Стив Олтън
Марианската падина (23)

Смесени чувства

Утринното слънце напичаше задната палуба и принуждаваше пътниците и екипажа на „Уилям Бийб“ да присвиват очи.

Джонас почувства болка в гърдите и в гърлото му заседна буца, когато капитан Морган затвори молитвеника, приключвайки церемонията в чест на убития им колега.

Мак хвана Джонас за ръката и го дръпна настрана. В очите му напираха сълзи на гняв.

— „Гео-Тек Индъстрис“ уредиха да взема друг хеликоптер, но първо трябва да подам доклад до Федералната агенция по въздухоплаване за вчерашния инцидент. Когато се върна, искам да ми кажеш как ще убием проклетата ти акула.

Джонас кимна и Мак тръгна.

Приближи се Селесте. На голото й рамо висеше бежова чанта. Дълбоко изрязаното деколте на широката й блуза разкриваше съблазнителната вдлъбнатина между гърдите й. Тя беше боса и държеше сандалите си в ръка.

Джонас се улови, че се е вторачил в нея. Тя, изглежда, нямаше нищо против.

— Отиваш ли някъде? — попита той.

— След десет минути ще се събираме в камбуза. Тъй като по всичко личи, че ще останем в залива най-малко петнайсет часа, помислих, че може да ми помогнеш да купя запаси от града.

— Не смятам, че ще бъда приятна компания.

Тя го погледна. Сините й очи блеснаха.

— И аз съм разстроена. Затова искам да сляза от кораба за няколко часа.

— Ще си помисля — отговори Джонас и тръгна след нея към камбуза.

 

 

Джонас кимна на капитана и на Хари Мун, после сложи подноса със закуската си на масата и седна на свободното място срещу доктор Марън. Селесте остави подноса си до него.

— Накарах представител на „Гео-Тек Индъстрис“ да се срещне със семейството на Диф — каза тя. — Компанията ще се погрижи за погребението и за другите финансови потребности.

— Селесте, обадиха се от института „Танака“ — рече Морган. — Казаха, че пратката ти ще пристигне тази вечер.

— Каква пратка?

— Уредих да изпратят друга „Абис Глайдер“. Знам, че всички мислят за смъртта на Диф, но подводницата ни трябва, за да разположим мрежата под акулата, след като я намерим.

— И кой ще е навигаторът? — попита Джонас.

— Аз — отговори Марън.

— „Абис Глайдер“ не е като „Алвин“ — рече Джонас. — Щом мегалодонът изпадне в безсъзнание, ще трябва да се спуснеш на деветстотин-хиляда метра, за да нагласиш мрежата отдолу.

— Знам какво трябва да направя, Тейлър. Селесте, може ли да си спестим този незначителен разговор и да започнем съвещанието? За разлика от някои от вас, аз имам много работа.

Селесте кимна.

— Започни, като съобщиш новините на Джонас.

Марън потърка очи. Изглеждаше препил.

— Накратко, изгубихме СПАН.

— Какво означава това? — попита Джонас.

— Вече не получаваме сигнал. Предавателят сигурно е паднал от кожата на акулата, докато се е опитвала да се освободи от трала. Но ще я намерим.

— И как ще стане това? — попита Джонас.

— Ще се движим по крайбрежието на Ванкувър и Аляска, докато я проследим до Берингово море.

— Мислиш, че Берингово море е шибано езеро? Как очакваш да…

— Ако е необходимо, ще уредя хеликоптери… — прекъсна го Селесте.

— Може да повикаш и Военновъздушните сили. Господи, Селесте, това пътуване ще продължи месеци.

— Да, заради теб — каза Марън.

— Обвиняваш мен?

— Планът вървеше идеално. Бяхме я заградили в пристанището. Акулата беше уморена. Още пет минути и щях да я упоя с харпуна. Ако не беше наредил на Селесте да приберат мрежата…

— Акулата атакуваше спасителните лодки — прекъсна го Джонас. — Ако не беше Диф, щяха да загинат много повече хора.

— Не съм съгласен — възрази Марън. — Акулата се беше нахранила. Не беше гладна и нападна бригантината, защото усети заплаха. Не знам какво си казал на Дифендорф, но е било достатъчно, за да го изпрати с подводницата в залива. „Абис Глайдер“ може да е уплашила акулата.

— Това пък какво означава?

— Означава, че си изпаднал в паника, Тейлър. Ако не беше казал нищо на Диф, „Уилям Бийб“ щеше да спаси пътниците, без акулата да се разяри. И щяхме да я упоим, да не говорим, че Дифендорф щеше да е жив…

Селесте видя как лицето на Джонас се зачерви от гняв.

— Но ти винаги се паникьосваш, когато видиш мегалодона — продължи Марън. — И за съжаление, в резултат на това винаги някой умира.

Джонас се пресегна над масата, сграбчи за ризата младия учен и го дръпна. Капитан Морган и Хари Мун се намесиха и откопчиха пръстите му от Марън.

Очевидно раздразнен, Марън се обърна към Селесте.

— Омръзнаха ми тъпотиите на този човек. Ако искаш да си върша работата, дръж го настрана от мен.

После се вторачи гневно в Джонас, оправи скъсаната си яка и излезе от камбуза.

Джонас хукна към главната палуба. Ръцете му трепереха от гняв.

Селесте тръгна към каютата на доктор Марън и без да си прави труда да потропа, отвори вратата.

Той стоеше до леглото и събличаше скъсаната си риза.

Тя протегна ръка и докосна нараненото му гърло.

Марън се ухили хлапашки.

— С тази скорост ще се нуждая от нов гардероб. Е, добре ли го направих?

— Някой ден ще спечелиш „Оскар“.

— А какво ще стане, когато той ми разбие черепа?

— Няма да го направи. Поне когато наоколо има хора. Гледай да не оставаш насаме с него.

— Не се страхувам от Тейлър. Притеснява ме приятелят му психопат Маккрейдис.

— Остави това на мен. А що се отнася до Джонас, ще ти кажа кога искам отново да го ядосаш.

Марън плъзна ръце по талията й и я придърпа към себе си.

— А ние двамата? Снощи трябваше да дойдеш в каютата ми. Какво се случи?

Тя закачливо стисна пениса му.

— Обичам да измъчвам плячката, преди да я изям — прошепна Селесте, прокарвайки език по наранения му врат. — Предполагам, че снощи не бях гладна. Varium et mutabile semper femina.

— Някоя от сентенциите на наставника ти?

— Жената е непостоянна и променлива. Бъди търпелив с мен, скъпи Майкъл. Заслужавам си чакането. А в това време пренасочи либидото си и ми помогни да заловя рибата.

 

 

Тълпата телевизионни и вестникарски репортери, чакаща на кея, изведнъж се обърна и едновременно хукна към Джонас, който излезе на главната палуба. Всички започнаха да задават въпроси и да щракат с фотоапаратите си.

Джонас влезе в кораба.

— На брега ли ще слизаш, Тейлър?

Джонас се обърна, стреснат от Хари Мун.

— Селесте ме помоли да й помогна в пазаруването.

— Тогава по-добре вземи това. — Мун му даде клетъчен телефон. — През последните няколко часа си създаде още врагове. Номерът на кораба е програмиран. Само натисни ЕДНО и после SEND. Обаждай ни се от време на време, за да знаем дали всичко е наред.

Джонас сложи телефона в джоба си.

— Благодаря.

Хари тръгна. От другия край на коридора се приближи Селесте.

— Ела с мен в града — каза тя. — Всичко е за предпочитане, отколкото да имаш работа с медиите.

Джонас кимна.

Селесте го хвана за ръката и го поведе към моторницата, спряла от лявата страна на „Уилям Бийб“. Качиха се и се скриха под брезента. Кормчията включи моторите. След пет минути незабелязано пристигнаха на отсрещната страна на пристанище Уестпорт.

През следващите шест часа посетиха търговци на едро, поръчаха запаси и наредиха да ги закарат на борда на кораба. Късно следобед седнаха да си починат в един парк срещу океана. Слънцето обливаше кея в златиста светлина и хвърляше топли отблясъци върху кехлибарената кожа на Селесте, която хранеше чайките с пуканки.

— Наистина трябва да се махна от кораба — каза тя. — Може ли да те помоля за една последна услуга? Преди няколко пресечки минахме покрай един ресторант на Уест Хейвън Драйв…

— „Айландър“?

— Да. Нека да вечеряме там. — Селесте се усмихна. — За сметка на компанията.

— Добре.

— Изглеждаш уморен. Още е рано. Защо не затвориш очи за няколко минути и не се отпуснеш?

Джонас облегна глава назад и затвори очи. Звуците на океана го успокоиха. След няколко секунди заспа.

Когато се събуди, слънцето се бе превърнало в тъмночервено кълбо и бързо залязваше на хоризонта. Селесте се бе сгушила на рамото му.

— Подремна ли добре?

Джонас се изправи и се протегна. Чувстваше се освежен.

— Господи, колко е хубаво да заспиш, без да сънуваш кошмари.

— Виждаш какво става, когато се грижа за теб.

Изчакаха, докато залезът стана виолетов, после тръгнаха към ресторанта. Управителят ги заведе в осветено от свещи сепаре с изглед към океана.

Селесте се наведе напред.

— Джонас, трябва да ти кажа нещо. Ти ме предразполагаш. Мога да споделя всичко с теб. Никога не съм имала такива взаимоотношения с мъж. Освен това знаеш, че ме привличаш.

— Аз съм женен…

— Да, но бъди откровен. Щастлив ли си? Тери щастлива ли е?

— В момента не е необходимо да обсъждаме това.

— Защо? Разказах ти лични неща за живота ми.

— Селесте, обичам съпругата си. Толкова ли е трудно да го разбереш?

— Не, но за теб е трудно да разбереш, че Тери иска да те напусне.

Джонас се почувства неудобно и взе менюто.

— Днес прекарах добре. Защо да разваляме всичко?

— Опитвам се да ти помогна…

— Не. Опитваш се да ме манипулираш да повярвам, че Тери иска развод.

Селесте се усмихна.

— Добре, признавам. Наистина имам таен мотив. Но мисля, че ти и аз можем да бъдем много щастливи заедно. — Тя плъзна пръстите си над пламъка на свещта. — Джонас, нека за миг да забравим за мен. Само ми отговори честно. Как приключи първият ти брак?

— Първият ми брак? Защо искаш да знаеш?

— Само отговори на въпроса. Ти ли я напусна, или тя те напусна?

— Щом искаш да знаеш, тя ме напусна. Имаше връзка с един от най-добрите ми приятели.

— И защо мислиш, е станало така?

— За какво намекваш?

Селесте хвана ръката му.

— Онова, което ще кажа, може и да ти се стори грубо, но искам да помислиш върху думите ми. Любовта на жената към мъжа угасва, когато партньорът й престане да й обръща внимание. Жените като Тери постоянно се нуждаят от внимание. Ако не им го дадеш, накрая го намират от някой друг. Не знам какво се е случило с първия ти брак, но мисля, че бракът ти с Тери се е провалил, защото се чувстваш виновен за случилото се преди единайсет години.

Джонас дръпна ръката си.

— Чувствам се виновен за много неща.

— Но инцидентът преди единайсет години е бил съдбовен момент в живота ти — денят, в който е започнала обсебеността ти от смъртта. Двама души са загинали под твоето командване. Познавам те и бих казала, че вероятно се обвиняваш за смъртта им и затова си съсипал първия си брак. И после, преди четири години, си превърнал вината си в омраза, обвинявайки за нещастието си акулите.

Джонас се вторачи през прозореца.

— Тя почина.

— Кой?

— Маги, първата ми съпруга. Мегалодонът я уби преди четири години.

— Съжалявам.

Сервитьорът прекъсна разговора им. Селесте поръча и за двамата, а Джонас продължи да гледа тъмното си отражение в стъклото.

— Джонас, добре ли си?

— Може ли да говорим за нещо друго?

— Добре. — Селесте се наведе напред. — Марън те ядоса, нали?

— Той е задник.

— Да, но интелигентен задник. Необходим ми е, докато хванем акулата.

— А аз защо съм ти?

Тя се усмихна.

— Марън е момче. Ти си мъж.

Джонас усети, че тя гали прасеца му с пръстите на краката си.

— Селесте…

— Извинявай. — Тя пресуши чашата си. — Как е Масао Танака?

— Не е добре.

— Вероятно стресът от бягството на мегалодона му е дошъл твърде много. Може би трябва да се оттегли.

— Според мен новината, че дъщеря му се е спуснала в Марианската падина, е предизвикала сърдечния пристъп, а не бягството на акулата.

— Защо ще се притеснява за Тери? Танака знае, че „Бентос“ е съвсем безопасен.

— Не става дума за „Бентос“. Синът му загина в Марианската падина преди четири години.

— Простите. Бях забравила. — Селесте ровеше с вилицата в салатата си. — Кажи ми, Джонас, колко още от онези акули може да има там долу?

— Не знам. Сигурно са поне няколко.

— А „Бентос“ уязвим ли е на атаките им?

— Не мога да кажа. Знам, че Бенедикт го е проектирал да издържа на нападенията, но никой не знае какво може да има в Марианската падина.

— Сега пък ти ме разтревожи. Марианската падина е толкова огромна… — Селесте замълча и се вторачи в чашата си. — Джонас, къде за пръв път видя мегалодона?

— Преди четири години ли?

— Не, преди единайсет, когато управляваше „Сийклиф“.

— На едно отдалечено място. Нарекохме го Дяволското чистилище.

Очите й блеснаха.

— Дяволското чистилище. Спомняш ли си точните координати?

— Да, но не мога да обсъждам този въпрос. Задачата беше секретна и военните вече са ми достатъчно ядосани.

— Интересувам се само защото се безпокоя за Бенедикт и за екипажа на „Бентос“. Те са ми като семейство, всичко, което ми е останало. Ами ако „Бентос“ изследва същия район на Марианската падина — Дяволското чистилище?

— Какво от това?

— Не мислиш ли, че шансовете да попаднат на друг мегалодон са големи? Не трябва ли да ги предупредим да стоят настрана от онова място?

— Няма причина онзи район да се смята за по-опасен от другите. Пък и вече ти казах, че не мога да съобщя координатите.

— Но ако там долу има същество с размерите на Ейнджъл…

— В Марианската падина няма нищо по-голямо от Ейнджъл. Мога да те уверя в това.

— Но нали спомена, че може да има и други акули. Обещавам, че няма да кажа на никого, Джонас. Тревожа се, това е всичко. Не ми ли вярваш?

— Тук не става дума за доверие, Селесте. Това е тайна. Масао ми е като баща, но и на него не съм съобщил координатите.

— Чудесно. — Тя тресна вилицата си. — Забрави, че те попитах.

— Не се ядосвай.

— Ядосана съм и разочарована. Мислех, че сме приятели.

— Приятели сме.

— Ако Маккрейдис те попита за координатите, ще му ги кажеш ли?

— Селесте…

— Не разбирам как някаква незначителна информация отпреди единайсет години може да навреди на Военноморския флот.

— Защото не знаеш каква беше задачата ни.

— Не искам да знам каква е била. Не ме интересува. Тревожа се единствено за хората на борда на „Бентос“.

— Тери, да сменим темата.

Селесте се намръщи.

— Току-що ме нарече Тери.

— Така ли? — Джонас потърка очи. — Съжалявам. Уморен съм. Може ли да разговаряме за нещо друго?

— Имам по-добра идея. Изобщо да не говорим.

 

 

На „Уилям Бийб“ ги посрещна Хари Мун.

— Къде са репортерите? — попита Джонас.

— Доктор Марън им каза две-три думи. Радвам се, че се върнахте. Готови сме да отплаваме. Марън побърка капитана, откакто преди два часа пристигна новата „Абис Глайдер“. Искаше да изпрати хора да ви търсят. Опасява се, че акулата се е отдалечила твърде много от нас.

— Плащам му, за да се тревожи — каза Селесте.

Джонас бръкна в джоба си и извади клетъчния телефон, който му бе дал Хари.

— Задръж го до края на експедицията — каза Мун.

— Изтощена съм, Джонас — рече Селесте. — Би ли ме изпратил до каютата ми?

Тръгнаха по палубата. Селесте спря да се възхити на новата „Абис Глайдер“, която бе сглобена и монтирана върху шейната си на кърмата.

Джонас се вторачи в едноместната подводница и лицето му пребледня.

— Какво прави това нещо на борда, по дяволите?

— Какво имаш предвид?

— Не се занасяй с мен, Селесте. Много добре знаеш за какво говоря. Това е „Абис Глайдер–2“, дълбоководният модел. Какво прави тук? Ти ли заповяда да я докарат?

— Успокой се, Джонас. Това беше единствената свободна подводница в Института. Може и да не е бърза като „Абис Глайдер–1“, но ще свърши работа. Проблем ли има?

— Да, има голям, шибан проблем! По дяволите, Селесте, казах ти за кошмарите ми, а ти си докарала „Абис Глайдер–2“ на борда? Играеш ли си с мен?

— Джонас…

— Тази подводница е шибаният ми ковчег!

Тя го хвана за ръката.

— Престани с тези глупости. Това не е ковчегът ти. Дори няма да я управляваш.

Джонас влезе вътре. В същия миг двигателите на „Уилям Бийб“ забръмчаха. Селесте го последва.

— Джонас, чакай. Съжалявам. Добре ли си?

— Не. Направи ми услуга и ме остави на мира. Не мога да разсъждавам трезво.

— Ела с мен. Знам от какво се нуждаеш. — Тя го заведе до вратата на каютата си. — Ела да пийнеш нещо и ще се успокоиш.

— Не тази вечер.

— Джонас, още е рано. Позволи ми да се извиня по подходящ начин. — Тя го прегърна през кръста и притисна слабините си в него.

Джонас я блъсна.

— Недей. Казах ти, че обичам Тери.

— Обичаше ли и първата си съпруга, след като тя престана да те обича? Остани с мен тази нощ, Джонас. Не е необходимо да ме любиш, ако не си готов. Само ми позволи да бдя над съня ти. Ще прогоня кошмарите ти.

Той се вторачи в нея. Гърдите й се повдигаха. Прелъстителността й беше опияняваща. „Колко е красива… и опасна“ — помисли Джонас.

Селесте разкопча ризата си.

— Никоя не може да те люби по-добре от мен — прошепна тя и протегна ръка към ципа на панталона му.

Джонас я сграбчи за китките и усети, че ръцете му треперят от страст.

— Откажи се, Селесте. Нищо няма да стане.

— Знам, че ме желаеш, Джонас…

— Лека нощ, Селесте.

Той тръгна по коридора.

— Джонас, обзалагам се, че ще мислиш за мен тази нощ, когато си сам.

Джонас не й обърна внимание. Отвори вратата на каютата си, без да забележи, че доктор Марън наблюдава сцената от дъното на коридора.