Ървин Уелш
Щастието винаги ни се изплъзва (12) (Фармацевтичен розов роман)

Неправда

Виждам се със Саманта все по-често. Работата е в това, че между нас не се е случило нищо. Иска ми се все пак да знам какъв играя за нея. Излиза, че се притеснявам от недъга й. Не спираме да говорим, но напоследък не ми харесва насоката на тези разговори. Тя продължава да приказва за ръцете си и за онези копелета, които са продавали лекарството. Въобще не ми се слуша вече. Просто искам да я гледам.

Лошото е, че не мога да я спра, защото всъщност не ме интересува нищо друго, освен да бъда с нея.

— Гледаш ме непрекъснато. Искаш да спиш с мен. Искаш да ме чукаш — обръща се тя внезапно към мен. Винаги казва нещата изненадващо.

— Добре де, какво от това? Няма закон, дето да го забранява, нали? Няма закон срещу това да харесваш някой — отвръщам.

В следващия момент изтръпвам, защото сме вкъщи, а тя със сигурност е отваряла хладилника. Надявам се да не е видяла омазания пъпеш. Слава Богу, че свалих плаката с Опал.

— Не знаеш какво е това за мен. Аз съм урод, непълноценна жена. Те ми отнеха нещо. Аз не съм цяла и искам разплата. Не няколко гроша в банката. Искам справедливост. Искам Брус Стърджис, свинята, която е разпространявала лекарството. Той ни осакати.

— Искаш да ти помогна да оправиш тоя Стърджис ли? Добре, така да бъде.

— Не разбираш! Не искам просто да го отупаш. Той не е някои чекиджия, който ходи на мач и пие в кръчмата зад ъгъла. Искам копелето да изпита истински ужас! Искам ръцете му! Искам отсечените му крайници. Искам да разбере как се чувства човек така!

— Не можеш да направиш това… ще те арестуват…

— Какво става с теб? Нали си железният пич от Фирмата? Къде ти изчезна куража? — започва да ме дразни тя. Лицето й не е същото. Сякаш не е тя.

— Не, не съм…

— Ще го докопам това копеле, с теб или без теб. Искам да му покажа какво е да си урод. Той промени живота ми. Аз искам да променя неговия. Разбираш ли? Не искам скапаните им пари. Искам да им взема това, което те ми отнеха и да им стане ясно какво значение имат тогава парите в банката. Искам да разберат усещането, когато някои непознат ти нанесе такъв удар. Какво е, когато те променят така… когато ти откажат място под слънцето. Копелетата като него го правят непрекъснато — отнемат работа, къщи, животи. Вземайки решенията си, те не виждат разрушенията, които причиняват. Никога не им се налага да плащат за това. Искам той да го разбере, да го почувства. Нека усети какво значи да си урод.

— Ти не си урод! Ти си красива! Обичам те!

Лицето й се разтвори пред мен както никога преди, сякаш изпитваше същото.

— Някога правили ли са ти чекия с крак? — попита тя.