Ървин Уелш
Щастието винаги ни се изплъзва (15) (Фармацевтичен розов роман)

Оргрийв, 1984

Определението „терорист“ звучеше доста абсурдно за ушите на Саманта Уърдингтън. Международен терорист звучеше още по-безумно. Саманта Уърдингтън, която бе израснала в една къща извън Улвърхямптън и която бе излизала в чужбина само веднъж, в Германия. Беше пътувала още само до Уелс. Две пътувания, през които опасността да бъде заловена винаги присъстваше. И двата пъти се бе чувствала толкова жива и освободена, както никога до тогава, а също и по-мотивирана за следващото пътуване.

— Не се прави така — обясни й Андреас. — Просто изчезваме за дълго. След това отново се появяваме и удряме. И пак, пак изчезваме.

Част от Саманта не само разбираше опасността да бъде заловена, но някъде в дълбините на мозъка си го беше приела като своя съдба. Нежната история ще се разказва, и макар че някои ще заклеймят действията й, други ще проявят симпатия. Щеше да се появи противостоене, а точно това се целеше. Тя знаеше, че ще я описват или като хладнокръвен психопат, като „червената Сам, международен терорист“ или като глупаво, невинно младо момиче, подмамено от някакви злокобни личности. Зла вещица или невинен ангел — подвеждащ, но неизбежен избор. Кое от двете би избрала самата тя? Фантазиите изпълваха съзнанието й и тя отново и отново се вживяваше в двете си въображаеми роли.

Саманта все пак добре разбираше, че истината за нея е безкрайно по-сложна. Тя се замисли за силата, която я подтикваше — отмъщението и за силата, която я привличаше — любовта. Накрая реши, че просто не би могла да прави нищо друго. Тя бе затворник, но по свое желание. У Андреас имаше нещо леко, нещо, което я навеждаше на мисълта, че той ще спре, щом неправдата бъде заличена. Но това беше просто заблуда и дълбоко в себе си тя го знаеше. Андреас непрестанно говореше как от частните случаи може да се тръгне към принципите, на които е основана държавата. Да, беше заблуда, но докато той я поддържаше, тя щеше да остане с него.

Андреас от своя страна смяташе, че всичко опира до дисциплината. Дисциплина и дискретност. Разликата между тях и хората, които демонстрираха показен радикализъм и революционност бе, че те не изпъкваха. За външния свят бяха просто някакви обикновени граждани, без политически претенции. Само веднъж Саманта наруши това правило. Нейни приятели в Лондон от Комитета за подкрепа на миньорската стачка успяха да я придумат да отиде с тях в Оргрийв. Видът на обкръжените от полицията, съпротивляващи се работници я накара да настръхне. Тя се промъкна в първия ред, където стачниците напираха срещу полицейските кордони, дошли да защитават онези нищожества. Просто беше принудена да действа.

Младият чиновник, примамен от обещания за повишение, които бе тук, за да изпълни нарежданията на правителството, бе страшно изненадан, когато младото момиче без ръце му нанесе жесток ритник в ташаците. С просълзени очи и едвам поемайки си въздух, той видя как тя изчезва сред тълпата.

Една скрита камера, разположена в бял микробус, също стана свидетел на действията и изчезването на Саманта.