Стив Олтън
Марианската падина (16)

Размисъл

Марианската падина

Тери се въртеше в койката и не можеше да се настани удобно. Прегъна възглавницата на две, облегна глава и се вторачи в заключената врата. Учестеното дишане, силните удари на сърцето и мислите й не й позволяваха да заспи.

Припомни си за хиляден път предупреждението на Хийт. „Бенедикт се смята над закона. И за да избегне неприятностите, може да те убие.“

Тя седна в леглото. Задушаваше се.

„Всичко ще е наред. Успокой се. Още три дни и ще бъдеш на брега. А след още четири ще си вкъщи. Ще прегърнеш Джонас и ще му кажеш, че съжаляваш и разбираш какво преживява.“

За пръв път Тери наистина разбра това. Съпругът й живееше в постоянен страх и съзнанието му бе обсебено от предчувствия за насилствената му смърт. Онова, което тя безразсъдно мислеше за параноидни заблуди, за него беше реалност. Затворена на „Бентос“ и в ръцете на Бенедикт и руския му главорез, Тери едва сега осъзна колко завладяващ може да е страхът.

„Господи, колко ми липсва Джонас. Как можах да бъда толкова груба…“

На вратата се потропа и тя подскочи и сграбчи ножа.

— Кой е?

— Бенедикт.

Тери пъхна ножа в ботуша си и отвори.

— Спеше ли, скъпа?

— Не…

— Добре. Тогава може ли да вляза? — Той се вмъкна в каютата, без да дочака отговор. Огледа малкото помещение, после се вторачи в очите й. — Изглеждаш изтощена. Добре ли си?

— Уморена съм.

— И вероятно преживяваш лек стрес. Да, чух какво се е случило между теб и Сергей и ужасно съжалявам.

Тери усети, че по лицето й се стичат горещи сълзи.

— Нарани ли те?

— Опита се да… — започна тя, но си спомни предупреждението на Хийт. — Всичко е наред. Забравено е.

— Забравено? Но ти изглеждаш ужасена.

— Предпочитам да забравя всичко. Може би той ще ме остави на мира.

— Глупости. Ще докладвам на властите, щом се върнем на…

— Не! — Тери сграбчи ръката му, после я пусна. — Остави нещата така. Моля те…

Бенедикт я погледна изпитателно.

— Както искаш. Кажи ми, как върви работата ти? Кога ще бъде готов докладът ти за ЯЦМНТ?

Тя се поколеба.

— Информацията от „Бентос“, изглежда, се потвърждава. Предполагам, че ще приключа след ден-два.

— Хубаво. А сега седни, защото трябва да ти кажа лоша новина. Белият ни Ангел на смъртта, както свикнах да я наричам, е избягала преди няколко дни от лагуната.

„Джонас!“ Тери почувства как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Как?

— Разбила е портите като разярен бик. Безстрашният ти съпруг е наранил крака си по време на инцидента, но ще се оправи. За щастие, на звяра е било прикрепено проследяващо устройство. И сега Джонас и Селесте я преследват, за да я заловят…

— Джонас е със Селесте?

— И работят добре заедно, както разбирам. Станали са неразделни. Но съм убеден, че бракът ви е в безопасност, n’est-ce pas^[1]? — Бенедикт замълча, наслаждавайки се на измъченото й изражение. — Добре ли си?

— Да. — Тери си представи как с хитрост и съблазни Селесте си проправя път към сърцето на съпруга й. „Господи, как я мразя тази кучка!“

— Разбирам безпокойството ти — каза Бенедикт, прочел мислите й. — Селесте притежава красота, която е опияняваща за всеки мъж.

— Имам доверие на Джонас.

— Той е добродетелен, нали? И все пак…

— Имаш ли да ми казваш още нещо?

— Само искам да те поканя да дойдеш с мен на борда на „Прометей“, след като завършиш доклада си за ЯЦМНТ.

— Добре.

— Тогава си почини. — Бенедикт тръгна към вратата, после спря. — О, щях да забравя. Ножът на руснака.

Сърцето на Тери трепна.

— Ножът?

Очите му я пронизаха като лазери.

— Да, мила моя, ножът. Би ли ми го дала?

Тери се колебаеше.

— Ножът! Веднага! — Очите му блеснаха.

Тя подскочи, после бръкна в ботуша и извади ножа.

— Мисля, че си взела и нож за хранене от камбуза.

Тери безпомощно наведе глава и се вторачи в краката си.

— Тери?

Чувстваше се като ученичка, мъмрена от учител. Тя отиде до бюрото, извади ножа от чекмеджето и му го даде.

— Благодаря. Ще го върна на мястото му. А сега се опитай да поспиш.

Излезе и затвори вратата.

 

 

Бенедикт тръгна по главния коридор на палуба Д и отиде в по-луксозното крило, където бе настанен личният му персонал. Без да потропа, влезе в каютата на Сергей и хвърли ножа върху спящия руснак.

Сергей се надигна.

— Идиот. Казах ти да я сплашиш, а не да я убиваш.

Руснакът пребледня.

— Направих каквото искаше. Тя ме изненада. Не очаквах…

— Алкохолът те прави немощен и муден. Ти си виновен, че жената проникна в лабораторията ни на „Голиат“. И противно на заповедите ми, си я заплашил, че ще я убиеш.

— Ти ми каза, че тя е моя…

— Ако, и когато кажа! — изрева Бенедикт. Тонът му накара руснака да изтръпне. Бенедикт пое дълбоко въздух и прокара длани по обръснатата си глава. — Изслушай ме внимателно, Сергей. Свръзките ни в Токио съобщиха, че корабът „Нисушима“ се готви да напусне пристанището. Видели са да товарят на борда му подводницата „Кайко“. Не мога да позволя на японците да дишат във врата ни. Жената ми трябва жива, за да даде на ЯЦМНТ доклада. Освен това тя може да се окаже безценен заложник, в случай че Селесте не успее да изтръгне от Джонас Тейлър необходимата информация.

Сергей усети, че коленете му се огъват от пронизителния поглед на Бенедикт.

— Разбирам.

— Добре, защото повече няма да обяснявам.

— Провървя ли ти днес? — попита руснакът, за да смени темата.

— Не. Още не сме на мястото — отговори Бенедикт, огледа каютата, отиде в банята, вдигна капака на тоалетното казанче, бръкна и извади две бутилки водка.

— Нет, нет — възрази Сергей. — Това е за нервите ми. Бенедикт, моля те, не издържам на дълбочините…

Бенедикт отвинти капачките и изля бутилките в тоалетната.

— Сергей, знам, че си скрил още от тази отрова някъде на „Бентос“. Вслушай се в предупреждението ми, приятелю мой, защото лично аз ще нахраня с теб Сатаната.

Бенедикт излезе, приближи се до двойните врати в дъното на коридора и влезе в каютата си. Седна зад махагоновото си бюро, запали цигара, вдигна телефонната слушалка и се обади на мостика.

— Капитане, моля те, обади се на „Голиат“ и им кажи да ме свържат с „Уилям Бийб“. Искам незабавно да говоря със Селесте.