Ървин Уелш
Щастието винаги ни се изплъзва (2) (Фармацевтичен розов роман)

Усложнения

Ако трябва да съм искрен, хич не ми беше до подобни тъпи усложнения. Същата вечер бяхме планували един удар. Да де, ама нещата сами се подредиха по такъв начин. Тук, при нас, не се идва така, с цяла банда. Поне на наша територия тия номера не вървят.

— Дошли сме да се разберем, значи — вика онова нагло копеле от Илфорд.

Обърнах се към Бал, после пак погледнах тоя отворен боклук от Илфорд.

— Ами да се разберем тогава. Но вънка.

Копелето веднага сви платната. Отворкото и приятелчето му, дето се пишеше голямо тарикатче, хич, ама като ти казвам, хич не бяха щастливи от поканата.

Лес от Илфорд, той не е кофти пич, се намеси:

— Хайде момчета, не ни трябват усложнения. Зарежи, Дейв.

Как да стане тая работа, а? Ще ми идват на приказки. Тия не ми ги пробутвай. Без да му обръщам внимание, кимнах на Бал и се запътихме към вратата.

— Ей, вие — посочи Бал оня, отворения и приятелчето му, — айде навън, копелета!

Тръгнаха след нас, но явно не им стискаше. Няколко копеленца от Илфорд взеха да се надигат след тях, но Рикси им извика:

— Сядайте на шибаните си задници и си пийте бирата. Те ще се оправят.

И така, аз и Бал сгащихме двамата илфордски юнаци. Нямаше накъде да мърдат като агънца на заколение. Изведнъж гледам, единият кретен вади нож. Другият като видя, живна и тръгна да посяга, вместо кротко да си отнесе пердаха. Той ми отпери няколко яки, но беше забравил, че съм тежка категория, а той лека и че нямам нищо против да отнеса две-три крошета, само за да се докопам по-близо до него. Така и стана. След това всичко свърши със скоростта на светлината. Праснах го право в челюстта и му теглих няколко шута. Копелето гушна асфалта на паркинга.

— Гледай ти, нашият бил същински Рембранд! Не можеш го отлепи от платното! — изкрещях на ошашавения смотаняк, който неизвестно защо вече не беше толкова нагъл. Сложих кубинката си на врата му и яко го притиснах. Нашият започна да пищи и да се задушава. Наритах го още няколко пъти. Много жалко значи. Моят вече не можеше да отлепи, така че се хвърлих да помагам на Бал.

Отначало не го видях никъде, но след малко той се появи втрещен и с изцъклени очи, а от ръката му течеше кръв. Изглеждаше доста зле. Шибаното му, безочливо лайно го беше рязнало и после духнало.

— Намушка ме в ръката мръсното копеле! Извади нож точно като бях на милиметри от него! Тоя е вече труп! Казвам ти, майка му студен ще го целува! — разкрещя се Бал. В този момент той видя оня смотаняк, когото бях помлял и в очите му проблесна пламъче. Нашият още лежеше и пъшкаше на асфалта.

— КОПЕЛЕТА! МРЪСНИ ИЛФОРДСКИ ЧЕКИДЖИИ! — изпадна в бяс Бал и започна с неистова сила да рита нещастника, който се бе свил на топка, за да предпази пършивата си мутра.

— Чакай, Бал, ще ти го отворя — казах аз и заритах копелдака в основата на гръбнака. Той започна да се гърчи, откривайки меките си части за шутовете на Бал.

— СЕГА ЩЕ ВИ СТАНЕ ЯСНО КАК СЕ ВАДИ НОЖ! СКАПАНИ ИЛФОРДСКИ ЛАЙНА!

Оставихме Илфордския чекиджия да лежи на паркинга. Щеше да му се стъжни и още, ако не беше един от нашите хора. Не от Майл Енд, а от Фирмата. Те сами се наричат Фирмата, но не са истинската Фирма. Тази вечер го доказахме. Нещастни кашици. Мислят се за нещо повече.

Както и да е, оставихме копелето вън и тръгнахме да влизаме в Трейпс, за да си довършим питиетата. Бал си свали тениската и я омота около ранената ръка. Същински Тарзан. Ръката му бе много зле и имаше спешна нужда от зашиване в близката лондонска болница, но това щеше да почака. Ставаше дума за шоу, за слава.

Егати кефа. Влязохме нахилени като два чеширски котарака. Нашите извикаха от радост. Още щом ни видяха, няколко от илфордските копелета фъснаха за секунди през вратата. Лес от тяхната банда дойде при нас.

— Е, момчета, стана както го искахте — честно и по правилата — каза Лес.

Не е лошо копеле този Лес, свестен пич е, ако се сещате какво искам да кажа.

Бал, обаче хич не беше на кеф. И нищо чудно с тая накълцана ръка.

— Кви правила, бе, смотаняк. Някои беше дал нож на оня изрод Хипо! — вика Бал.

Лес само повдигна рамене, за да покаже, че не е знаел нищо. Може и така да е било. Лес не е лош по принцип.

— Не съм забелязал нищо, Бал. Къде са ония двамата, Грийни и Хипо?

— Оня дето се отваряше много, Грийни ли беше? За последно го видях разглобен на малки парченца да лежи на паркинга. А Хипо, другото копеле духна към метрото. Сигурно е отпрашил към източен Лондон, от другата страна на шибаната река. Голям бегач ще излезе от него!

— Хайде, Бал, всички тук сме от Уест Хям. Никой не се съмнява в това — каза Лес. Лес беше свестен, но нещо в него ме дразнеше. Отдръпнах се леко назад и му набих една главичка право в носа. Чух как костта изпука и той се запрепъва назад, опитвайки се да спре шурналата кръв с ръка.

— Мамка му. Таралеж… ние сме от една и съща страна на барикадата… не трябва да се бием помежду си… — започна да реди той, едвам поемайки си дъх, докато кръвта се лееше по пода.

Шуртеше като водопад. Добър удар. Твърде много кръв, обаче. Трябваше да си държи главата вдигната нагоре, смотанякът му неден. Някой трябваше да му подаде поне носна кърпа.

— Това да ви е за урок, илфордски скапаняци — изкрещя Бал, кимвайки към мене. После погледна към Шортхенд и Рикси. — Хайде, момчета, дайте по едно за Лес и ония пичове. Все пак сме една фирма!

— Ей! — изцепих се към илфордските копелета. — Някой да донесе на Лес кърпичка или вземете пешкира от кенефа! Направете нещо или искате да му изтече цялата кръв?

Те веднага скочиха, шибаняците му.

Погледнах към Крис, собственикът, който миеше някакви чаши. Изглеждаше ядосан.

— Извинявай, Крис — провикнах се аз. — Просто светнах един пич за някои неща. Никакви проблеми.

Той кимна. Стабилно копеле е този Крис.

На ония от Илфорд хич не им беше до веселби и един по един, в индианска нишка, постепенно се измъкнаха, измисляйки си всякакви предлози. Бал не искаше да си тръгва, докато и последният не се пръждоса. Копелето се надуваше заради ръката. Не му се искаше оня, Хипо, да ходи да се скука, че кофти е нарязал не друг, а Бари Лийч.

Като не остана никой от тях, Рикси ми каза:

— Тъпо беше, Таралеж. Не трябваше да трошиш Лес така. Той е готино копеле. Всичките сме от едната страна на шибаната барикада.

Да бе, клетият нещастник си е достатъчно потрошен от екстази. Не ми се занимаваше да обяснявам.

— Глупости — каза Бал. — Таралежът е прав. Ти ме изпревари, Дейв. Вярно, ние имаме нужда от тези копелета, но не чак толкова, колкото те си мислят.

— Просто нещо не ми хареса поведението му — казах им аз. — Не се отнасяше с необходимото уважение, нали разбирате?

Рикси поклати глава, явно ядосан и така нататък. Той не остана още дълго, което беше много добре, защото след като закарахме Бал да го зашият, аз, той и Шортхенд, се забихме веднага у тях, за да съставим план за довечера. Всъщност, трябваше да го направим много преди това, ако тъпите илфордски чекиджии не ни се бяха изпречили насреща.

У Рикси всички бяхме доволни от себе си. Е, предполагам на Бал не му беше чак толкова весело, заради ръката. Огледах се в цял ръст в голямото огледало на Рикси. Здраво копеле, мамка му. Помпах всеки ден здраво във фитнеса. Само някои дребни детайли, като че ли трябваше да се изпипат.

Погледнах приятелите си. Понякога и те са големи издънки, но по-добри от тези нямаше къде да намеря.

Бал е с една глава по-нисък от мен, но и той е тежка категория, както си трябва. Шортхенд си пада малко слабак, но той пък е майтапчията в групата. Рикси вече не е с нас както преди. Бяхме винаги четиримата, а сега всъщност сме само тримата. Копелето и сега е постоянно с нас, но не се забърква, не е един от нас, ако разбирате какво искам да кажа.

— Рикси — започна да го майтапи Бал, — напоследък си нещо като шибания бял гълъб на мира, а?

Направо скъсахме копелето от бъзик.