Ървин Уелш
Щастието винаги ни се изплъзва (14) (Фармацевтичен розов роман)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
maskara (2019)

Издание:

Автор: Ървин Уелш

Заглавие: Екстази

Преводач: Веселин Иванчев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „КРОТАЛ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „ЕКСПРЕС ПРИНТ“

Излязла от печат: 1998

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9335

История

  1. — Добавяне

Свещени крави

Вдигнахме се с камиона до Рамфорд. Оня тъпак държеше стария си „Астън Мартин“ пред външната си врата.

— Петдесет лири и е твой, приятел — казва той, откаченякът му с откаченяк. — Не ми се занимава повече. Много неща съм направил по тая кола. Няма да ви е трудно да я оправите. Просто ми е писнало.

Махам покривалото и започвам да я оглеждам. Не е никак зле. Бал и той хвърля един поглед и ми намигва.

— Не-е-е… твърде е скапана. Ще я вземем за десетачка.

— Не става. Изръсих се много за тази кола. Сума ти мангизи глътна — казва копелето.

— Да-а, ама ще ти трябват поне още двеста, за да оправиш тази барака. Най-малкото скоростната кутия е много зле. Ще имаш още доста харчове по нея, вярвай ми.

— Какво ще кажете за четиридесет? — пита той.

— Ние сме бизнесмени, копеле. С това си изкарваме хляба — вдига рамене Бал.

Копелето се мръщи, но прибира десетарката. Никакъв проблем не ми е да стегна тази хубавица за път. Взимаме колата и я завличаме в работилницата.

Чувствам се потиснат в тоя зандан. Особено в горещ летен ден като този. Проблемът е, че и лъч слънце не огрява това място, заради високите постройки наоколо. Вътре няма никакво естествено осветление, а само тия шибани стари лампи. Някой ден ще се хвана и ще пробия дупка в покрива — поне да влиза малко светлина отвън. Понякога направо ми призлява от мириса на парафин в печката и вонята на масло по разхвърляните наоколо чаркове.

Като постоя известно време тук, направо полудявам. Навсякъде по пода и на голямата маса са разхвърляни части. На всичкото отгоре и шибаната врата вече няма брава. Заключваме я с катинар. Някои сутрини издивявам, докато я отворя.

Бал обаче си пада по това място. Тук са всичките му проклети инструменти, дори онази резачка, която миналата зима използва за рязане на дърва в Епинг Форест. После ги продаваше за огрев пускайки обяви в „Едвъртайзър“.

Да, голяма жега е днес, за да се затворя тук.

— Всяка минута слиза по кола от конвейера, а? — смее се Бал, потупвайки покривалото на колата.

— Точно така, щурак такъв. Да ме вземат мътните, тук изобщо не се седи. Кво ще кажеш за бира?

— Става. Ще дойда в „Трейв Морис“. Искам първо да се побъзикам с нея — отвръща той, галейки покривалото, все едно гали задника или циците на някое гадже. Нека си поиграе сам пичът, нямам нищо против. Аз пък повече си падам по циците и задника на Саманта. Оууу! Тая жега ме надървя яко. Може би има нещо вярно в тия приказки, че се дължи на жегата. Но според мен, причината е в гаджетата, които ходят по улиците с такива дрехи, че по-добре да бяха тръгнали голи. Както и да е. Нямам търпение да го направя с нея, но междувременно една хубава, хладна бирица би свършила работа. Оставям пича сам.

Кварталната шибана полиция. Още не съм отпил и две глътки, когато оня скапаняк Незбит от полицейското влиза в бара с такава походка, все едно е собственик на тази дупка.

— Как е, Таралеж?

— Ди. Си. Незбит? Каква приятна изненада.

— На мен пък ми е неприятно да срещам разни криминални отрепки.

— Разбирам те напълно, Джон. Аз също ги избягвам като чумата. Но с твоята работа, едва ли е възможно. Май нямаш голям избор, а? Що не си смениш бачкането? Мислил ли си някога да почнеш бизнес, примерно с коли, а?

Въпреки ебавките, пичът дори не помръдва и гледа така, сякаш съм длъжен да се извиня. Били и новото момиче зад бара направо ще се пръснат от хилеж. Вдигам халбата си към мръсното ченге и викам:

— Наздраве!

— Къде е приятелчето ти Лийч?

— Бари Лийч… известно време не сме се виждали — казвам. — Извън работата, искам да кажа. Напоследък много не движим заедно, извън общия ни бизнес. Просто сме в различни кръгове, ако ме разбираш.

— Какъв е неговият кръг тогава?

— Ще трябва да се обърнеш лично към Бари. Напоследък бичим здраво и не ни остава време за празни приказки кой къде ходи.

— Следващата седмица сте планували сбиване в Милтън — вика той.

— Прощавай?

— Не се ебавай с мен, Таралеж. „Милуол“ срещу „Уест Хям“. По време на мача от Първа Дивизия на Енслий Иншурънс Лийг. Следващата седмица.

— Съжалявам, но много не следя мачовете напоследък. Откакто Бонзо стана треньор, загубих интерес. Голяма работа е на терена, но като треньор не върви. Жалко, но факт.

— Радвам се да чуя това, защото ако видя скапания ти задник в неделя от другата страна на реката, по какъвто и да е повод, в каквато и да е форма, ще те арестувам за подбудителство на безредици. Дори да те гепя в магазините по Крачдън с пазарски чанти, пълни с играчки за бедните сираци в квартала, пак ще те окошаря. Да не си стъпил в Южен Лондон.

— Никакъв проблем, Мистър Н. Никога не съм харесвал тези места, нямам какво да правя там.

Никога не съм си падал по ченгетата. Не само заради работата, която вършат, но просто като хора, така да се каже. Не всеки става за такава служба. Обикновено шапкари стават сополанковците и шубетата, които отнасят пердаха в даскало. Слагат униформа и се чувстват защитени. Основният проблем с ченгетата обаче е, че си пъхат постоянно носа навсякъде. Тоя педераст, Незбит, например, като се вкопчи в теб, не можеш да се откачиш. Пълно е с разни извратени типове, дето се навъртат край спортните площадки и пускат ръце на хлапетата. Що полицията не се занимава с тия отрепки, а се пречка на хората, дето с мъка си изкарват прехраната.

Веднага позвънявам на Бал в работилницата, след като мръсното копеле Нес си омита парцалите.

— Отлагаме акцията в Милуол. Незбит е научил. Току-що беше тук и вдигна пара до Бога.

— Не го слушай, прави се на голяма клечка, просто няма достатъчно хора, за да се оправи. Съкращения, братче. Пише го по вестниците. Ако имаше възможност, щеше да си трае и да се опита да ни гепи в движение. Както знаем, ченгетата много се кефят като стане голям въргал. После ходят и дуднат на политиците, че нещата са извън контрол и крънкат още пари.

— Така е. Освен това, милуолските скапаняци ще си помислят, че са победили Ийст Лондон.

— Дори и така — продължава Бал, — остава ни ударът срещу Нюкасъл след няколко седмици.

— Вярно. Да съберем Фирмата за тоя екшън. Милуол е твърде близо, а и в Лондон е пълно с всякакви събития, така че никой няма да го отрази по вестниците, дори в скапания „Стандарт“. Малко повече разкарване ще падне, но на едно здраво мазало в Нюкасъл и националните вестници ще клъвнат. Майната му на Милуол.

Нюкасъл ми допада повече. Лионси още е на топло. Яко блъскам в салона и се подготвям за срещата си с него. Не ми се занимава с Милуол, когато големият Лионси не е там. Явно идеята за Нюкасъл много бе развълнувала Бал и той дохвърча на минутата, замъквайки ме в задния салон. Няколко се опитаха да влязат след нас, но копелето така ги изгледа, че моментално им мина меракът.

— Виж какво — каза той. — Притеснен съм за Рикси и въобще за всички. В главата им е само екстази и всякакви глупости от типа „Любов и мир“.

— Да, вярно е — казах аз, мислейки си за Саманта. Тази вечер имаме среща у тях, в Арлингтън. Само като се сетя за всички неща, които е способна да прави с краката си. Миналия път постави кура ми между пръстите на двете си стъпала и толкова нежно започна да ги движи, че още преди да разбера какво става, започнах да изригвам като вулкан.

— Направо ме вбесяват — казва Бал. — Просто съм се побъркал, Дейв.

— О, знам — отвръщам.

Саманта. Божичко. Сигурно скоро ще го направим както трябва. Но това копеле Бал чете мислите ми като разтворена книга.

— Виж какво, приятел — започва той. — Обещай ми, че няма да позволиш на някоя фуста да преебе нещата. Нещата между нас, бизнеса, Фирмата и всичко друго, а?

— Разбира се, че не — заричам се аз. — Между мен и Саманта нещата са различни. Тя няма нищо против насилието. Дори мисля, че я възбужда.

Наистина мисля така.

— А? — усмихва се той, но аз не казвам нищо повече. Нито дума повече за Саманта. Казах вече предостатъчно за това, което го засяга. Бал започва да нарежда:

— Напоследък се безпокоя за основните ни хора. Вземи Рикси и Шортхенд, например. Те вече за нищо не стават. Пълно разложение. Нещо като в древния Рим, преди да го превземат. Безкрайни оргии. Нищо чудно, че илфордските скапаняци надигат глава. Кои ли ще са следващите? Отворковците от Базилдън? Или Ийст Хям? Бандата на Грей?

— Стига! — изпръхтях аз. — Които и да са, ще ги размажем!

Той се усмихна и вдигнахме чаши. Аз и Бал сме по-близки и от братя. Между нас има някаква духовна връзка. Винаги е имало.

Но сега се появи и Саманта… това ми напомня онова парче на „ABC“, в което се пее, че миналото е проклета свещена крава и трябва да се променяме.

Това му е лошото на Бал, опитва се да превърне миналото в свещена крава. Мисля, че и Маги Тачър беше казала нещо от сорта как трябва да се променяме, за да посрещнем новите предизвикателства. Ако не го направиш, ще свършиш като клетите копелета на север, дето ронят сълзи над бирите си заради някоя затворена фабрика или мина.

Не можеш да превръщаш миналото си в проклета свещена крава. Настоящето сме аз и тя. Саманта. Не мога повече да седя и да слушам Бал. Трябва да се подготвя за срещата с нея. Може тази нощ да е нощта.

Като се връщам вкъщи, на телефонния секретар има едно съобщение. Гласът на бившата. Дори не го изслушвам. Кара ме да се чувствам ужасно, защото тъкмо мислех за Саманта, а кучката се опитва да се набърка в живота ми, с който вече няма нищо общо.

Желая само Саманта.

Приготвям се и пристигам у тях със страшна скорост. Отново съм в превъзходно настроение, мисля само за нея. По пътя един скапаняк ме блъсва, но вместо да го разкъсам на парчета и да му строша тъпата мутра, само се усмихвам, вдигайки ръка. Денят е толкова прекрасен, че не си струва да се занимаваш с подобни глупости.

Лицето й придоби онова изражение. Определено не си губеше времето.

— Съблечи се и легни на леглото — каза тя.

Ами, хубаво, така и правя. Свалям джинсите, ризата, обувките. Свалям чорапите и слиповете. Докато се излягам на леглото усещам как се надървям.

— Винаги съм харесвала чепове — каза тя, измъквайки се като змия от сутиена си. Тя винаги се движи така, точно като змия. — Намирам за красиви и всички крайници. Ти имаш пет, а аз само два. Значи можеш да ми дадеш един от твоите, нали?

— Да-а-а… — казах, а главата ми се замая и гласът ми прегракна.

Тя си свали чорапите, използвайки краката си — първо единия, после другия. Тези нейни крака бяха по-добри и от ръце. Колкото повече я наблюдавах в движение, толкова повече не можех да повярвам на очите си.

За първи път я виждах гола. Досега само си представях как изглежда. Дни наред нямах мира. Странно, след това винаги чувствах някакво угризение. Не защото няма ръце, а защото става дума за някой, който не ти е безразличен. Адски откачено, но нищо не мога да направя. Просто съм такъв и това е вътре в мен. Тя е застанала срещу мен. Краката й са толкова дълги и добре оформени, има прекрасно плоско коремче, чудесен задник, велики цици и отгоре на всичко това невероятно лице. Лицето, лицето й е направо ангелско. После поглеждам там, където би трябвало да са ръцете й и усещам… тъга.

Тъга и бяс.

— Обичам да се чукам — казва тя. — Не беше нужно да се уча. Идеше ми отвътре. Първият, с когото го направих, беше на двадесет и осем, а аз бях на дванадесет. Направо го побърках. Цялата работа е в бедрата, а никой не може да ги използва като мен. Никой не може да използва така добре устата си. Много мъже си падат по това. О, разбира се и перверзното усещане, че чукаш урод…

— Не, не си урод. Престани да говориш за себе си така…

Тя просто ми се усмихна.

— Най-важното е, че винаги имаш достъп. Просто няма ръце, които да те отблъскват. На мъжете им харесва да си мислят, че не бих могла да се съпротивлявам, че няма никакви ръце, които да им се пречкат, за да правят каквото си поискат. И на теб ти харесва, нали? Всичко е достъпно. Гърдите, путката, задника. Всичко, което си пожелаеш. Само да бях и без крака, а? Кукла за ебане. Можеш да ме сложиш в някоя мрежа и да ме имаш, когато си поискаш, по всяко време. Усещането е, че съм беззащитна, разтворена за горещия ти пенис.

Мамка му, не е честно да говори така. Не е. Направо се побърквам. Сигурно е намерила онзи пъпеш тогава… сигурно.

— Ако става дума за пъпеша…

— Какво искаш да кажеш? — пита тя.

Не, не е това, слава Богу. Обръщам се пак към нея:

— Защо говориш такива неща? А? Аз те обичам. Обичам те, по дяволите!

— Което ще рече, че искаш да ме чукаш.

— Не, обичам те, просто те обичам.

— Разочароваш ме. Големият пич от Майл Енд. Никой ли не ти е споменавал, че на този свят няма любов? Всичко е власт и пари. Поне за властта знам доста. Израснах, опознавайки я. Властта, с която се сблъскахме, когато се опитахме да получим компенсациите си — справедливостта, както те я виждаха. Те — индустриалците правителството, съдът, цялата клика, която управлява света. Само как се сплотиха като ги нападнахме. Не е ли и твоята Фирма нещо подобно, но много по-малко? Силата да нараняваш. Силата да притежаваш. Да си човек, от когото се страхуват и комуто не смеят са посягат? Никога. Но и това не е решението, защото винаги ще има някои, които ще се осмели.

— Може би беше точно така. Но сега е различно. Чувствам се различно — казвам. Закривам с длан ташаците си. Ерекцията ми изчезва и се чувствам много тъпо с гола жена и бездействайки.

— Много лошо, драги мой. Защото, ако е така, аз нямам нужда от теб. Не ми трябва някой глупак, който постоянно губи. Така сте мъжете, приказвате, приказвате и после бягате. Собственият ми баща избяга така.

— Не съм губещ и ще направя каквото поискаш за теб!

— Добре! Сега ще ти духам, докато не станеш толкова твърд, колкото преди и ще те оставя да решиш сам как го искаш. Вашето въображение е единствената ви преграда, така да се каже.

Такива ми ги наговори и не можех да направя нищо. Обичах я и исках да се погрижа за нея. Имах нужда от любовта й, а не от разни шантави курвенски приказки. Трябва да е чела доста мръсни неща и да си е имала вземане-даване с разни перверзни типове, за да прилепи такъв говор.

И така, не можех да се съпротивлявам и тя го знаеше. Сигурен съм, че още тогава й беше повече от ясно.

Тя си сложи някаква риза на раменете. Изглеждаше толкова хубава, а дрехата така се спускаше надолу, сякаш наистина имаше ръце. Но ако имаше ръце, едва ли би била тук с някой като мен.

— Кога ще се заемеш със Стърджис? — попита тя.

— Не мога. Просто не мога.

— Ако наистина ме обичаш, ще го направиш! Нали ми обеща по дяволите! — започна да крещи тя. После се разплака. Мамка му, просто не мога да издържам, когато плаче.

— Не може така. Аз не го познавам. Това си е чисто убийство.

Тя ме погледна и приседна до мен на леглото.

— Нека ти разкажа една малка историйка.

Тогава изля пред мен всичко.

Когато се родила, старецът й духнал. Не могъл да понесе мисълта, че има дете без ръце. Майка й, ами тя, просто се смахнала, така да се каже. Отгледали я в домовете, сред истински грижи. Правителството и съда взели страната на производителите на лекарството и не искали да й дадат компенсацията. Отказали и на всички други, които се родили без ръце. Нямало изход. Чак когато вестниците се докопали до историята и надули свирката, ония кихнали мангизите. Стърджис бил този, който причинил всичко това, а сега дори имал рицарско звание. Той бил главният виновник, но те го защитавали. Беше причинил всичко това на моето момиче, моята Саманта, а в замяна проклетият изрод получил рицарско звание за заслуги към индустрията. Би трябвало да има някакво възмездие, нали? Само като си помисля, изтръпвам.

Казах й, че ще го направя.

След това легнахме и правихме любов. Беше прекрасно, не като с бившата. Всичко стана както трябва и се почувствах божествено. Докато го правех с нея, непрекъснато виждах само лицето й, а не лицето на оня тъпак, Лионси от Милуол.