Стив Олтън
Марианската падина (26)

Морска храна

На борда на „Уилям Бийб“

7:35 ч.

Джонас отвори вратата на каютата. Мак влезе и го погледна намръщено.

— Не си ли спал през нощта? — укорително попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Да си по-навит да отмъстиш за смъртта на Диф, отколкото да чукаш Селесте.

— Говориш глупости. Със Селесте отидохме в града, за да купим запаси, и вечеряхме, това е всичко. Между нас не се е случило нищо и никога няма да се случи.

Мак вдигна ръце.

— Добре. Извинявай.

— А що се отнася до убиването на мегалодона, не е необходимо да ме назидаваш да се съсредоточа. Забрави ли, че съм капитан Ахав?

— Измисли ли план?

— Да.

— Добре. — Мак се почеса по врата. — Извинявай, Джонас. Малко съм нервен.

— Знам. Диф беше добър човек.

— Да. — Мак избърса сълзите си. — Трябваше да гръмнем тая шибана риба още преди години.

— Готов ли е новият ти хеликоптер?

— Да.

— Тогава да тръгваме да търсим Ейнджъл.

 

 

Остров Ванкувър

На десет мили от пролива Баркли

Андреа Джейкъбс вдигна ръка, направи знак на останалите от групата да спрат да гребат и посочи на стотина метра напред.

После се обърна, погледна другите в каяците и се усмихна.

Съпругът й Роналд вдигна палец. Карън Макнийл, водачката на групата, премести каяка си в позиция вляво. Шърли Колин, редакторката на Андреа, махна окуражително от двуместния си каяк. Съпругът й Джон седеше зад нея и слагаше филм във фотоапарата.

Андреа обърна носа на каяка си на юг, после се облегна назад и зачака. Беше радостно възбудена.

Трябваха й повече от две години, за да убеди редакторката си да се съгласи да даде зелена светлина за подробна статия за остров Ванкувър. Островът се намираше на запад от град Ванкувър, успоредно на крайбрежието на Британска Колумбия, беше най-големият в източната част на Тихия океан и притежаваше живописен релеф, разнообразна фауна и амплитуди в климата, които го правеха идеално място за летовници, предпочитащи преживяванията в дивата пустош. Двете съпружески двойки бяха пристигнали с ферибот в Порт Харди и прекараха първата седмица в катерене по планински пътеки и изследване на гранитните върхове и глетчерите, които минаваха като гръбнак по средата на острова. Андреа направи снимки на величествени заснежени върхове, стада лосове, орли, извисяващи се в полет, и дори на няколко черни мечки, ловящи сьомга. Но мечтата й беше да снима китове. Това означаваше да изследва студените и опасни океански води около острова. Андреа трябваше да убеди Карън Макнийл, че групата им е достатъчно опитна, за да се справи с трудностите на плаването с каяк в океана — най-добрият начин да се приближат до стадата. Ето защо сутринта те потегляха на север, придържайки се относително близо до брега.

И сега усилията им щяха да бъдат възнаградени.

Андреа сложи на главата си качулката на неопреновия костюм и после — маската и шнорхела. Сърцето й пърхаше от вълнение. Тя окачи подводния фотоапарат на врата си, стисна греблото и зачака.

На повърхността се появиха косатки — приближиха се до каяците, като се издигаха и гмуркаха плавно и ритмично.

Андреа пое дълбоко въздух, наклони се на една страна и се обърна в леденостудените води. Наблюдаваше със страхопочитание как стадото се показа от тъмносиния подводен свят.

Бързо направи десетина снимки. Водата около нея се изпълни с нискочестотно свирене и пронизителни цъкащи звуци. От тъмната вода се появи десетметров мъжки кит и се насочи към каяка, за да го види по-отблизо. Сърцето на Андреа заби като обезумяло, когато невероятното същество се приближи на метър и половина от нея. Устата на бозайника беше достатъчно голяма, за да я погълне наведнъж. Андреа направи още няколко снимки, смаяна от величествеността и интелигентността на косатката. След малко съществото изчезна в тъмносинята вода заедно с останалите от стадото.

Андреа замахна силно с греблото, показа се на повърхността и извади шнорхела от устата си. Беше задъхана и лицето й щипеше от студа.

— Беше невероятно! — съобщи тя на групата.

Съпругът й, й хвърли хавлия.

— Съкращаваш живота ми с по няколко години всеки път, когато правиш това.

— Водата не е ли леденостудена? — попита Шърли.

— Е, не е толкова зле. Неопреновият костюм ме пази. Само бузите ми замръзнаха — отговори Андреа и се обърна към Карън. — Мислех, че косатките предпочитат източното крайбрежие на острова.

— Местните стада да — отговори водачката на групата. — През лятото проливът Джонстоун е убежище на тринайсет стада косатки. Групата, която току-що премина, са транзитни пътници.

— Откъде знаеш? — попита Джон.

— Само транзитно минаващите стада плуват край океанската страна на острова. Те предпочитат да ловят тюлени по пътя си към Берингово море. Местните китове предпочитат риба и стадата им са по-многобройни.

— Косатките са страхотни — рече Андреа. — Но аз искам да видя големите китове.

— Те са по-навътре — каза Карън. — Предлагам да се движим на около осемстотин метра от брега. След час ще прекосим пролива Баркли на път за Уклулет. Там ще бъдем в открития океан и би трябвало да срещнем сиви китове и вероятно дори стадо гърбави китове. Сигурни ли сте, че ще се справите с триметровите вълни?

— Всичко ще бъде наред — каза Андреа и намигна на Шърли. — Ако мъжете не могат да се справят, ще ги оставим на брега.

 

 

Джонас видя как сянката на хеликоптера мина над фара на Кейп Флатъри. След няколко минути летяха над водата на северозапад и приближаваха остров Ванкувър.

— Добре дошли в Канада — каза Мак.

Джонас не му обърна внимание и продължи да наблюдава океана.

— Какво има, Джонас? Не си проронил дума цял следобед.

— Имам да мисля за много неща.

— За Селесте или за акулата?

— И за двете.

Мак вдигна на челото си слънчевите очила и погледна Джонас в очите.

— Послушай съвета ми и стой далеч и от двете.

— Вече ти казах, че Селесте не ме интересува.

— Я стига. Не те ли привлича поне малко?

— Нямам коментар.

— Тя дойде снощи при теб, нали?

Джонас се ухили.

— Би могло да се каже.

— И ти я отпрати?

— Казах й, че не ме интересува. Никога няма да бъдем нещо повече от приятели.

— Приятели? Господи, осъзнай се, Джонас. По-добре я чукай веднъж и приключи с това, отколкото да й се доверяваш.

— Всъщност водихме интересни разговори.

— Колко мило. Може да се запишете на аеробика, когато се върнете в Монтерей.

— Какво те прави такъв експерт по жените? Не познавам друг, който да разсъждава с оная си работа повече от теб.

— Дори оная ми работа е достатъчно умна, за да разбере кога някоя ме прави на глупак. Мислиш ли, че Селесте ще навира циците си в лицето ти, ако не искаше нещо? Не се обиждай, приятелю, но ти не си точно Мел Гибсън.

— Може би е самотна.

— Грешиш. Селесте е хладнокръвна. Не й пука за никого, освен за нея. Ако се държи добре с теб, това е само защото се нуждае от теб.

— Но за какво? Марън върши всичко.

— Не се заблуждавай. Селесте те е взела на експедицията с някаква цел и не е само за да ти пуска крака под масата. Престани да се хващаш на фалшивия й чар. Селесте не е нищо повече от женски вариант на Бенедикт.

— Това е друго нещо. Тя ми каза, че Бенедикт я чука от четиринайсетгодишна. Не мога да кажа дали го обича, или се страхува от него.

— Вероятно и двете. — Мак зави на запад към пролива Хуан де Фука и канадската граница.

Джонас фокусира бинокъла върху остров Ванкувър, който се появи на хоризонта.

— Кажи ми нещо, Мак. Щом Селесте се страхува от Бенедикт, защо не го напусне?

Мак се ухили.

— Ще ти отговоря с една дума — власт. Той я притежава и тя я иска. Обзалагам се, че още си разтваря краката за него.

— Тогава защо се интересува от мен?

— Казах ти, Джонас, иска нещо. Чувал ли си поговорката, че мъжете използват любовта, за да получат секс, а жените използват секса, за да получат любов? Селесте използва секса, за да манипулира хората да правят каквото иска. И тогава е най-опасна.

Хеликоптерът се сниши над южния край на острова.

— Към дълбоките води ли да се отправя, или да следвам крайбрежието?

— По крайбрежието.

Джонас фокусира бинокъла върху стадо косатки, които плуваха на север, после огледа повърхността на океана. Надяваше се да забележи движение или останки от кит, които биха издали присъствието на белия хищник. Отчаянието му нарастваше. От три дни никой не бе виждал Ейнджъл.

„Безнадеждно е…“

— Мак, мислиш ли, че хората могат да се променят?

— О, стига вече! Тя наистина ти е влязла под кожата.

— Говорех за себе си.

 

 

Фериботът „Лейди Роуз“ изсвири и потегли от пристана на Бамфийлд, продължавайки десетчасовото си пътуване до Уклулет.

Четиринайсетгодишният Кевин Блейн допря чело до лакираните дървени перила и ритна железния подпорен стълб.

— Престани, Кевин — извика сестра му Девън. — Безпокоиш другите пътници.

— Скучно ми е. Защо не може да карам скейтборда?

— Вече ти казах, че на палубата има твърде много хора.

— Кога ще пристигнем в Уклулет?

Деветнайсетгодишното момиче хвана брат си за ръката.

— Кевин, ще млъкнеш ли, по дяволите? Подлудяваш ме. Кълна се в бога, че ако мама и татко отново ме накарат да те заведа в Порт Албърни, ще те убия.

— Гладен съм.

— На — каза тя и сложи в ръката му банкнота от десет долара. — Отивай да ядеш. Не искам да те виждам повече до края на пътуването.

 

 

Хищникът се движеше на север срещу силните течения в канала Импириъл Игъл, придържайки се близо до скалистото дъно, и продължаваше да търси. Като поклащаше гигантската си глава, мегалодонът пое вода и обонятелните му сетива доловиха слаба миризма на урина.

На около осемстотин метра под вълните грациозно се носеше възрастен мъжки морски лъв. Бозайникът тежеше триста килограма и се страхуваше само от стадата на косатките. Инстинктът за оцеляване му подсказваше на какво разстояние от брега да се движи, за да избегне атаката. Видимостта беше десетина метра и големият мъжки беше нащрек и не се осмеляваше да се отдалечи на повече от петдесет метра от брега.

Ловецът плуваше бързо по океанското дъно и скъсяваше разстоянието между себе си и морския лъв. Докато се издигаше под плячката си, мегалодонът огледа осветената от слънцето повърхност и се насочи към жертвата си.

Морският лъв усети опасността и бързо се понесе към брега. Женската акула забеляза тъмен силует, движещ се по повърхността, и се стрелна нагоре, размахвайки мускулестата си опашка с бързи и точно пресметнати удари.

Морският лъв долови движение отдолу и хванат в капан на повърхността, започна да се мята в опит да избяга от челюстите на хищника.

Мегалодонът изскочи на повърхността, отвори широко уста и погълна морския лъв. Тлъстото му туловище мигновено бе смазано. От острите като бръснач зъби пръснаха потоци кръв и изпражнения.

 

 

В четири следобед каяците минаха край последния от групата острови в пролива Баркли и се отправиха към открития океан.

— До Уклулет остават четири мили — каза Карън. — Внимавайте с вълните. Тук е опасно.

— Изглежда, имаме компания — рече Джон и посочи на юг. От далечината се приближаваше ферибот.

— Това е „Лейди Роуз“ — каза Карън. — Утре следобед ще ни върне в Порт Албърни.

— Няма да тръгнем, докато не направя подводните снимки — заяви Андреа. — Какво стана със стадата китове, които ми обеща?

— Четирийсет-петдесет сиви кита прекарват пролетните и летните месеци между проливите Баркли и Клейкуот, които са на трийсет мили на север. Наоколо има сини китове и гърбави китове. Имай търпение. Скоро ще забележим нещо — отговори Карън.

 

 

Кевин Блейн се наведе над борда и се изплю. Храчката му прелетя шест-седем метра и цопна във водата. Повечето пътници на „Лейди Роуз“ или дремеха на дървените пейки на палубата, или бяха влезли вътре, за да се спасят от слънцето.

Кевин се вгледа в океана — надяваше се да види кит. Но забеляза бяло петно, дълго колкото ферибота. Момчето се наведе над перилата и се вторачи в съществото, което се движеше успоредно с кораба.

След няколко секунди акулата се гмурна и се скри от погледа му.

Кевин хукна към сестра си, която се печеше на слънцето.

— Девън, току-що видях нещо огромно. Мисля, че е мегалодонът!

— Изчезвай.

— Не ме слушаш…

— Защо не свършиш някоя работа? Донеси ми диетична кола.

Кевин не й обърна внимание и се завтече обратно към носа.

 

 

— Там — каза Карън и посочи вляво. — Изглежда, ни провървя. Хранят се с цъфтящия фитопланктон.

— Какво е това там? — попита Роналд, като гребеше усилено, за да не изостава от темпото на съпругата си. Спря, когато няколко двуметрови вълни повдигнаха каяка и го обляха с леденостудена вода.

— Бялото, което прилича на пяна? Всяка пролет, когато слънцето напече, фитопланктонът цъфти. С него се хранят малките ларви и риби и привличат китовете — обясни Карън.

Приближиха се на петнайсет метра от хранещото се стадо.

— Какъв вид китове са тези? — попита Шърли.

— Сиви. Пет-шест възрастни и един малък. Да не се приближаваме повече.

Андреа нахлузи на главата си качулката на неопреновия си костюм, сложи си маската и провери колко снимки са останали във фотоапарата.

— Пожелайте ми късмет — каза тя, наклони се заедно с кануто и се преобърна в океана.

Въпреки неопреновия костюм дъхът й секна от леденостудената вода. Андреа се огледа и мигновено осъзна, че е твърде далеч от стадото, за да види нещо. После, точно когато се приготви да излезе на повърхността, забеляза призрачен силует, който плуваше в дълбоките води под нея, насочвайки се към стадото китове.

Андреа изскочи на повърхността.

— Не мога да повярвам! Току-що видях бял кит!

— Сигурна ли си? — попита Карън. — Белите китове обикновено не идват толкова далеч на юг.

— Казвам ти, видях го — настоя Андреа и стисна греблото.

— Какво правиш? — попита съпругът й.

— Белият кит се отправи към стадото. Ще се приближа, за да го снимам.

— Късно е — рече Карън и посочи.

Сивите китове бяха спрели да се хранят.

— Нещо ги уплаши — добави Карън. — Събират се в група.

Изведнъж стадото заплува към каяците.

— По дяволите! Стойте близо един до друг и се дръжте! — извика Карън.

Трийсеттонните китове се показаха на повърхността и увеличиха скоростта. Четирите каяка започнаха да подскачат, да се въртят и да се блъскат един в друг.

Андреа пое въздух и се гмурна във водата: държеше фотоапарата пред маската.

Няколко триметрови вълни повдигнаха и спуснаха каяците. После океанът се успокои и китовете се скриха от погледа им.

— Всички добре ли са? — попита Карън.

— Аз премръзнах — отговори Шърли.

Джон взе хавлия и я даде на съпругата си.

Роналд се обърна към каяка на Андреа, който още беше преобърнат.

— Е, поне някой от нас се забавлява.

— Да се прибираме, Шърли — рече Джон. — Писна ми от дивата пустош. Следващия път, когато списанието ти иска да напише статия за животните в природата, предложи Манхатън.

Роналд протегна ръка, за да помогне на съпругата си да изправи каяка. И тогава видя тъмночервеното петно кръв.

— Андреа! — Роналд обърна каяка и изкрещя.

Шърли отвори широко очи, после се преви и повърна. Карън и Джон гледаха втрещени и се държаха за устата.

От Андреа Джейкъбс бе останало само парче обезобразена кървава плът. Горната част на торса й липсваше, прерязана през стомаха.

От водата се показа двуметрова бяла перка, обиколи ги два пъти и после се потопи.

— Това е мегалодонът! — извика Джон.

Друга поредица вълни повдигна канутата. Джон се наведе, протегна ръце и хвана съпругата си, която припадна.

Очите на Роналд се изцъклиха, когато под него се появи странен бял блясък. Той хлъцна от ужас, когато вляво се надигна огромната глава, която погълна останките на съпругата му и каяка й. Акулата отново се гмурна в океана, оставяйки на повърхността само греблото и част от носа на кануто.

— Тръгвайте! Разделете се! — изкрещя Карън и загреба към ферибота.

Джон протегна ръка и зашлеви съпругата си през лицето.

— Свести се, Шърли — извика той и я разтърси.

Усети, че тя се размърда, пусна я и загреба към Уклулет, който се намираше на две и половина мили на север.

Потресен от случилото се, Роналд Джейкъбс остана неподвижен в каяка си. После се разрида.

 

 

Джонас фокусира бинокъла си върху ферибота, после забеляза нещо друго.

— Прилича на кану-каяк. Движи се към ферибота…

— Джонас, зад каяка!

Джонас погледна.

— По дяволите…

— Дръж се…

Хеликоптерът се издигна над „Лейди Роуз“, докато Джонас отчаяно се опитваше да се свърже по радиостанцията с ферибота.

 

 

Кевин стоеше сам на носа и гледаше как жената трескаво гребе към ферибота. Наведе се инстинктивно, когато хеликоптерът изтрещя над главата му, после забеляза гръбната перка и осъзна какво става пред очите му.

Момчето се обърна, огледа палубата, видя спасителен пояс и го развърза от перилата. „Лейди Роуз“ зави наляво, за да пресрещне жената.

 

 

Като стенеше на глас, Карън гребеше към ферибота. Всичко я болеше. Мехурите на пръстите й се разкървавиха. Сълзите и плискащата се солена вода я заслепяваха.

„Още петдесет метра…“

Тя се съсредоточи върху носа на ферибота и се запита как ще стигне до перилата, които се извисяваха на четири-пет метра над главата й.

И после видя, че едно момче развързва спасителен пояс.

 

 

Хищникът се надигна и отвори челюсти. Очите му бяха фокусирани върху силуета в бягащия каяк. В тъмните води фигурата приличаше на морски лъв. Мегалодонът се приближи на десетина метра, после установи, че по-голямото същество променя курса си, домогвайки се до плячката му.

 

 

Кевин усети, че фериботът угаси моторите си, и вдигна глава. Към него тичаха трима членове на екипажа.

Той извика на жената във водата и й хвърли спасителния пояс.

Изтощена, с треперещи ръце, Карън насочи каяка отстрани на движещия се ферибот. Наведе се и грабна пояса. Вмъкна вътре дясната си ръка, но не можа да събере сили да се изтегли нагоре.

Тримата моряци блъснаха настрана Кевин и грабнаха въжето.

Карън усети, че нещо я вдига нагоре, и се вкопчи в каяка, молейки се на Бога, чудовището да я пощади.

На палубата се събра тълпа. Никой не видя, че Кевин се покатери на перилата.

 

 

Мак кръжеше на двайсет и пет метра над палубата на ферибота. Джонас наблюдаваше сцената долу и въздъхна облекчено, когато моряците измъкнаха жената.

— Можеш ли да се прицелиш с гранатомета? — попита Мак.

Джонас се вторачи през мерника на оръжието; търсеше мегалодона.

— Акулата е твърде надълбоко и не я виждам. Пък и отражението на слънцето ми пречи. Не мога да преценя на какво разстояние е от ферибота.

Той бръкна под седалката и извади голям пистолет, който приличаше на сигнален. В цевта бе зареден малък предавател, прикрепен за двайсетсантиметрова кука. Джонас освободи предпазителя и активира предавателя.

— Откъде го взе? — попита Мак.

— Поръчах да ми го изпратят от Института по време на престоя ни в пристанището. Предава в радиус само от три мили, но…

Мегалодонът се издигна от океана. Отвесното движение изстреля горната част на торса високо във въздуха. Челюстите захапаха празния каяк. Докато падаше във водата, гигантската акула се блъсна във ферибота и тежестта й наклони „Лейди Роуз“ надясно.

Повечето хора на палубата изпопадаха. Кевин Блейн бе увил крака около перилата и се бе вкопчил в тях, когато видя огромното чудовище. Гръбната перка беше толкова близо, че можеше да протегне ръка и да я докосне. Чудовището се блъсна във ферибота и перилата се откъснаха. Кевин се претърколи напред, превъртя се във въздуха, видя за миг синьото небе, после полетя с главата надолу в леденостудения океан.

 

 

Опасявайки се, че може да улучи ферибота, Джонас остави гранатомета, грабна пистолета и с едно-единствено движение се прицели и стреля. Стрелата с предавателя се заби в корема на мегалодона.

Чудовището удари ферибота и пльосна на една страна в океана.

 

 

Кевин можеше да плува добре и като риташе с всички сили, се измъкна на повърхността. Огледа се, очаквайки някой да се появи на перилата и да му хвърли въже.

Девън видя как брат й пада във водата, скочи и хукна към перилата. Момчето бързо изплува на повърхността и й махна.

— Кевин, дръж се…

Видя едно найлоново въже със спасителен пояс, грабна го и го хвърли през борда.

Призрачният демон отново се появи и плувайки безшумно по повърхността, отвори уста. Струя вода се устреми към разширяващата се тъмна паст.

Девън обезумя от страх. Десетина пътници изкрещяха, докато тя трескаво махаше на Кевин да се хване за спасителния пояс.

Усмивката на момчето изчезна, когато видя ужасеното изражение на сестра си. Кевин се обърна.

Бялата глава се виждаше неясно. Вълната отмина, разкривайки в океана черна дупка, очертана от розови венци и страховити зъби.

Обзе го паника. Без да обръща внимание на спасителния пояс, Кевин се опита да плува, но го повлече силно течение. В един сюрреалистичен миг той изпита усещането, че се пързаля с краката напред в дупка, обграден от всички страни от вода.

Океанът се затвори над него и го блъсна надолу. Дневната светлина помръкна. Момчето се озова в непрогледния мрак на пастта на чудовището.

 

 

Джонас блъсна лице във вратата на пилотската кабина и изрева от гняв, когато акулата изчезна под вълните.

Мак превключи хеликоптера на автопилот. Беше твърде потресен, за да управлява. През следващите няколко минути двамата не бяха в състояние да правят нищо, освен да кипят от гняв, затворили очи. Ужасяващата сцена се повтаряше в съзнанието им.

— Хеликоптерът, обади се. Тук е капитанът на „Лейди Роуз“. Хеликоптерът, обади се…

— Какво… — каза Джонас и не позна собствения си глас.

— Хеликоптерът, спасената жена каза, че има още два каяка. На северозапад. Моля, отговори. Край…

Джонас погледна Мак. Лицето на приятеля му беше зачервено от гняв. Мак сграбчи лоста и хеликоптерът се стрелна напред.

— Тръгваме — извика Джонас.

Огледаха океана и веднага забелязаха единия каяк. Хеликоптерът се сниши и докосна вълните.

— Бързо, Джонас — викна Мак.

Джонас отвори плъзгащата се врата, протегна ръце към изпадналия в безсъзнание мъж, хвана го и го издърпа в хеликоптера.

— Жив ли е? — попита Мак.

— Диша, но е в шок.

Джонас зави Роналд Джейкъбс с одеяло, а Мак се издигна да търси другия каяк.

 

 

Джон Колин се задъха. Мускулите му трепереха от лудешкото гребане.

— Шърли, помогни ми — изхриптя той, избърса потта от очите си и погледна брега, до който оставаха осемстотин метра.

Шърли потопи греблото във водата и се опита да гребе.

— Не мога, Джон. Пак ще повърна.

Той се обърна и се вторачи във ферибота в далечината.

— Там става нещо.

Протегна ръце през борда и наплиска лицето си. Леденостудената вода го освежи.

— Шърли, погледни ме.

Тя се обърна към него и той плисна вода в лицето й с греблото.

— Да те вземат дяволите…

— Хващай греблото и греби — заповяда Джон.

 

 

Мегалодонът продължи да обикаля под ферибота и да очаква появата на друга плячка, когато някъде в далечината се чу бръмчене. Баритоновите вибрации примамиха акулата.

Ейнджъл се приближи до източника и бръмченето изведнъж спря. Озадачена, акулата направи кръг, очаквайки вибрациите да започнат отново. Но скоро друг звук привлече вниманието й. Нещо се движеше по повърхността.

Акулата плесна с опашка и се насочи към каяка.

 

 

Джон вдигна глава и видя, че пристанът е близо.

— Право напред, Шърли — извика той и загреба още по-усилено. — Остава съвсем малко.

Шърли се обърна и спря да гребе, вторачена в огромния океан зад тях.

— Не спирай…

— Джон…

Кафявите й очи се разшириха от страх.

Гръбната перка се приближаваше към тях.

 

 

Джонас слушаше пиукането на предавателя и оглеждаше набраздената повърхност на океана. Слънцето залязваше и оскъдната светлина затрудняваше зрението му.

— Сигналът отслабва. Върни се назад.

Хеликоптерът се отдалечи от групата острови и се отправи към най-южната точка на Уклулет.

— Мак, там. Изглежда, са се отправили към онзи пристан.

— И познай кой ги придружава.

 

 

Мускулите на Джон Колин пламтяха. Ръцете го боляха и кървящите мехури не му позволяваха да стиска здраво греблото.

Някакво движение го накара да се обърне надясно. От океана се издигна еднометрова вълна, която блъсна каяка.

Призрачното чудовище се появи, като плуваше без усилия на една страна. Луминесцентната му кожа беше обагрена в оранжево от светлината на залязващото слънце. Безизразното сиво око погледна Джон. Потрепервайки, челюстите се разтвориха, разкривайки острите зъби.

Шърли изпищя.

Джон гребеше с последни сили, без да откъсва поглед от акулата, хипнотизиран от невероятните й размери. До пристана оставаха четирийсет метра.

Гигантската риба плесна с опашка по повърхността и се гмурна.

— Господи! — изкрещя Джон. — Ще атакува отдолу, както направи преди. Шърли, измъкни краката си от каяка и бъди готова да скочиш.

Тя спря да гребе и се освободи от каяка.

— Готово. Сега ти — извика Шърли и продължи да гребе.

Джон опита да се измъкне, но краката му се бяха схванали от дългото седене. Ръцете му трепереха от изтощение. Той измъкна единия си крак и видя как водата отдолу побелява.

— Шърли, скачай! Скачай!

Главата на мегалодона се появи от океана. Челюстите се отвориха, за да погълнат каяка. Шърли и Джон усетиха, че той се надига, и скочиха. Огромната паст на акулата се затвори, разбивайки празния каяк, а двамата гребци полетяха във въздуха и паднаха в океана.

Леденостудената вода възвърна енергията на Джон. Той бързо изплува на повърхността, но масата на съществото мигновено го повлече обратно надолу.

Той започна да рита с всички сили, показа се отново на повърхността и с облекчение видя, че съпругата му плува към пристана на шест-седем метра от него. Опита се да вдигне ръка, но мускулите му бяха натежали като олово.

Шърли стигна до пристана, покатери се и изкрещя с всичка сила:

— Джон, по-бързо!

Мегалодонът разтърси глава, без да може да определи положението на плячката сред останките от каяка. След секунда бе привлечен от издайническите вибрации на повърхността. Гигантската риба се обърна и размаха глава и опашка в усилие да възвърне инерцията на движението си напред.

Джон стигна до пристана, но беше изтощен и не можеше да вдигне ръце, за да се хване. Шърли протегна ръка и го сграбчи за китката. Но колкото и да дърпаше, не успя да го вдигне — той тежеше сто килограма.

В същия миг Шърли видя, че водата зад него се развълнува.

Ужасът в широко отворените очи на съпругата му беше достатъчен. Джон с последни сили се изкатери на пристана, прегърна Шърли през кръста и скочи встрани.

Главата на атакуващото чудовище се блъсна в пристана и разби две от подпорните греди. Цялата секция се сгромоляса в океана заедно с Джон и Шърли.

Също като разярен бик, доловил мириса на кръв, мегалодонът се насочи към въртящите се отломки, като отваряше и затваряше челюсти и търсеше плячка.

Джон избута съпругата си по малката дървена стълба, качи се и той, обърна се и видя, че акулата се приближава.

Хвана Шърли за ръката и хукна по дъските. От двете им страни беше океанът.

Долавяйки вибрациите на бягащата плячка, мегалодонът се плъзна под пристана, воден от източника на звуците.

Пристанът се разтресе и Джон се обърна. Дъските зад тях се взривиха на трески, когато огромната акула ги блъсна с триъгълната си муцуна.

— По-бързо! — изкрещя той и задърпа Шърли към входа на частното пристанище. — По дяволите…

Висока пет метра стоманена мрежа препречи пътя им. Оградата продължаваше вдясно и стигаше до ресторант за морска храна, построен на съседния пристан.

Джон се опита да отвори портата, а съпругата му хукна към ресторанта и заблъска по металната врата на аварийния изход.

Дъските под краката на Джон се строшиха, блъснати нагоре от конусовидната муцуна на хищника.

Джон се вкопчи в стоманената мрежа и увисна над дъските.

Пристанът под краката му се срути в океана. В тъмните води се мерна белезникав силует.

— Джон, насам!

Джон се залюля настрани и стъпи на дървената платформа до ресторанта. Шърли го хвана за ръката и го издърпа на пристана.

— Чакай, Шърли, не може да влезем оттук.

— Отзад има тераса. Трябва да минем през ресторанта, за да слезем от пристана.

Тя го поведе към остъклените врати на банкетната зала. Стреснатите посетители вдигнаха глави, без да съзнават що за същество обикаля под пристана.

Шърли започна да удря по стъклото. Джон видя, че луминесцентната перка се издига над водата.

До остъклената врата на терасата се приближи сервитьор, поклати глава и посочи встрани, към главния вход. В същия миг страховит удар разтърси подпорните греди на пристана.

Джон удари по дебелото стъкло.

— Отвори тая проклета врата, инак ще я разбия!

Сервитьорът се отдалечи. Дойде управителят и отключи.

Шърли дръпна вратата и Джон я блъсна в луксозната зала.

— Госпожо, не можете…

— Изкарайте всички оттук! — изкрещя Шърли. — Пристанът ще се срути!

После поведе Джон покрай стъписаните посетители към изхода.

— Госпожо, господине…

— Чу какво каза жена ми. Изкарайте всички…

Ресторантът се разтресе от силен удар, който строши прозорците и остъклените врати. Посетителите се разпищяха.

Постройката се наклони на една страна.

Джон хвана Шърли за ръката и хукна заедно с всички към изхода.

 

 

Докато кръжаха високо над суматохата, Джонас и Мак можеха само да наблюдават как задната част на ресторанта се откъсна и се срути в океана.