Стив Олтън
Марианската падина (6)

Разногласия

Океанографски институт, „Танака“

Дъждът в късния следобед диплеше зеленикавосините води на лагуната. Джонас я наблюдаваше от кабинета си на третия етаж. Нямаше посетители — лагуната беше затворена в очакване на резултатите от полицейското разследване.

На всеки няколко минути в изкуственото езеро отекваше приглушен тътен.

„Трети път. Ако се придържа към схемата, ще направи кръг към главния аквариум и ще изчака десетина минути, после отново ще атакува портите.“

Сякаш го беше чуло, бялото петно се плъзна в лагуната, като вдигна двуметрова вълна.

Вътрешният телефон иззвъня.

— Госпожица Сингър и господин Танака са готови да ви приемат.

Джонас излезе и забърза по коридора към кабинета на Селесте Сингър. Секретарката му се усмихна престорено любезно.

— Влизайте. Чакат ви.

Джонас влезе. Масао му кимна. Изглеждаше състарен с десет години.

— Как си, Масао?

— Ще се оправя. Ела, седни. Трябва да обсъдим много неща.

Дойде и Селесте. Беше с черна пола и бяла блуза. Платиненорусите й коси бяха прибрани на стегнат кок.

— Джонас, скъпи, колко се радвам, че те виждам! — Тя го целуна по бузата, после зае мястото си на масата, където вече бе седнал четирийсетгодишен мъж с атлетична фигура. Очите му бяха непроницаеми, а видът му — делови. На масата пред него имаше тефтер и миниатюрен касетофон.

— Джонас, това е Лий Удълсман, партньор от адвокатската кантора „Удълсман, Киерас и Паскуале“. Тъй като очакваме родителите на загиналите момчета да заведат дело срещу нас, реших, че е най-добре да бъдем подготвени.

— Професоре, знам за процеса, воден срещу вас и института „Танака“ през последната година и половина. Искам първо да ви успокоя по отношение на инцидента. Трите момчета са били непълнолетни престъпници с дълъг списък провинения. Не са платили, за да влязат, и разполагаме с десетина очевидци, които са ги видели да разбиват вратата на помещението за наблюдение. Това е ясен случай на безразсъдно поемане на риск…

— И точно на това ще се основава защитата ни — прекъсна го Селесте. — Тия копеленца не само са влезли незаконно в чужда собственост, но и постъпката им струва на компанията ни над един милион долара в нанесени щети и пропуснати ползи. Казах на Лий да заведе дело срещу родителите.

— Разбира се, че ще го направим — каза адвокатът. — Но те ще предявят иск за небрежност на охраната.

Джонас поклати глава.

— Момчетата платиха с живота си. Това не е ли достатъчно?

— Не — каза Селесте. — Преди „Гео-Тек Индъстрис“ да поеме контрола ти загуби двеста милиона долара, защото беше неподготвен. Десетки адвокати обикалят като акули и чакат да отхапят парче от златната крава на Танака. Аз предлагам да ги съдим.

Джонас погледна тъста си.

— Какво мислиш, Масао?

— Масао е съгласен — отговори Селесте. — Лий, хайде да се подготвим. След час ще направя изявление пред медиите и ще съобщя, че утре отваряме. Искам да си с мен. Ще вмъкнеш няколко умело подбрани забележки за това как са влезли момчетата. Не забравяй да споменеш закононарушенията им и как са ядосали Ейнджъл и са я накарали да атакува.

Лий записа всичко в тефтера си, после каза:

— Все пак трябва да сме предпазливи…

— Никаква предпазливост. Не можеш да спечелиш със защита. Трябва да атакуваш.

— Необходимо ли е всичко това? — попита Масао. — След инцидента продажбите на билети рязко се увеличиха. Местата за целия август са продадени.

— Селесте, има нещо по-важно и спешно, което трябва да обсъдим — каза Джонас.

Лий стана и каза:

— Ще ви оставя. Трябва да обмисля някои неща.

Джонас се ръкува с адвоката, изчака го да излезе и започна:

— Селесте, имаме голям проблем и не говоря за съдебното дело. Прочела си доклада и предложението ми. Мегалодонът се опитва да избяга. Ако бързо не вземем мерки, ще избяга и…

— Подождите… Да избяга? Джонас, огледа ли външните панти?

— Още не съм. Мислех да го направя вчера, но полицаите не ме пуснаха. Ще го направя утре сутринта.

— И какво включва планът ти за подсилване на вратите?

— Всичко е написано в предложението ми. Ремонтът ще е от външната страна на портата. В дъното ще бъдат забити пилони, за да не позволяват на вратите да се отварят. После до външните врати и пилоните ще бъде издигната двуметрова стена.

— И най-ниската оферта, която си получил, е за три милиона?

— Три милиона и двеста хиляди долара. Освен това Ейнджъл ще трябва да бъде упоена поне за десет дни, докато се довърши работата.

Селесте погледна предложението му.

— Мисля, че трябва да чуя още преди да кажа „да“. Масао, може ли да открадна зет ти за делова вечеря?

— Съжалявам, но не мога — каза Джонас. — Имам много работа.

— Върви, Джонас — рече Масао. — Аз ще се погрижа за нещата тук.

— Отлично. — Селесте натисна едно копче на телефона си. — Маргарет, кажи да докарат колата ми.

Джонас погледна продължително и изпитателно Масао.

 

 

Управителят ги заведе на маса до водата. Селесте поръча питиета, после се извини и отиде до тоалетната.

Джонас огледа ресторанта. Посетителите се веселяха и се смееха. Той прокара пръсти над пламъка на свещта и се вторачи във венчалната си халка. Замисли се за Тери и сърцето му се сви. Беше го заварила неподготвен, когато призна, че е нещастна. Наистина ли нещата бяха толкова лоши? Как не бе забелязал симптомите?

„Не ги забеляза, защото си егоист…“

Опита да си спомни кога за последен път се бяха смели или любили, без да гледат на това като на задължение. Кога за последен път бяха прекарали заедно свободното си време?

В гърлото му заседна буца. Мегалодонът бе изместил всичко.

Усети, че Селесте идва, по уханието на жасминовия й парфюм, няколко мига преди да седне. Тя му се усмихна. Светлината на свещите танцуваше в очите й.

„Тази жена е опасна“ — помисли Джонас.

— Уморена съм. Трябва да си раздвижа краката — изгука Селесте, събу сандалите си и прокара пръсти по крака на Джонас. — Е, за какво сме гладни? Обзалагам се, че тук имат хубави омари.

— Престани.

Тя се усмихна.

— Селесте, това нали беше делова вечеря.

— Точно така. Работя за повдигане на духа на един от служителите.

Той отблъсна крака й.

— Повдигане на духа на служителите? Това е смешно. Последния път, когато дойде, показа само презрение към целия персонал.

— Но не и към теб. — Селесте пресуши мартинито си. — Може би ще ми помогнеш да смекча отношението си.

— Едва ли. Ти обичаш да контролираш хората.

Тя замислено се вторачи през прозореца.

— Имаш право, Джонас. Често съм груба. Odernit dum metuant…

— Какво означава това?

— Един от любимите изрази на Бенедикт. „Нека да ме мразят, стига да се страхуват от мен.“ Знам само един начин, по който да правя всичко. Научих го от настойника си. През половината ми живот Бенедикт ме подготвя да поема организацията, когато се оттегли. Той ме направи корава. Аз съм му партньор и довереница. Синът, когото никога няма да има. Любовницата, за която никога няма да се ожени.

— Как се запознахте?

— Баща ми беше атомен инженер. Двамата с Бенедикт се запознали на семинар в Оксфорд през 1970 година и се сприятелили. Майка ми беше красавица. Всъщност Бенедикт ги е запознал с баща ми. Родена съм в Англия, но заради баща ми се преместихме в Беларусия, когато бях осемгодишна, за да заеме пост в Чернобил. — Селесте го погледна. В очите й блестяха сълзи. — 26-и април 1986-а година беше последният ден, в който видях баща си жив. След катастрофата ни изселиха, всъщност ни спаси Бенедикт. Настани ни в един апартамент в Москва. Често ни посещаваше, когато идваше по работа. После запозна майка ми с друг мъж, влиятелен член на Политбюро. Мислеха, че ще стане следващият министър на вътрешните работи. Срещаха се дискретно, защото той беше женен. Два дни след единайсетия ми рожден ден се прибрах от училище и разбрах, че са застреляли майка ми и любовника й в леглото.

— Откриха ли убиеца?

— Не. Но подозирам кой е. Имаше страшен политически скандал. Но тогава по-голямата ми грижа беше да оцелея по улиците на Москва. Бяха едва дванайсетгодишна и нямах нито семейство, нито пари. Бенедикт ме намери след осем месеца. Проституирах. Той ме изпрати в училище с пансион в Америка. През ваканциите ходех в една от къщите му в Калифорния, макар че той обикновено не беше там. Пътуваше по работа из целия свят. После, когато станах на четиринайсет, всичко се промени. Беше през лятната ваканция. Седях до басейна и видях, че Бенедикт се е вторачил в мен. Беше ми приятно, че най-после съм привлякла вниманието му. Дори го подразних. Свалих горнището на банския си и намазах гърдите си с плажно масло. Никога не разговаряхме за случилото се, но той ме отписа от училище и започнах да пътувам с него по света. Нае жена да ме учи — Ан Бари. Пътуваше с нас навсякъде. Отначало мислех, че му е любовница. После, една нощ, точно след петнайсетия ми рожден ден, Ан се вмъкна в стаята ми и легна до мен.

— И ти какво направи?

— Ами… определено не си падам по жени. Но Ан беше първият човек, който бе проявил привързаност към мен, откакто родителите ми починаха, а аз се нуждаех от топлотата на друго човешко същество, затова й позволих да… Както и да е, тези посещения продължиха, докато Бенедикт не ни завари голи в леглото.

— И какво направи?

— Той не позволява на чувствата да замъглят преценката му. Вбеси се, но реши да използва Ан, за да ме научи на един от най-важните уроци в живота — как да се справяш с враговете. Сутринта се качихме на частния му самолет и излетяхме за Англия. По пътя Бенедикт накара един от телохранителите си, бивш агент на КГБ, да я изнасили.

— Пред теб?

— Не. Сергей обича уединението. Вероятно това е било първият хетеросексуален контакт на Ан през живота й. На половината път той я изведе. Ръцете й бяха вързани зад гърба и цялата беше в синини. Бенедикт извади кърпата от устата й и я накара да ми се извини. Никога няма да забравя погледа й — очи на обезумяло от страх животно. После самолетът се спусна на хиляда метра и Сергей отвори вратата. Бенедикт сграбчи Ан за косата и ми каза: „Мила Селесте, никога не забравяй, че трябва да държиш враговете си наблизо, за да се отървеш от тях, когато настъпи подходящият момент“ — и изрита Ан от самолета.

— Господи!… Убил я е? Просто така? — попита Джонас и помисли: „Пак ли си играе с мен?“.

— Да, Джонас, просто така. Хладнокръвен, пресметлив и експедитивен — такъв е настойникът ми. Истината е, че бях поласкана. Бенедикт ми се притече на помощ за трети път. Що се отнасяше до мен, Ан бе прекрачила границата и заслужаваше да умре. Даже погледнах през прозореца — исках да видя как пада във водата. А после прегърнах Бенедикт. Е, кажи ми, какво мислиш?

Джонас въздъхна.

— Не знам какво да мисля. Смятам, че си имала доста извратено детство.

— Може би. Но това не е по-хубаво от извратена зряла възраст. Неважно. — Тя пак надигна чашата. — Беше много ядосан, защото Ан ме бе искала за себе си. След две нощи дойде при мен. Оттогава взаимоотношенията ни се промениха. Станах му довереница. И осъзнах, че съм наследила не само красотата на майка ми, но и интелигентността на баща ми. Бенедикт ми стана личен учител в училището на реалния живот. Той ме научи как да съм безмилостна в свят, контролиран от мъжете. А нощем ме учеше на изкуството на любовта. Аз съм продукт и творение на Бенедикт Сингър.

— Позволява ли ти да се срещаш с други мъже?

— Чукам се с други мъже, ако това имаш предвид, но само по работа. Бенедикт не обича да споделя играчките си, освен ако не получи нещо в замяна. — Тя му се усмихна тъжно. — Никога не съм се влюбвала. Не съм имала възможност.

— Защо си променила фамилното си име на Сингър?

— Това беше идея на Бенедикт. Той знаеше, че хората ще ме уважават повече като Селесте Сингър, отколкото като Селесте Алексеева. — Тя махна на сервитьора да й донесе още едно питие. — А сега говори ти. Чух, че някога си бил най-добрият капитан на подводници — преди инцидента в Марианската падина.

Джонас й хвърли смразяващ поглед.

— Скъпи, довери ни се поне малко. Проучихме задълбочено всяко отговорно лице в института „Танака“ преди да се съгласим да го купим. Ще се изненадаш, ако чуеш какво знаем.

— Тогава беше различно. Дните ми на капитан на подводница свършиха.

— Казах ти най-съкровените си тайни. Сега аз искам да знам какво се е случило с онзи смел млад капитан, когото видях по телевизията, когато бях на седемнайсет.

— Господи, направо се чувствам стар.

— Разказвай.

Джонас се наведе напред.

— Преди единайсет години управлявах триместна подводница за военноморския флот. Пътуването ми беше свръхсекретно, на седем мили в Марианската падина. Бях уморен. Това беше третото ми потапяне за една седмица и знаех, че не трябва да отивам, но нямаше кой да ме замести. Спускането е дълго — четири часа в непрогледен мрак, затова си склонен да се разсейваш. Спомням си, че се бях вторачил в тъмнината, на седем хиляди стъпки от дъното, когато се появи бял блясък — и после изчезна. Другите двама на борда не видяха нищо. Продължих да гледам — и неочаквано се появи чудовищна бяла глава, издигаща се от бездната…

— Мегалодонът?

— Тогава не бях чувал за този вид акули. Само знаех, че са изчезнали, затова увеличих тягата и насочих подводницата към повърхността. После нещо във водолазната капсула се повреди и херметизацията се наруши. Единият учен си удари главата и разкъса кръвоносен съд в мозъка си. Докато стигнем до повърхността кръвта му изтече. Другият умря в лазарета. Аз се възстановявах три седмици, после ме преместиха в психиатричното отделение. И там се запознах с Мак.

— И смени кариерата си?

— Да. През следващите седем години фанатично се опитвах да докажа, на себе си и на всички около мен, че акулата наистина съществува и не е привидение от дълбините. Затова се отказах от управляването на подводници — единственото, което искрено обичах — и станах палеобиолог.

— Но пак отиде там. И доказа, че всички грешат.

— Бях безразсъдно смел. Позволих на егоизма и емоциите да замъглят преценката ми. Независимо дали мегалодонът съществуваше, или не, спускането в Марианската падина в едноместна подводница беше глупост. Масао Танака ме убеди да отида. Искаше да придружа сина му, за да извади един повреден робот. Оставих се да ме уговори… По дяволите! Истината е, че исках да отида.

— И пак го срещна?

— Бяха два. Първият ни атакува и уби сина на Танака. Заплете се в кабела на подводницата и корабът на повърхността, без да знае, започна да го издърпва. После се появи вторият, по-голяма женска, и започна да яде безпомощния мъжки — издигаше се в леденостудените води в кръвта му.

— Майката на Ейнджъл?

Джонас кимна.

— Опитът да я заловя, вместо да я убия, беше най-голямата ми грешка.

— Глупости. Ако не беше ти, нямаше да имаме звездата на атракцията ни. На теб дължим най-голямото шоу на света.

— Отговорен съм за смъртта на много невинни, също както на онези три момчета. — Джонас почувства, че търпението му се изчерпва. — Селесте, искам да знам дали ще подсилите портата, или не?

— Утре ще решиш дали вратите са повредени. Тази вечер ще се опознаем. — Тя погали крака му с пръсти.

Джонас стана.

— Вече ме провери изчерпателно, така че предпочитам да се наспя. До свидания.

Когато той тръгна към изхода, Селесте тихо изруга.