Ървин Уелш
Щастието винаги ни се изплъзва (5) (Фармацевтичен розов роман)

Улвърхямптън, 1963

Спайк се засмя и вдигна халбата „Бенкс битер“, задържайки я точно пред устните си.

— Наздраве, Боб — ухили се той и очите му потънаха сякаш в някакъв дълбок отвор, подобен на уста. — Нека всички проблеми бягат от теб.

Боб примигна и отпи. Той се усмихна на колегите си край масата. Изпитваше добри чувства към всички тях, дори към Спайк. Спайк не беше толкова лош. Като не иска да се издига, то си е негова работа. Сигурно ще се чувства по-добре, забит някъде из Шотландия до края на живота си, с единствената амбиция да харчи заплатата си за все повече алкохол и безкрайни залози на конни надбягвания. Боб усети бездната помежду им след внезапното преместване на Спайки. Проблемът, обаче не беше само в това, че заживя далеч от него във Форд Естейт. Спомни си думите му: „Не ви се иска да пръскате тези щури мангизи за някаква си къща, когато Съветът ви дава много по-евтина под наем. Да де, ама веднъж се живее!“.

Такива бяха представите на Спайк за живота — да затъва в банкови кредити до гуша. След залаганията — право в Молино Норт Банк. Такъв живот живееше той и все още се справяше. Боб произхождаше от работническата класа, имаше чудесна подготовка и се гордееше с това. Искаше семейството му да има най-доброто.

Неговото семейство. Семейството преди всичко. Тази мисъл и ромът в чашата му го стоплиха.

— Още една чашка, Боб? — подкани го Спайк.

— Не знам. Трябва да ходя в болницата тази вечер. Може да се случи всеки момент — каза той.

— Хайде, стига глупости! При първото раждане винаги има закъснение, всеки го знае! — избоботи Спайк, а Тони и Клем затропаха окуражително с празните си чаши по масата.

Боб обаче стана и потегли. Той знаеше, че ще приказват зад гърба му, дори знаеше какво щяха да говорят — че е станал мекушав, че разваля добрия повод за напиване и така нататък, но всичко това не го интересуваше. Единственото нещо, което искаше, бе да види Мери.

Навън валеше. По-скоро пръскаше мрачно и упорито. Макар че още беше следобед, ранният зимен здрач бе започнал да се спуска. Боб вдигна яката си, за да се предпази от шибащия го вятър. Зададе се един от червените автобуси, типични за Мидландс. Започна да приближава, стигна до него и без да спира даде газ, профучавайки точно покрай вдигнатата му ръка. Автобусът беше полупразен, той бе застанал точно на спирката, но независимо от това, шофьорът не спря. Нелепата несправедливост го обърка и ядоса.

— Скапано копеле! — изкрещя той след дразнещо поклащащия се гръб на автобуса. Продължи да върви с усилие напред.

Когато пристигна в болницата, усети, че нещо не е наред. Беше просто проблясък, някакво моментно усещане за беда. Сигурно, всеки бъдещ баща изпитва такова чувство, помисли си той. Изведнъж отново почувства същото притеснение.

Нещо лошо се беше случило. Но какво можеше да е то? Вече е двайсети век. Такива неща не се случват в наши дни. А освен това, помисли си той, тук е Великобритания.

Дъхът на Боб почти секна, когато видя жена си на леглото. Независимо, че очевидно бе силно упоена, тя продължаваше да вие. Изглеждаше ужасно.

— Боб… — изви тя.

— Мери… какво става… спокойно… всичко е наред… къде е бебето!

— Имате малко момиченце, здраво малко момиченце — каза сестрата неубедено и без ентусиазъм.

— Не ми дават да го видя, Боб, не дават да прегърна бебето си — скимтеше Мери.

— Какво става тук! — изкрещя Боб.

Друга сестра се появи зад гърба му. Тя имаше продълговато, измъчено лице. Приличаше на човек, видял нещо ужасно и необяснимо. Поведението на професионалист, което се опитваше да разиграе, й стоеше толкова убедително, колкото лъскав фрак на изпаднал скитник.

— Има някои отклонения… — каза тя бавно.