Стив Олтън
Марианската падина (2)

Подготовка

Институт „Танака“

Садиа Клефнер се приближи до прозорците на кабинета и вдигна щорите. Три етажа по-надолу се видя аквариумът с размерите на езеро — водите му блестяха на слънцето. Тя се обърна и погледна работодателя си.

— Добре ли си, професоре?

Джонас вдигна глава.

— Да. Защо?

— Имаш тъмни кръгове под очите.

— Уморен съм. Обади се, ако обичаш, на пейджъра на Мак. Трябва да говоря с него веднага.

— Добре, шефе.

Секретарката излезе и затвори двойните врати.

 

 

След десет минути Джеймс Маккрейдис — или просто Мак — нахлу, без да известява за пристигането си. Беше висок метър и деветдесет, с квадратна челюст, късо подстригана коса и мускулесто тяло, бивш военен. Беше петдесет и една годишен и по ирония на съдбата бе решил редовно да прави гимнастика и да се бръсне едва след като се бе уволнил.

Мак седна на канапето.

— Какво има?

— Ейнджъл пак се опитва да излезе от канала. Цяла сутрин блъска главата си в портата.

— Какво искаш да направя?

— Искам „Гео-Тек Индъстрис“ да подсилят портата, както вече говорихме.

— Колко ще струва?

— Около три милиона. Освен това трябва да затворим и да упоим мегалодона за десетина дни.

— Селесте няма да се съгласи. Тя не дава пукната пара за безопасността, нито за Института. По дяволите, Бенедикт я направи главен изпълнителен директор преди година, а тя не е дошла тук нито веднъж.

— Тогава трябва да вземем нещата в свои ръце.

— Както говорихме миналата година? — Мак се усмихна. — Крайно време беше, по дяволите!

— Колко време ще ти отнеме да набавиш необходимата екипировка?

— Веднага ще се свържа с приятеля ми. Предавателят не би трябвало да е проблем. Оръжието може би ще е готово след седмица-две.

Разговорът им бе прекъснат от звъна на вътрешния телефон.

— Професоре, Масао иска да те види в кабинета си веднага.

Джонас стана.

— Ще кажа на Масао за мегалодона, но всичко друго да си остане само между нас двамата.

Когато зет му влезе в кабинета, Масао Танака препрочиташе факса за трети път.

— Добро утро, Джонас. Седни.

Джонас долови мрачния тон на възрастния мъж и попита:

— Какво се е случило?

— Току-що получих съобщение от Бенедикт Сингър, че „Протей“ се е взривила в Марианската падина. Загинали са четирима души.

Кръвта на Джонас се смрази.

— Сингър настоява незабавно да се срещнете на борда на „Голиат“. Хеликоптерът му ще те посрещне…

— Масао, не мога… Не мога да отида там. Пък и тук възникна нещо спешно. Мегалодонът се опитва да избяга.

Масао пое дълбоко дъх.

— Сигурен ли си? Мисля, че преживяхме това миналата година. Щом китовете завършат миграцията си на север, ще се успокои.

— Сега вече е много по-голяма. Време е да затворим портите за постоянно.

— Смяташ да ги провериш?

— Още утре сутринта.

Масао затвори очи.

— Джонас, сутринта ми се обади и доктор Цукамото. ЯЦМНТ настояват да извършим собствено разследване на инцидента с „Протей“. Държат ти да се качиш на борда на „Голиат“ и да анализираш акустичните записи. Ако не довършим доклада бързо, договорът ни за БПДИ ще бъде анулиран.

— Господи!

Масао отвори очи.

— Сега разбираш колко е важно пътуването ни. Да разчитам ли на теб?

— Разбирам, че ЯЦМНТ ме искат като навигатор, но защо Бенедикт настоява да отида аз?

— Не знам. В интерес на истината, той е малко ексцентричен. Реших, че е по-добре да не питам.

Джонас поклати глава.

— Не мога да отида, Масао. Не сега.

— Джонас, никой не те кара да се спускаш в Марианската падина. Само ще се срещнеш със Сингър на борда на „Голиат“ и ще анализираш информацията от кораба му.

— Разбирам, но не мога да отида.

— Съзнаваш ли, че ме поставяш в неудобно положение?

Джонас го погледна в очите.

— Знам.

Масао заобиколи бюрото и сложи ръка на рамото на зет си.

— Разбирам колебанието да приемеш поканата на Бенедикт. Тери ми каза за сънищата ти. Трябва да престанеш да живееш в страх.

Джонас се ядоса. Стана, отиде до прозорците и погледна към лагуната.

— Искаш да престана да живея в страх? Тогава нека да пресушим лагуната и да убием това проклето чудовище, преди да е избягало. Направи го и ще спя много по-добре.

Масао поклати глава.

— Убиването на акулата не е отговорът. Демоните, които обсебват сънищата ти, идват от миналото. Колкото по-скоро осъзнаеш това, толкова по-бързо ще възвърнеш нормалния си живот. — Масао отново седна на стола си. — Но след като отказваш да заминеш, не ми остава друг избор, освен да отида вместо теб.

— Съжалявам, Масао — каза Джонас и излезе.

 

 

След час Джонас караше на юг по Пасифик Коуст Хайуей още мислеше за молбата на Масао. През последните четири години му бяха предложили десетина възможности да отиде в Марианската падина. Някои бяха да управлява подводници, други — да участва в документални филми на кораб на повърхността. Той отказа на всички предложения.

След всичко, което бе преживял, никой не можеше да го обвини, че се страхува от бездната. Но страховете му имаха по-дълбоки корени. Никой психиатър не можеше да облекчи безпокойството му и никакво лекарство или хипноза — да прогони кошмарите. Дори молбата на Масао да се срещне с Бенедикт Сингър на борда на кораб на повърхността на океана засилваше фобията му. Истината беше елементарна — Джонас Тейлър бе убеден, че съдбата му е отредила да загине в Марианската падина. Колкото и окаян да бе станал животът му, той нямаше намерение да подлага теорията си на проверка.

Изненада се, като видя пред къщата такси. Шофьорът тъкмо изнасяше два куфара. След него вървеше съпругата му.

— Тери, какво става? Къде отиваш?

— Не се ядосвай…

— Да се ядосвам?

— Отивам с Масао да се срещна с Бенедикт Сингър.

За втори път през този ден го обзе страх.

— Изслушай ме, Тери. Не бива да ходиш там. Моля те… Не може ли поне да поговорим за това?

— Какво има да говорим? Казал си на баща ми, че отказваш да отидеш, въпреки че Бенедикт Сингър изрично е настоял да се срещне с теб.

Беше ядосана.

— Спомена ли баща ти защо не искам да отида?

— Да, всичко ми каза. И двамата мислим, че прекаляваш. Същият сценарий се повтори и миналата година. Акулата блъска портите една седмица и после се успокои. — Тя поклати глава. — Неприятно ми е да ти го кажа, но съм разочарована от теб. Знаеш, че татко е твърде възрастен, за да пътува сам. Къде е чувството ти за отговорност? Баща ми се държи с теб като със собствен син.

— Чувство за отговорност? — Джонас се ядоса. — Ще ти кажа нещо. Единствено заради чувството ми за отговорност стоя толкова дълго в Института.

— Това пък какво означава?

— Отдавна искам да напусна, но стоя, защото знам, че Ейнджъл става твърде голяма и неудържима. Как мислиш, че бих се почувствал, ако избяга? Лагуната не е достатъчно укрепена, за да я задържи, и трябва да се направи нещо, преди да е избягала.

— Тогава отиди и обсъди въпроса с Бенедикт Сингър. Сега акулата е негова.

— Ами ако не се съгласи с мен?

— Нямаш избор, Джонас. Сингър е собственик на акулата, не ти.

— Тогава ще я убия, преди да е избягала. Нека Сингър да ме съди…

— Да убиеш акулата?! — Тери го изгледа недоверчиво.

— По-добре е, отколкото… да избяга.

— Само се чуй, Джонас! Ти…

— Какво? Побърквам се? Хайде, кажи го.

— Джонас, няма нищо лошо в това да се страхуваш. Знам какво си преживял.

— Не се страхувам от смъртта си, а от мисълта, че ще те загубя. В кошмара ми ти си в Марианската падина. Появява се Ейнджъл и…

— Стига! — Тери го хвана за раменете. — Чуй ме, Джонас. Ти ме загубваш.

Думите й пронизаха душата му като с кама.

— Какво искаш да кажеш?

Тя погледна встрани; питаше се каква част от истината да му каже.

— Не съм щастлива, Джонас. Имам чувството, че сме се отчуждили.

— Обичам те, Тери…

— Да, но прекарваш повече време с проклетата акула, отколкото с мен. Какво се случи с нас? Последните няколко години бяха същински ад — и не говоря само, че изгубих бебето. Дори когато сме заедно, мислите ти са другаде. Какво трябва да направя, за да бъда единственото женско същество в живота ти?

Джонас помълча, после каза:

— Имаш право. Кой иска да живее с човек, който постоянно мисли за смъртта?

— Джонас, не че не те обичам… — Клаксонът на таксито я прекъсна. — Трябва да тръгвам…

Джонас я хвана за ръката.

— Тери, чакай, моля те! Виж какво, съжалявам. Не искам да те загубя. Мога да се променя. Само ми кажи какво трябва да направя и ще го направя.

Тя избърса сълзите си.

— Като начало си уреди час при психиатър.

— Добре. Веднага. Друго?

— Мисля, че е време да смениш кариерата си. Единайсет години изучаване на тези чудовища са достатъчни.

— Добре. Ще напусна Института. Само ми позволи да се уверя, че мегалодонът няма да избяга.

Тери се отскубна от него.

— Да те вземат дяволите, Джонас! Безнадежден си.

И тръгна към таксито.

— Тери, чакай…

— Не искам да говорим повече. Трябва да хвана самолета.

Той хукна след нея.

— Поне ми обещай, че ще стоиш на борда на „Голиат“.

— Остави ме на мира! Отиди да си играеш с Ейнджъл…

Джонас я сграбчи и я обърна към себе си.

— Тери, моля те…

Тя го погледна. В очите й блесна гняв.

— Чудесно. Обещавам, че няма да се спусна със Сингър в проклетата Марианска падина. Ако се тревожиш толкова много, ела с мен.

— Не мога. Не и сега…

Шофьорът отново натисна клаксона и извика:

— Хайде, госпожо!

— Добре — каза Тери, отскубна се от Джонас и седна на задната седалка, без да го поглежда.