

Ей ни, седим си отзад в буса на паркинга. Никой обаче не се интересува от стоката. Просто си губим времето. Ами, смятам, че ако нещата не потръгнат съвсем скоро, просто гълтам едно яко екстази и се озовавам в центъра на купона. Бал е в другата кола с някакви копелета, но няма намерение да влиза. Да прави каквото си ще. Повече не ми се виси. Вътре е фрашкано с готини гаджета.

— Голямо меле стана оная седмица в кръчмата, значи — вика Шортхенд.

— Да бе, хубаво, че ги разкарах ония копелета от теб — внасям яснота аз. Ако не бях го сторил, с копелето щеше да е свършено. — Жив щяха да те одерат.

— Да. По едно време доста я бях закършил. Ама като докопах чашите, тогава ги поразхвърлях… ляво, дясно, право.

— Онова копеле зад бара — казва Джони, — си го биваше.

— Ъхъ — подмятам аз. — Докато не му строших главата с един от металните високи столове на бара.

Това наистина беше блестящо. Много добре си спомням как веждата му се сцепи точно на две.

Забелязах Шортхенд да ровичка в плика за бира.

— Ей, Шортхенд! Дай едно тенеке, копеле — извиквам аз. Подава ми светло. Макюънс.

— Шибана шотландска пикня — казва той и се сепва — Съжалявам, братче, забравих.

— Не се притеснявай за това.

— Искам да кажа, че ти не си истински шотландец, нали. Моят старец е ирландец, а майка ми е полякиня, значи. Това не ме прави поляк, нали така?

Просто повдигам рамене:

— Всичките сме скапани помияри, приятел.

— Да — включва се Шортхенд, — но всички сме бели мъже, нали? Чиста раса.

— Ъхъ, мисля, че имаш известно право — казвам аз.

— Виж, не искам да кажа, че Хитлер обезателно е бил прав. Грешката му е, че не се е родил англичанин.

— Стига бе, Хитлер е просто един чекиджия — обяснявам аз. — Две световни войни и една световна купа, приятелче. Спечелени от Короната.

Шортхенд започва да си тананика. Никога не го спирам като започне някое класическо Уест Хям парче.

— Не знае-е-е покруса-а-а нашия флаг, нагоре в пр-о-о-о-слава издига се пак…

Във фургона влезе Рикси. Бал стои зад него с оня пич Роджър.

— Айде вътре, копелета! — казва Рикси. — Там се вихри як купон. От тия звуци направо ти настръхват космите!

— Знаеш ли от какво пък настръхвам аз? — питам.

— От гайди — ебава се Шортхенд.

— Не. Някакво копеле си търгува там вътре и дори не е от Фирмата — казвам на Рикси.

— Така е, Таралеж — съгласява се Бал. — Трябваше отдавна да сме му строшили шибаната мутра.

Това затваря устата на Рикси. Голямо мекотело е, тъпото копеле. Оставя се ония безгръбначни отрепки, дето влачат торби с хапове да го минават. Няма нищо чудно, че не можем да шитнем нашите боклуци.

— Не, не е това проблемът. Кофтито е, че още преди да дойдат, копелетата са се надрусали и насмукали — казва Рикси и подава на Бал хапче екстази — Хайде, вземи си едно.

— Еби си майката — изпръхтява Бал. Той още не ги е научил. Майната му, гълтам едно екстази и с Ликси влизаме вътре. Шортхенд и той мушва едно и тръгва след нас.

Вътре оглеждам групата гаджета, които са се наредили до стената. Не мога да откъсна поглед от една от тях. Усещам някакво стягане на мускулите и разбирам, че дрогата и музиката са започнали да ми действат.

— Какво си ме зяпнал, а? — дойде тя право при мен и ми го каза в лицето. Аз никога не събличам гаджетата с поглед. Искам да кажа, че за мен това е лош стил. Затова пък Шортхенд направо ги побърква. Вперва маниашки поглед в жените и те започват да си мислят, че кой знае какво ще им се случи, че сигурно ще ги изнасилят или нещо друго. Предупредил съм го за това. Казах му — да не си посмял да гледаш по подобен начин гаджетата. Ако искаш да си пробваш погледите, иди на Олд Кент Роуд и позяпай така някой от ония копелета от Милуол. Трябва да се отнасяш с уважение към жените — казвам му аз. Кво ще кажеш, ако някоя горила или мутра почне да зяпа така сестра ти?

Но гледай какво става, не мога да отлепя погледа си от това момиче. И не защото е толкова хубава, макар че е дяволски красива. Просто съм надрусан с екстази и зяпам това гадже, което няма ръце.

— Не съм ли те виждал по телевизията?

Това е всичко, което се сещам да кажа.

— Не, не съм се появявала по телевизията и не са ме давали в някое шоу за сакати.

— Аз не…

— Айде, чупката — отсича тя и ми обръща гръб. Приятелката й я прегръща през врата. Оставам втрещен на мястото си като някой шибан зеленчук. Всъщност, никой не обича устати гаджета, това е повече от сигурно, но как да се разправяш с някоя, която няма ръце?

— Ей, Дейв, как позволяваш на някаква саката женска да ти говори така, а? — ухилва се Шортхенд, показвайки развалените си зъби.

Зъби, които никак не е трудно да му извадя на момента.

— Затваряй си смрадливата уста, шибан чекиджия такъв или ще се наложи аз да ти я затворя.

Без съмнение, това направо ме скапва — готино гадже, което няма ръце. Страшно кофти, откъдето и да го погледнеш. Приятелката й идва при мен, още един „наблюдател“ — зениците й са огромни от екстазито.

— Извинявай. Не й обръщай внимание. Кофти й действа дрогата.

— Какво е станало с ръцете й? — питам.

Всъщност, май не трябваше да задавам такъв въпрос, но понякога нещата се изплъзват от контрол. Какво пък, често е най-добре да казваш каквото ти е на езика.

— Теназадрин.

Шортхенд пак започва да си пъха носа, където не му е мястото:

— Това не беше ли най-малката кръчма на света, чакай как се казваше, а, „Теназадринови ръчички“.

— Затваряй си плювалника! — срязвам нещастния чекиджия. Той добре познава този ми поглед и е наясно какво ще последва. Приятел или не, копелето е тръгнал в насрещното и е на път яко да го отнесе. Обръщам се към гаджето.

— Кажи на приятелката си, че не съм искал да я обидя.

Тя ми се усмихна:

— Ела и сам й го кажи.

Това ме заварва неподготвен. Обикновено съм малко срамежлив с момичета, които харесвам. Не говоря за разните му курветини, тях ги карам на парче. Всичко обаче се променя, когато наистина си падна по някоя. Екстазито, слава Богу, ми дава кураж и отивам при нея.

— Ей, извинявай, че те бях зяпнал така.

— Свикнала съм — отвръща тя.

Щастието винаги…

— Обикновено не го правя…

— Значи го правиш, когато някой няма ръце.

— Не е заради ръцете… а защото екстазито бушува в мен и се чувствам толкова добре… а ти… ти си толкова красива — изтървавам се аз. — Казвам се Дейв, между другото.

— Саманта. Никога не ме нарича Сам. Никога. Името ми е Саманта — казва тя с полуусмивка.

Тази полуусмивка е повече от достатъчна за мен.

— Саманта — повтарям аз. — Ами, значи никога не ми викай Дейвид. Просто Дейв.

Тогава тя се усмихва и нещо в мен се преобръща. Това момиче е като бял сън. Сякаш съм погълнал повече екстази, отколкото за целия си досегашен живот.