Ървин Уелш
Щастието винаги ни се изплъзва (18) (Фармацевтичен розов роман)

Шефилдска стомана

Виждам проклетото копеле. Стърджис. Това е копелето, което трябва да умре. Заради всичко, което е причинил на моята Саманта. Ще ти видя сметката, копеленце майчино.

Той спира колата си на Пикадили Съркъс и вътре скача онова младото момче. Завъртат се по кръга и тръгват направо, а след това по отклонението към Хайд Парк. Аз съм по петите им. Колата спира на Сърпентайн. Много недовиждам в тъмното, но ми е ясно какво прави този перверзен тип.

След около половин час, колата отново потегля. Връщат се към Пикадили Съркъс и младото педи слиза. Надушвам обратните от километри. Правя една обиколка и като се връщам, заварвам копеленцето на същото място. Спирам до нещастния духач.

— Ей, кво ще кажеш за една разходчица? — питам.

— Ами, става — казва той със северняшки акцент, но не точно както говорят пичовете от севера.

— Правиш ли минети, скъпа? — питам го, докато се качва. Омърсен, точно омърсен, ето така се чувствам в негово присъствие. Направо ми призлява.

Той ме поглежда с проклетия си женски поглед и казва:

— Двадесет лири, в Хайд Парк и ме връщаш обратно.

— Става — казвам и паля.

— На абсолютно същото място — измяуква той.

— Добре, нямаш проблеми — казвам му аз. Пускам стереото. ABC — „Любовен лексикон“ — любимият албум на всички времена. Най-силната музика, правена някога.

Влизаме в парка и спираме течно на същото място, където бяха спрели със Стърджис.

— Правил си го и друг път — усмихна се той. — Странно, не ми изглеждаше такъв… много си млад. Ще го направя с кеф — фъфли педалът.

— И аз, приятелче, и аз. Откъде си?

— От Шефилд — вика той.

Докосвам с пръсти белега на брадата си. Това го получих преди две години в Шефилд. Брамъл Леги. Верига от велосипед. Като съм си лекомислен, така ми се пада. Тия копелета от „Юнайтед“ си ги бива. Обаче много има да учат, докато достигнат тия от „Уензди“. Шибани чекиджии.

— Бухал ли си или кинжал?

— Какво? — изфъфли той.

— Говоря за футбол. От кои си? От „Уензди“ или от „Юнайтед“?

— Не си падам по футбола — каза копелето.

— Групата, която слушаме. „АВС“, те са от Шефилд. Оня със златните дрехи. Той пее в момента. Парчето се казва „Покажи ми“.

Оставям го да поработи с оная ми работа. Просто си стоя и гледам темето на късо подстриганата му, обратна глава. Нищо не се случва.

Той спира за малко и ме поглежда.

— Не се безпокой — казва, — случва се понякога.

— Няма страшно приятел — усмихвам се аз и му подавам двадесетачка за усилията. Солистът на „ABC“ продължава да вие „покажиии ми“. Какво ще ми показваш бе, копеле?

— Знаеш ли — казва пичът, — за малко да те взема за ченге.

— Ха, ха, ха… не, приятел, не и аз. Законът е терсене работа. А аз, аз съм нещо, което спокойно можеш да наречеш „ужасната катастрофа в живота си“.

Той ме изглежда с объркан поглед. Опитва се да се усмихне, но ужас е парализирал педерастката му физиономия, преди да го хвана за мършавия врат и да заблъскам перверзното копеле в таблото. Главата му се сцепва и кръвта опръсква цялата кола. Не мога да се спра.

— ТИ МРЪСЕН ПЕДЕРАСТ! ЩЕ ТИ ИЗВАДЯ ВСИЧКИТЕ ЗЪБИ! УСТАТА ТИ ЩЕ СТАНЕ МЕКА И ГЛАДКА, ТОЧНО КАТО ОНАЯ РАБОТА НА ЖЕНИТЕ И ТОГАВА ВЕЧЕ ЩЕ МИ ПРАВИШ СВИРКИ!

Пред очите ми беше лицето на оня скапаняк от Милуол. Лионси. Лионси, Лъвът. Така му викат. Скоро ще го пуснат от панделата. Всеки път, като удрях нещастното педи в таблото, той изпищяваше, а всеки път, като го отделях оттам, започваше да се моли:

— Моля те… не искам да умирам… Не искам.

Бях се надървил вече. Бутнах главата му долу и ръгах, ръгах, докато той се давеше и душеше, а лигата и кръвта му се стичаха по слабините и задника ми…

— ХАЙДЕ, КОПЕЛЕ, ПОКАЖИ МИ!

… много повече кръв, отколкото изтича от бившата, когато съм я чукал в мензис… започвам да се празня и пред очите ми е само Саманта, докато пълня главата на обратното копеле с лепкава мътилка… това е за теб, мила, за теб, повтарям си и изведнъж се сещам, че го правя в устата на това извратено чудовище, това мръсно…

— ОООООООХХХХ ДА ТИ ГО НАЧУКАМ, ПЕРВЕРЗНО ВЛЕЧУГО!

После вдигам главата му и виждам как от разбитото му лице се стича кръв, сперма и слюнка. Ще го убия. Заради това, което ме накара да направя. Ще го убия.

— Сега ще те науча на една песен — казвам аз, спирайки касетофона. — Става ли? Ако не пееш, мекотело такова, ще ти откъсна ташаците и ще ти ги завра в проклетото гърло, разбра ли ме?

А той кима, долният му педал.

— Все пускам мънички сапунени балончета… ПЕЙ ГАДНО ЖИВОТНО!

Копелето нещо съска през разбитата си уста.

— Прекрасни, леки… те отлитат нависоко, достигат до небето и после като моите мечти изчезват и… ПЕЙ!… ЩАСТИЕТО ВИНАГИ НИ СЕ ИЗПЛЪЗВА, аз го търсих по света, все пускам малките сапунени балончета, прекрасни, леки…

ЗАЕДНО!

Изкрещявам неистово и забивам юмрук в размазаната му физиономия. После отварям вратата и го изблъсквам на земята в парка.

— Разкарай се оттук, жалко перверзно животно! — крещя извън себе си, докато той не помръдва.

Потеглям. После рязко обръщам и заковавам до смотаняка. Едвам се сдържам да не мина през него. Но целта ми не е той.

— Ей, педал, и да кажеш на скапания си дърт приятел, че той е следващия!

Саманта е без ръце, няма майка и баща, отрасла е в дом за сираци и всичко това заради един мръсен, тъпкан с мангизи, дърт педераст. Затова се налага да сложа малко ред в тия неща.

Връщам се в квартирата и виждам, че някой е оставил съобщение на телефонния секретар. Съобщението е от майка ми, която иначе никога не се обажда. Гласът й е наистина тревожен:

— Ела веднага при мен. Нещо ужасно се случи. Звънни ми веднага щом влезеш.

Старата ми майка. През целия си живот не е сторила никому зло и какво е получила в замяна? Нищо, ето какво. От друга страна, тоя дърт педераст и всякакви такива като него са налапали всичко. Чудя се какво се е случило с майка ми и се сещам първо за стария, жалък алкохолик. Само да я е ударил, с пръст дори да е докоснал старата ми майка…