Стив Олтън
Марианската падина (30)

Втори шанс

Клиника „Илиулиук“

Пристанище Аналяска

Дъч Харбър, Аляска

— Добре дошъл в съзнание.

Джонас отвори очи и видя дебелото лице на медицинска сестра.

Тя му се усмихна мило, после вдигна щорите и лъчите на утринното слънце проникнаха в болничната стая.

— Така е по-добре. Обзалагам се, че те боли гърлото.

Той кимна.

— Ще ти донеса вода, но първо ще махна ремъците от ръцете ти.

Джонас погледна китките си — бяха завързани за леглото. Пръстите му бяха бинтовани и безчувствени.

— Лекарят каза, че ще се оправиш, макар че доста ни изплаши. — Тя поднесе към устата му чаша вода.

Джонас отпи глътка. Течността успокои пресъхналото му гърло.

— Какво стана? — изхриптя той.

— Явно си решил да поплуваш в залива Аляска. Студът е причинил хипотермия. Организмът ти е престанал да функционира.

— Сърцето ми е спряло?

— В един момент беше мъртъв. Добре че приятелят ти знае как да прави изкуствено дишане. Когато те докара с хеликоптера, дишаше, но вътрешната ти температура и кръвното налягане бяха опасно ниски. После сърцето ти отново спря — на операционната маса. Но тук има добри лекари. Направиха ти сърдечен масаж. От друга страна, студът е предотвратил потенциално увреждане на жизненоважните органи.

— Чакай малко. Казваш, че съм бил… мъртъв? — Джонас затвори очи, опитвайки се да си спомни онова, което бе помислил за сън.

— За минута-две. Освен това беше пострадал от жестоко измръзване. Пръстите на ръцете и краката ти са в мехури. Лекарят малко се притеснява за пръстите на левия крак. Иска да ги наблюдава, за да се увери, че няма да се развие гангрена. И всички от персонала искат да знаят какво е причинило ужасните рани на левия ти крак.

— Риболовен инцидент — прошепна Джонас. — Откога съм тук?

— От три дни. Приятелите ти са на кораба, някъде в Берингово море. Информираме ги по радиостанцията. Ще накарам оператора на телефонната централа да се свърже с тях, за да им кажем, че си дошъл в съзнание.

Медицинската сестра оправи възглавницата му и излезе.

Джонас затвори очи. Опитваше се да проумее думите й.

„Бил съм умрял…“

Обзе го невероятна тъга. Замисли се за всичко случило се през живота му през последните единайсет години, откакто за пръв път бе избегнал смъртта в Марианската падина. Чувството за вина го бе накарало да стане палеобиолог. Себичността му го бе принудила да изпита потребност да докаже на света, че действията му на борда на „Сийклиф“ са били правилни. Обсебеността му от мегалодоните бе разрушила и двата му брака. И сега сляпата му омраза го бе довела пред прага на смъртта.

„Господ ми дава втори шанс…“

 

 

След няколко часа медицинската сестра се върна и сложи подноса с обяда му на масичката до леглото.

— Дано да си гладен. Между другото, приятелката ти, красивата блондинка…

— Тя не ми е приятелка.

— Все едно. Дойде току-що и иска да те види. Дай кажа ли да почака, докато се нахраниш?

— Не. Кажи й да влезе.

Селесте влезе. Дългите й платиненоруси коси се спускаха по черния пуловер. Тя се наведе, целуна нежно Джонас по бузата и седна до леглото му.

— Ето, преди да съм забравила — каза Селесте, извади от чантата си клетъчен телефон и го сложи на бюрото. — Хари настоя да ти го дам. Иска да му се обадиш, когато си готов да те вземе. Е, видя ли бяла светлина, или се бе отправил в срещуположната посока?

— Спомням си бял блясък, но имаше зъби. Постъпих глупаво, нали?

— Не само това, но и се опита да убиеш акулата ми. През цялото време мислех, че мога да ти имам доверие. Истината е, че на теб не ти пука за мен, а само ме използваш, за да се приближиш до мегалодона и да го убиеш.

— Селесте…

— Не лъжи. Признай.

— Добре, признавам, че приех предложението ти, защото искам да убия акулата. Но не съм те подвел. Казах ти, че обичам жена си. Ти ми се натискаш.

— Привличаш ме. Това престъпление ли е?

— Женен съм…

— Ами ако не беше?

— Какво?!

От тона й по гърба му полазиха ледени тръпки.

— Чу ме. Ако Тери не съществуваше в живота ти? Щеше ли пак да ми откажеш онази нощ?

„Бъди предпазлив, Джонас.“

— Селесте, ти си красива жена, а аз съм задръстен стар учен. Нищо нямаше да излезе. Но ценя приятелството ти. Времето, прекарано с теб, наистина означава много за мен. Имаш право. Действително обвинявам мегалодона за всичко лошо, случило се в живота ми през последните единайсет години.

— Казах ти, че си обсебен.

— Тери и Мак твърдят същото от години, но аз не им обръщам внимание. Може би трябваше да умра, за да осъзная, че гневът и чувството за вина помрачават разсъдъка ми. Мисля, че Мак го обобщи най-добре, като ме нарече капитан Ахав. Бях безразсъден и готов да се разделя с живота си, за да убия акулата. — Той затвори очи. — Искам да ти се извиня.

Тя докосна лицето му.

— Всичко е наред.

— Отсега нататък нещата ще бъдат различни. Господ ми даде втори шанс и ще се възползвам от него.

Селесте го погледна изпитателно.

— Какво означава това?

— Край. Точка. В живота на Джонас Тейлър повече няма да има мегалодони. Напускам официално.

Тя се дръпна. Ноздрите й се разшириха от гняв.

— Не ме подвеждай, Джонас Тейлър! Не можеш да напуснеш. Не и след всичко, което се случи. Още не сме заловили акулата ти.

— Моята акула? Доколкото си спомням, беше твоята…

— Знаеш какво имам предвид. Трябва да останеш. Дължиш ми го.

— Остави животното на мира.

— Ти да не си полудял? — Селесте скочи и разсипа портокаловия му сок на пода. — Колко души загинаха, откакто акулата ти избяга от лагуната, Джонас? Не мислиш ли, че сме длъжници на хората и трябва да я намерим и да я хванем, преди да бъдат убити още невинни жертви?

— Селесте, това е акула, за Бога! Намира се в естествената си среда. По принцип не се храни с човешки същества. Само се изправяме на пътя й…

— Грешиш. Ти си виновен, че мегалодоните избягаха от Марианската падина. — Тя заби показалец в гърдите му. — Ти и Танака сте отговорни, че чудовищата излязоха на повърхността.

— Не мога да повярвам на ушите си. Какво стана със съвета ти да не изпитвам вина за случилото се?

— Не трябва да изпитваш вина, стига да постъпваш правилно. А това означава да ми помогнеш да заловя Ейнджъл, преди да е убила още някого.

— Защо аз? Защото бях нещастникът, който случайно срещна чудовищата преди единайсет години? Вече помогнах за залавянето на един мегалодон и убих друг. Бих казал, че съм изпълнил квотата си по отношение на праисторическите акули.

Селесте крачеше нервно напред-назад, като затворена в клетка.

— Имаш задължения към Института и към всички, които умряха, Джонас.

— Какво още трябва да направя? Нали каза, че животът ми твърде дълго е обсебен от акулите? Съжалявам, Селесте, повече няма да изпитвам нито омраза, нито чувство за вина. Всичко това умря на операционната маса заедно с мен преди три дни. Аз съм прероден. А що се отнася до задълженията ми към Института и към теб, опитах се да те предупредя. Казах ти да упоиш Ейнджъл, докато не затворим портите за постоянно.

Селесте седна на пода и сложи глава на леглото му.

— Моля те, Джонас, трябва да ми помогнеш.

— Там е въпросът, Селесте, че ти всъщност не се нуждаеш от помощта ми. Марън може да се справи с всичко. Лично аз смятам, че Ейнджъл е твърде голяма, за да бъде заловена, пък и е в еструс и това я прави още по-опасна. Ако искаш съвет от мен, продължете да претърсвате Берингово море. Рано или късно акулата ще се появи. Въпрос на време.

— Грешиш. Изгубихме дирите й след инцидента с теб и не сме единствените, които я търсят. Бреговата охрана я издирва с пълна сила, пък и там има хиляди риболовни кораби. Никой не е забелязвал акулата, нито дори следи от мъртъв морски лъв или кит. Дори Марън е озадачен.

— Берингово море е голямо. Предложете награда на местните рибари. Сигурен съм, че някой веднага ще я забележи.

Селесте облегна глава на ръката му.

— И това ли е всичко? Напускаш ей така?

— Да. — Джонас дръпна ръката си. — Ще оздравея и ще възвърна силите си. После ще се върна в Калифорния и ще живея с Тери.

Селесте го погледна изпитателно.

— Добре, Джонас, разбирам как се чувстваш. Преживял си нещо много ужасно и не те обвинявам, че искаш да напуснеш. Но има нещо, което все още можеш да направиш, за да предотвратиш смъртта на невинни хора.

— Какво?

— Съпругата ти още е на борда на „Бентос“, заедно с хора, на които много държа. Те са в опасност в Марианската падина.

— Какво искаш да направя?

— Бъди приятелят, какъвто твърдиш, че си. Сън не ме хваща, откакто ми каза за Дяволското чистилище. Наречи ме невротична, но се тревожа до смърт… Имам ужасяващи предчувствия за онова място.

— Селесте, проломът е дълъг хиляда и петстотин и широк четирийсет мили.

— Аз съм жена, Джонас. Опитай се да не търсиш разум в чувствата ми.

Той въздъхна.

— Добре, Селесте, какво искаш да направя?

— Преди да обърнеш гръб на задълженията си се постарай да ме успокоиш, така, както правя аз. Кажи ми координатите на Дяволското чистилище. Може би това не означава нищо за теб, но аз ще мога да спя нощем, ако знам, че „Бентос“ ще избегне този район в Марианската падина. Мисля, че ти повече от всеки друг разбираш това.

Той затвори очи. Колебаеше се дали да й съобщи информацията. Доколкото знаеше, Военноморският флот вече не се интересуваше от Марианската падина. Какво лошо можеше да стане, ако й кажеше координатите и веднъж завинаги се отървеше от нея?

После Джонас си спомни на Мак.

— Съжалявам, Селесте, не мога да издам мястото.

Лицето й стана тъмночервено от гняв.

— Знаеш ли какво, Джонас? Ти и Американският военноморски флот можете да си го начукате в гъза!

Преобърна масата с обяда му и гневно излезе.

 

 

Когато Хари Мун влезе в контролното помещение, Майкъл Марън се бе вторачил разсеяно в картата на Берингово море.

— Косатките отнесоха трупа на последния морски лъв — каза Хари. — Какво ще правим сега?

Марън вдигна глава.

— Откъде да знам, по дяволите?

— Ти си експертът. Ти каза, че акулата ще е тук.

— Тя е някъде наоколо, но не се показва. Може би я плашат всичките проклети хеликоптери и катери на Бреговата охрана. Но рано или късно ще се появи.

— Изглеждаш уморен. Защо не поспиш?

— Да, така ще направя. Кога ще се върне Селесте?

— След три часа.

Марън излезе и тръгна по палубата. Докато закопчаваше якето си, за да се предпази от силния вятър, чу, че някой го вика.

— Доктор Марън, насам.

Майкъл погледна към площадката и видя Маккрейдис — опитваше се да натовари някакъв голям кашон в хеликоптера си.

— Моля те, докторе. Няма да ти отнеме повече от минута.

Марън се приближи предпазливо.

— Какво искаш?

— Помогни ми. Гърбът ме боли ужасно.

Марън протегна ръце и вдигна кашона — тежеше по-малко от двайсет килограма.

— Нуждаеш се от помощ да вдигнеш това? Какво ти става? Мислех, че си як.

— Казах ти, че ме боли гърбът. Би ли сложил кашона вътре?

Марън се обърна и хвърли кашона в хеликоптера.

— Ако това е всичко, ще…

Мак го вдигна и го запрати с главата напред в товарното отделение.

Марън се претърколи, после седна и разтърка главата си.

— По дяволите, какво…

Мак го ритна в слънчевия сплит и му изкара въздуха. И преди Марън да дойде на себе си, завърза китките му с найлоново въже, после уви свободния край около гредата на тавана на хеликоптера и го принуди да стане.

— Какво правиш?!

Мак се качи в пилотската кабина и включи мотора.

— Много е просто, докторе. Щом закачаш момчето ми, ще си имаш работа с мен.

Хеликоптерът се издигна над „Уилям Бийб“ и се отправи на север.

— Чакай малко! Къде ме караш?

— Да разгледаш Аляска. Много е красива.

— Престани. Защо го правиш?

Мак не му обърна внимание. Хеликоптерът полетя на изток над Берингово море, а после на север, извисявайки се над заснежените върхове и тучните долини.

 

 

Селесте четеше списание и вдигна глава, когато медицинската сестра се приближи до стаята на Джонас.

— Извинете, това за годеника ми ли е? — попита тя и посочи подноса с храната.

— Годеникът ви?

— Да, доктор Тейлър.

— Ами, да.

— Може ли?

Сестрата се усмихна и й даде подноса.

Селесте отвърна на усмивката й, изчака сестрата да се обърне с гръб към нея и извади от джоба си две жълти хапчета.

 

 

Джонас гледаше новините.

— Здравей — каза Селесте от вратата.

Той угаси телевизора.

— Мислех, че си се върнала на кораба.

— Почувствах се зле. Нали сме приятели, пък аз ти се разкрещях. Единственото ми желание е да си щастлив.

— Благодаря, Селесте. И аз ти желая същото.

Тя се наведе, целуна го по челото и му даде двете хапчета и чаша сок.

— Медицинската сестра ми каза да ти ги дам. Ще ти помогнат да възвърнеш силите си.

Джонас глътна хапчетата.

— Какво смяташ да правиш?

Селесте придърпа един стол и седна до леглото му.

— „Уилям Бийб“ се е отправил към най-близкото пристанище за ремонт. После ще потеглим…

Джонас се почувства уморен. Селесте говореше монотонно.

— Послушах съвета ти и предложих награда от пет хиляди долара за онзи, който пръв забележи Ейнджъл. Убедена съм, че скоро ще се появи.

Думите й започнаха да отекват в съзнанието му. Очите му се изцъклиха.

— Джонас, какво ти е?

Той разтри слепоочията си.

— Не знам. Много съм уморен… — Джонас затвори очи.

Селесте се наведе към него и прошепна в ухото му.

— Привличам ли те, Джонас?

— Да.

— Имаш ли ми доверие?

— Не.

— Но би искал да ме чукаш, нали?

Съзнанието му сякаш се вцепени.

— Да… но не мога — измънка Джонас, докато натриевият пентотал оказваше въздействието си. — Обичам Тери. Няма да й изневеря.

— Тери е в Марианската падина. Тя ще умре, ако не я предупредим за Дяволското чистилище. Не я оставяй да умре, Джонас.

Той стисна зъби: опитваше да се съсредоточи.

— Не искам Тери да умре.

— Тогава ми кажи координатите. Бързо, Джонас. Дяволското чистилище…

Той почувства, че се унася; думите му сякаш излизаха от чужда уста.

— Северното дефиле… Двайсет и два градуса… четирийсет и пет минути… източна дължина…

Селесте го целуна в устата и изскочи от стаята.

 

 

След два часа Мак намали скоростта и закръжи над зелена поляна, изпъстрена с цветя. На североизток се извисяваше заснежена планина, а на юг имаше борова гора.

Хеликоптерът кацна.

— Къде сме, по дяволите? — попита Марън.

— Чувал ли си за град Бетел?

— Не.

— И аз не съм, но според картата трябва да е някъде на юг оттук, може би на петдесет-шейсет километра. — Мак отвори вратата на товарното отделение и хвърли кашона навън.

— Какво правиш?

— Реших, че ще искаш личните си вещи. Позволих си да взема нещата ти от каютата. Не си прави труда да ми благодариш. Удоволствието е мое.

— Няма да ме оставиш тук, нали?

— Защо не? Много е красиво, макар че може би ще трябва да си отваряш очите на четири за мечки.

— Ама тук ще умра!

Мак развърза найлоновото въже и повлече Марън навън.

Ученият падна на колене на полузамръзналата кална земя.

— Чакай, Маккрейдис. Добре, признавам. Аз извадих ударника на оръжието на Тейлър. Но се кълна, че не съм прерязал въжето.

— Тогава кой беше?

— Не знам…

Мак се върна до хеликоптера и затвори вратата на товарното отделение.

— Чакай, Маккрейдис, не тръгвай! Ако не ми вярваш, питай Селесте. Аз я чуках, когато акулата нападна Тейлър.

— Значи имаш мотив. Селесте сваля Джонас. Ти си ревнувал и си се опитал да го убиеш.

— Не. Искам да кажа, да. Ревнувах, но не съм срязал въжето.

Мак се вторачи изпитателно в лицето му и извади ловджийския си нож.

Марън изтръпна.

Мак го сграбчи за китките и сряза найлоновото въже, после бръкна в пилотската кабина, извади раница и му я хвърли.

— Вътре има карта, кибрит и някои запаси. И ако пътищата ни отново се кръстосат, ще те убия.

После се качи в пилотската кабина.

Марън се втурна към вратата и установи, че е заключена.

— Маккрейдис, не ме оставяй тук!

Мак се обърна и се усмихна.

— Приятна разходка.

Отчаян, Марън се вкопчи в шейната. Хеликоптерът излетя, той се пусна и падна на земята.

Хеликоптерът изчезна над боровата гора. Повя студен северен вятър и по гърба на Марън полазиха ледени тръпки.

Той се огледа, най-после осъзнал сериозността на положението си.

— Да те вземат дяволите, Маккрейдис! — изкрещя той и хукна след хеликоптера. Гласът му отекна в далечината.

Спъна се в един пън, изправи се и започна да го рита, като ругаеше и викаше.

След няколко минути кракът го заболя и той спря. После отвори раницата, извади картата и я разгърна.

— Копеле!

Картата беше на Кливланд.

 

 

Джонас отвори очи. Селесте я нямаше. В стаята беше тъмно. За пръв път, откакто се помнеше, той се чувстваше спокоен. Представи си какво ще каже на Тери. Щеше дай предложи да се преместят, да продадат къщата и да започнат отново, където тя пожелае. Той щеше да си намери работа с обикновено работно време и да е вкъщи през почивните дни, за да са заедно.

Изведнъж болничната стая се разтресе. Прозорецът изтрака в рамката си. Джонас седна в леглото. Водата от чашата се разля в подноса.

След няколко секунди вибрациите спряха.

Медицинската сестра влезе и се усмихна.

— Добре ли си?

— Земетресение ли имаше?

— Лек трус. Земята тук непрекъснато се тресе. Трябваше да видиш последния път, когато изригна Макушин. Всичко се покри с пепел.

— Не знаех, че на острова има вулкан.

— На всички Алеутски острови има вулкани. В края на краищата ние сме част от Тихоокеанския пръстен.

Джонас се вцепени. През съзнанието му мина ужасяваща мисъл.

— Какво ти става?

— Почакай, моля те! Трябва ми компютър.

— Синът ми има лаптоп.

— Може ли да го използвам? Моля те, много е важно. Въпрос на живот и смърт!