Стив Олтън
Марианската падина (8)

На свобода

Океанографски институт, „Танака“

Монтерей, Калифорния

— Нали ти казах, че си се побъркал.

— Да, Мак. Няколко пъти. Угаси мотора. Не искам да уплашим мегалодона.

— Да уплашим мегалодона? По дяволите, ти ме плашиш.

Мак изключи мотора и десетметровата лодка се понесе към външния край на вълнолома. Той протегна ръка, хвана се за бетонната бариера и доближи лодката до нея.

Каналът беше дълбок двайсет и пет и широк осемнайсет метра, минаваше по западната страна на лагуната, през малък плаж, и продължаваше към Тихия океан. Високите двайсет и пет метра стоманени врати бяха разположени на двеста и двайсет метра от брега.

При отлив се виждаше около метър от горната част на вълнолома — приличаше на тесен тротоар, навлизащ в океана. Но по време на прилив вълноломът изчезваше под водата и над него оставаха само десетина оранжеви шамандури.

Джонас посочи двойната спирала бодлива тел, монтирана върху двата вълнолома, и каза:

— Бодливата тел маркира местоположението на портата.

— Господи, акулата идва! — възкликна Мак.

В канала се надигна двуметрова вълна и се насочи към бодливата тел. Акулата блъсна вратите и двата вълнолома се разтърсиха.

Мак нервно прокара пръсти по късо подстриганата си коса.

— По дяволите, Джонас… в безопасност ли сме тук?

— Точно това смятам да разбера.

— Нали ще ми кажеш преди рибата ти да избяга? Питам просто от любопитство — накъде се отварят вратите?

— За щастие, отвън навътре. Първоначалното им предназначение беше да примамват мигриращи китове. Така искаше Масао. Вратите са на дупки, така че океанската вода да влиза и излиза свободно.

Над канала се разнесе далечно биене на барабани.

— Следобедното представление започва. По-добре да се облека — каза Джонас и нахлузи неопреновия костюм.

— Знам, че напоследък животът ти поднася само неприятности, но какво смяташ да правиш? Тук е адски опасно.

— Ако знаеш друг начин за достъп до повредената врата, целият съм слух.

Пращенето на портативната радиостанция прекъсна разговора им.

— Кажи, Мани.

— Току-що усилихме подводната акустика. Ще ти съобщя веднага щом акулата влезе в канала.

— Благодаря.

Звукът на барабаните се засили. Сърцето на Джонас биеше в синхрон с магическия им ритъм.

— Приятели сме от единайсет години, Джонас. Знаеш, че си най-добрият ми приятел.

— Мислех, че съм ти единственият — засмя се Джонас. — Какво искаш да кажеш?

— Тревожа се. Тери има право. Проклетото чудовище те е обсебило. Не ти ли писна?

Джонас се вторачи в плажа.

— Писна ми.

— Ами тогава се откажи. Обзалагам се, че кошмарите ти ще престанат седмица след като напуснеш Института.

— Смятам да го направя, при това много скоро. Но първо искам да се погрижа за нещо. Носиш ли предавателя?

— Да. — Мак извади от кутията с инструменти петнайсетсантиметров предмет с формата на стрела. Калъфката приличаше на гилза. От единия край се подаваше остър десетсантиметров харпун.

— Какъв му е обхватът?

— Зависи от дълбочината и топографията на океана. Между триста и петстотин мили. Излъчва сигнал, който мигновено се разпознава от Системата за подводно акустично наблюдение, СПАН, и ти позволява да си проследиш чудовището навсякъде по света.

Джонас одобрително разгледа устройството. СПАН беше системата за подводно акустично наблюдение на военноморския флот и от десетилетия се използваше за проследяване на вражески кораби и подводници. Глобалната мрежа се състоеше от трийсет хиляди мили подводни кабели и микрофони и напоследък се използваше и от учените, за да слушат звуците на китовете, да следят трусовете на морското дъно и да откриват айсберги на хиляди мили.

Джонас върна предавателя на Мак.

— Колко издържа батерията?

— Батерията е от литий, подсилен с никел и кадмий. Издържа половин година.

— Къде е пистолетът?

Мак извади от якето си малък пистолет, завинти предавателя с адаптора и го подаде на Джонас.

— Макар че е малък, откатът е силен. Прицели се и стреляй с две ръце. За съжаление обхватът е само стотина метра. Съмнявам се дали ще пробие дебелата кожа на мегалодона от по-далечно разстояние. Ако ми дадеш още две седмици, може да намеря нещо, което да се прикрепя на пушка.

— Нямаме толкова време. Искам да й сложа предавателя днес.

— Докторе, обади се.

Джонас грабна портативната радиостанция.

— Кажи, Мани.

— Ейнджъл току-що влезе в лагуната. Ако ще действаш, действай.

Джонас се гмурна в развълнуваните води.

Спусна се на десет метра, като се придържаше към вътрешната страна на вълнолома вдясно. Бетонът бе обрасъл с гъста растителност. Силното течение го блъсна навътре в канала. След няколко минути Джонас се приближи до портата.

Стоманените врати бяха черни и зловещи и се простираха, докъдето стигаше погледът му.

По металната стена имаше тънък пласт ръжда. Джонас бръкна в една от дупките, после надникна в съседния осемсантиметров отвор.

По гърба му премина ледена тръпка. „Не си губи времето!“

Повредата беше три метра по-надолу. Стоманените панти бяха започнали да се огъват навън от ударите на мегалодона. Беше само въпрос на време, докато се откъснат. Паднеха ли първите, останалите скоро щяха да ги последват.

Джонас започна да оглежда другата врата — и изведнъж някакво движение привлече погледа му.

На четири-пет метра под него безшумно плуваше широк оловносив гръб. Акулата стигна бетонния вълнолом, рязко зави и изчезна в мрака.

Джонас се обърна. От мътните води се появи втора акула и се насочи право към него. Беше бяла и много голяма. Поне пет метра. И тежеше над един тон.

Като се мъчеше да запази спокойствие, Джонас загреба назад. Кислородният му апарат издрънча в стоманената порта. Акулата продължаваше бавно да плува към него. Хоризонтално разположените й гръдни перки потрепваха като крила.

Джонас насочи лъча на фенерчето си и освети тъмните дупки, с които бе осеяна долната част на муцуната на акулата.

„Ампулите на Лоренцини^[1]…“

Хищникът бе привлечен от слабото електрическо поле, излъчващо се от туптящото му сърце.

Джонас размаха ръце и изкрещя. Акулата се приближи на метър и половина… после зави.

Джонас погледна надолу.

Там кръжаха още три акули. Бели и големи. Мъжки.

Той остана прилепен до стоманената врата. Отпред се появиха още два мъжки хищника.

„Колко са много… И всичките мъжки. Защо са тук?“

Акулите започнаха да обикалят по-бързо. Явно бяха възбудени. Една от по-големите се нахвърли върху друга. Започнаха да се хапят, после се разделиха.

Джонас не бе виждал такова държане сред Carcharodon megalodon. Почувства се невероятно уязвим — овца сред глутница вълци. Провери дълбочината. Двайсет метра.

Отново се долепи до стоманената врата, но това не помогна. Акулите атакуваха.

 

 

Мак не гледаше представлението в лагуната, но знаеше какво става по реакциите на зрителите. Минутите минаваха. Защо се бавеше Джонас?

Край лодката се стрелна еднометрова черна гръбна перка. Мак я видя как влиза в канала и едва тогава осъзна какво вижда.

По дяволите! Джонас…

Той включи мотора и подкара към бариерата с бодлива тел. Вляво се появи втора гръбна перка, после още една. Мак трескаво потърси мехурчета във водата и в последната секунда вдигна глава. Но беше късно.

— Ах, да се…

Превключи на задна скорост. Моторът избълва в лицето му задушаващ облак син пушек. Лодката се плъзна зад бариерата и заседна в бодливата тел.

— Тъпо копеле!

Мак грабна греблото и отчаяно блъсна оградата в опит да освободи лодката.

Някакво движение отпред го накара да вдигне глава. От лагуната се надигна двуметрова вълна, която се насочи към него.

 

 

Джонас видя лодката на Мак и започна да се издига; оглеждаше се трескаво, а акулите се редуваха да го атакуват.

Спря на дванайсет метра. Към него се плъзна осемстотинкилограмов звяр — търсеше месо — и намали, когато се приближи до стената. Джонас знаеше, че вариациите в полетата на променливия ток, излъчван от хидравличните стоманени врати, объркват сетивната система на голямата бяла акула. Вместо да се оттегли обаче, огромният хищник отвори страховитата си паст и показа острите си като скалпели бели зъби.

А после акулата изгуби плячката си от поглед и се обърка. Блъсна се в стената вдясно от Джонас, като отваряше и затваряше уста.

Джонас бързо изпусна въздуха от спасителната си жилетка и се спусна под огромната й паст.

Главата на чудовището премина точно над него. Челюстите продължаваха да се отварят и затварят, после акулата плъзна муцуна по портата.

Петметровият мъжки екземпляр се отказа да го търси — и отплува. Джонас зарита, издигна се на десет метра и погледна надолу.

Под него изплуваше друга мъжка акула, дълга поне шест-седем метра.

Той зарита по-енергично. Челюстите на акулата се отвориха, белите зъби лъснаха и Джонас разбра, че ще го настигне.

Чудовището го блъсна и налапа левия му чак крак до бедрото.

Джонас се разтресе, сякаш го беше ударил ток. Замахна с лявата ръка и удари с фенерчето акулата по муцуната. Челюстите й се отвориха. Той загреба нагоре, като се мъчеше да изтръгне крака си от страховитата паст.

Акулата спря и разтърси глава…

После се обърна и се отдалечи.

Джонас видя луминесцентния блясък и после чупещия се метал, когато мегалодонът се блъсна в стоманените врати като огромен камион. Вратите се треснаха в кислородния му апарат и изкараха въздуха от гърдите му.

Около него отекна ужасяващо скърцане на метал, вратите продължиха да се отварят и го изтласкаха с лицето напред към вълнолома.

Чудовищното туловище на мегалодона мина през разширяващата се пролука.

Пробитият кислороден апарат, вече изпразнен от въздуха, го повлече надолу като котва. Маската му се напълни с вода и той се задави; потъваше, защото не можеше да рита с разкъсания си крак.

„Малката бутилка!“

Измъкна от колана си малкия цилиндър и пое животоспасителен кислород.

Успя да напипа катарамата на колана с тежестите и я дръпна. Коланът бавно потъна надолу.

Джонас започна да се издига сред мъгла от кръв.

Изчисти маската си. Беше замаян и мислеше, че всеки момент ще припадне. Съсредоточи се върху изплуването — и спря, защото видя най-страшния си кошмар.

Сивото око на Ейнджъл се бе вторачило в него. Фосфоресциращата й глава беше на по-малко от пет метра. Челюстите й се отваряха и затваряха в демонична усмивка. Сякаш му говореше.

Джонас се вцепени от ужас.

Ейнджъл остана неподвижна.

„Тя ме познава…“

В същия миг усети, че се издига. Лявата му ръка се протегна и докосна отворената метална врата.

„Плувай!“

Напрегна мускули, изтегли се зад разбитата врата и се провря между откъснатите панти — за част от секундата, преди „Ангела на смъртта“ да се нахвърли с отворени челюсти върху него.

Муцуната на мегалодона се удари във вратата и я блъсна в бетонния вълнолом.

Стоманената порта го предпази от челюстите на Ейнджъл. Джонас затвори очи и продължи да се издига в дирята от кръвта си, поддържан от малкото останал въздух в спасителната му жилетка.

 

 

Мак се бе навел над мотора и се взираше във вълнуващите се сини води. Знаеше, че мегалодонът е излязъл. Но не знаеше дали Джонас е жив.

Появи се бял блясък.

Гръбната перка се показа на повърхността.

Мак стисна пистолета с две ръце, прицели се и стреля.

Стрелата се заби в основата на тръбната перка.

И после нещо се блъсна в дъното на лодката.

Мак се наведе. От водата се показа глава, после изчезна в локва кръв. Мак се пресегна, сграбчи Джонас за косата, издърпа го в лодката и като видя кръвта, струяща от крака му, извика:

— Господи!…

Хвърли бърз поглед през рамо, за да се увери, че мегалодонът излиза от канала. После с треперещи пръсти затисна раните на Джонас и насочи лодката към лагуната.