Стив Олтън
Марианската падина (24)

Паякът и мухата

Марианската падина

Хийт Уилямс претърсваше компютърните файлове, отчаян от липсата на информация за праисторическите морски влечуги. Поне знаеше към кой праисторически вид принадлежи огромната част от черепа на вкаменелостта. За съжаление съзнаваше, че това няма да е достатъчно за Бенедикт. Уилямс написа няколко команди, за да получи достъп до теориите на Джонас Тейлър за Carcharodon megalodon.

Вдигна глава и видя, че в лабораторията влиза Сергей.

— Ела, Сергей. — Хийт го заведе в задната стая и затвори вратата.

Тери се измъкна от килера със запасите на лабораторията и тръгна към мостика, за да намери Бенедикт.

— Искаш да разговаряме? — попита Сергей и погледна Хийт подозрително.

— Да. Датирах вкаменелостта и завърших работата си по таксономията^[1]. Въз основа на мерките на черепа бих казал, че размерите на съществото са като онези на формите на живот, които преследваха „Прометей“. Почти съм сигурен, че животните около подводницата имат същия произход като вкаменелостта. Бенедикт трябва да знае, че имаме работа с глутница ловци, които вероятно са по-бързи и хитри от Carcharodon megalodon — и може би по-опасни. Препоръчвам всички бъдещи експедиции с подводници в Марианската падина да бъдат отложени, докато не измислим начин да се справим с тези същества.

Сергей се усмихна подигравателно, защото знаеше какъв ще е отговорът на Бенедикт.

 

 

— Искаш да се качиш на борда на „Прометей“? — Изумруденозелените очи на Бенедикт се превърнаха в лазерни лъчи, опитващи се да проникнат в най-съкровените й мисли.

Тери отмести поглед от него и се обърна към прозореца. Биолуминесцентните същества в бездната блещукаха в тъмната вода, досущ звезди в причудливо нощно небе.

— Знам, че желанието ми е странно, като се има предвид случилото се вчера. Но имам чувството, че трябва да го направя. Да не се предаваме пред несполуките. Нали така каза?

Той се почеса по главата.

— Не те ли безпокои вече присъствието на загадъчните форми на живот?

— Разбира се, че ме безпокои. Страхувам се като всеки друг на борда на „Прометей“. Но няма да позволя страхът да попречи на задълженията ми. Готова съм да се изправя лице в лице със страховете си.

— Късметът е на страната на смелите, а?

— Щом твоите хора могат да го направят, и аз мога. Разбира се, аз не участвам в експедицията за пари.

— Смяташ, че екипажът ми рискува живота си заради парите?

— Предполагам. Повечето не приличат на учени, затова мисля, че са добре платени наемници.

— Да, добре са платени, но каква полза има от парите, ако човек умре? Ти и аз рискуваме живота си, защото вярваме в хуманността на мисията ни. Онези хора са различни. Те са наети заради таланта им и са избрани и обучени от мен, защото животът им отдавна е станал безсмислен и му липсва цел и посока. Те бяха изгубени души — нещо, което изобщо не можеш да си представиш. Изгубили са всичко в живота и окаяното им съществуване няма смисъл и стойност. Аз им дадох онова, от което отчаяно се нуждаеха — причина да живеят. — Очите му се отвориха широко. — Присъствието ми изпълва празнотата, изразявана години наред с употреба на наркотици, алкохол и насилие върху деца. Аз им показах, че достойната смърт е по-добра от позорния живот. Така станах техният Дявол и Бог, защото те се страхуват от мен и същевременно ме обичат. А това, мила моя, е истинската власт.

— Значи разчиташ на страха им?

Бенедикт замислено погали козята си брадичка.

— Дали разчитам на страховете им? Може би. В края на краищата, човекът е хищник по природа. След два милиона години съществуване ние продължаваме да се избиваме в името на завоевания, религии или някакви други оправдания, всяко от които се корени във властта на страха.

— Тези хора нямат ли семейства?

— Аз съм семейството им. Те ще останат при мен, докато умрат.

— А Селесте?

Бенедикт се усмихна злобно.

— Селесте е съвсем различно животно.

— Ами ако тези хора поискат да заминат?

— Могат да го сторят, ако желаят. Някои го направиха и бързо се върнаха към наркотиците, алкохола или другите лични причини, които ми бяха дали основание да ги завербувам. Опитай се да разбереш. Трагедията, сполетяла тези хора, им е отнела самодисциплината. Аз дадох на всеки нов шанс. В замяна те отстъпиха свободата си на висша сила.

— И това си ти?

— Да. Аз съм като паяк. Оплета ли обречената муха в паяжината си, предлагам спасение, но само в границите на паяжината ми.

— Мухите не намират спасение в паяжината, а само страх и смърт. Ако питаш мен, организацията ти прилича по-скоро на секта, а ти си поредният мегаломан.

— Моля те, ако искаш да разговаряме, бъди така любезна и блокирай емоционалната половина на мозъка си, за да беседваме като интелектуалци. Като всички истински водачи, аз съм предимно изследовател на човешката природа. — Бенедикт се приближи до огромния илюминатор от прозрачна пластмаса и се вторачи в бездната. — Питала ли си се как някои хора с течение на годините, въпреки всевъзможните трудности, са успели да се издигнат над себеподобните си и да променят света? Чингис хан, Наполеон, Ленин, Хитлер, Пол Пот, Саддам Хюсеин — всички те са разбирали страха — състояние на духа толкова силно, че може да премества планини и да кара човека да отива на Луната и със същата лекота да преодолява съпротивата му с една-единствена негативна мисъл.

Той се обърна към Тери.

— От какво всъщност се страхува човек? Бедност, критика, болести, загуба на любим, остаряване и, разбира се, да не забравяме крайния страх — смъртта. Без страха нямаше да се нуждаем от религия или от войни. Страхът е най-силната мотивация, нали? Ако човек не изпитва страх, нямаше да се развием като вид.

— А ти не се ли страхуваш?

Бенедикт поклати глава.

— Овладях страха си, но той никога няма да ме напусне. Смелост и разбиране — това е ключът. Страхът е само тъмната страна на мисълта и съществува единствено в съзнанието. Ние го създаваме и само ние можем да го унищожим. Но тъй като не овладяват страха си, повечето хора живеят в хватката му. Членовете на екипажа ми ме следват в дълбините на ада, защото се страхуват от гнева ми повече от всичко друго.

„Какво прави Бенедикт, за да внуши такъв страх, по дяволите?“ Тери се усмихна нервно.

— Дойдох да те питам дали може да прекарам последния ми ден в Падината на борда на „Прометей“. Ако има проблем…

— Страхът ни кара да вършим неща, които никога не бихме се съгласили да направим, нали, мила моя?

— Не знам за какво говориш.

— О, мисля, че знаеш — каза Бенедикт и се приближи до нея. — Усещам страха ти. Той парализира мислите и способността ти да разсъждаваш.

Бенедикт се изправи над Тери. Пронизващият му поглед пречупваше волята й.

— Страхуваш се, нали? Боиш се какво може да ти направи Сергей, когато останете насаме.

— Да — призна тя. — Не можеш ли да го държиш настрана от мен?

— Сергей е животно. Предупредих го, но той черпи сили от страха ти. Опиянява го като алкохол. Трябва да се научиш да фокусираш енергията си върху решенията, а не върху проблема.

— Решения? Дай ми пистолет и ще му пръсна черепа. Харесва ли ти това като решение?

— И да прекараш остатъка от живота си в затвора? Не. Сергей не е истинският ти враг, Тери, а страхът. Той подронва волята ти, намалява силите ти и демобилизира отбраната ти. За да го контролираш, първо трябва да го разбереш, да опознаеш особеностите му и да разкриеш слабото му място.

— Не разбирам.

Бенедикт хвана ръката й и изтри потта от дланта й с палеца си.

— Страхът поражда стрес, който на свой ред предизвиква поредица физиологични промени. Сърдечният ритъм и дишането се ускоряват, увеличава се притокът на кислород и се изпомпва повече кръв в мускулите. Кръвната захар се повишава, както и енергията. Зениците се разширяват, изостряйки зрението, а потокът от невротрансмисионни секрети се увеличава, за да подобри скоростта на реакциите. Природата е предназначила тези физиологични промени, за да може примитивният човек да оцелее в джунглата и да отвръща на удара, когато го предизвикат. Но еволюцията на нашия вид се е състояла едва когато сме се научили да разсъждаваме. Предизвикателствата пред съвременния човек са по-скоро емоционални, отколкото физически. Когато срещне препятствия, обществото ни от слабаци предпочита да избяга, а не да се бори. Вместо да се съсредоточи върху решенията, съвременният човек предпочита да избяга от реалността и битката е изгубена, преди да е започнала. Бягството се превръща в страх. Наркотиците и алкохолът потискат физиологичните промени, породени от страха, но в същото време притъпяват мисловния процес. Предавайки се на страховете си, ние се лишаваме от единственото оръжие, което може да ни доведе до победата — процесът, необходим за взимането на решения и измъкнал нашия вид от джунглата. Истинската битка е тук, в ума. — Бенедикт пусна ръката й и посочи слепоочието си. — Накарай ума си да измисли решения. Изправи се пред страха си и го победи.

Той тръгна надолу по отвесната шахта, после спря.

— И двамата знаем каква е истинската причина за желанието да се присъединиш към нас на борда на „Прометей“. Избирането на по-малката от двете злини невинаги е най-добрият начин да изкараш живота си докрай, но при дадените обстоятелства може би е най-доброто ти решение. Ето защо съм съгласен. Тръгваме след петнайсет минути.

 

 

След десет минути Тери слезе на палуба Ж. Още не беше сигурна дали смята да се качи на „Прометей“, или не. Тръгна по дългия бял коридор към дока, после спря.

Сергей слагаше магнитната си карта в ключалката на склада вдясно и видя Тери точно когато щеше да влезе.

„Изправи се пред страховете си…“

Тя се насили да продължи да върви.

Сергей я чакаше и я гледаше похотливо.

— Избърши си лайнарската усмивка от мутрата — каза Тери. — Закачаш ли се с мен, ще имаш работа с Бенедикт.

Сергей престана да се хили.

Тя мина покрай него, опитвайки се да изглежда колкото е възможно по-самоуверена, после бързо влезе в дока. Сърцето й биеше като обезумяло. Пое няколко пъти дълбоко въздух и слезе в „Прометей“.

Бенедикт вдигна глава.

— Капитане, последният ни пътник пристигна. Изкарай ни оттук.

— Слушам, сър. Подгответе подводницата за спускане.

Бенедикт продължи да гледа Тери. Очите му блестяха. Вероятно се дължеше на изумруденозелените му очи или на устните, увиснали в застинала усмивка, но за миг обръснатата му глава заприлича на главата на змия, готова да атакува.

— Добре дошла в паяжината ми, казал паякът на мухата.

— Не съм тук, защото се страхувам — излъга Тери. — След като утре се връщам на брега, това ще е последният ми ден в Марианската падина и последният ми шанс да я изследвам.

— Разбира се. Ти си тук, защото така искаш, макар че смъртта може да настъпи без предупреждение. Безумието на един човек подлудява мнозина.

— Имаш ли нещо против?

— Съвсем не. Вече ти казах, че присъствието ти е добре дошло. — Той й се усмихна загадъчно. — Morituri te salutamus, отиващите на смърт те поздравяват.

Без да чака разрешение, Тери седна пред компютърната станция. След няколко минути подводницата излезе от дока и се спусна в Марианската падина.

 

 

През следващите няколко часа „Прометей“ се движеше в мрака, спускайки се на дъното на всеки километър, за да вземе мостри от седимент и скали.

— Всяка мостра ще бъде изследвана на борда на „Бентос“ от геолозите ни — обясни Бенедикт. — Резултатите от анализа ще ни помогнат да направим карта на Марианската падина и да определим кои райони са най-добре пригодени за монтирането на следващата серия роботи.

Борейки се с дрямката, Тери се протегна, после отиде в банята и се вторачи в отражението си в огледалото.

— Дръж се, момиче — каза на глас. — Утре по това време ще бъдеш на борда на „Голиат“ и после — на път за вкъщи, при Джонас.

Неочаквано подводницата рязко се наклони надясно и Тери се блъсна в алуминиевото шкафче. Бързо излезе от банята. Подводницата се люшна още веднъж.

Бенедикт стоеше между радиста и оператора на сонара. На лицето му бе изписано напрежение. Другите членове на екипажа го наблюдаваха.

— Какво стана? — попита Тери.

— „Голиат“ е засякъл съществата. Вместо да ни подгонят, те са се насочили към района между нас и „Бентос“. Изглежда, най-после са измислили начин да ни изолират.

„Страхува ли се Бенедикт от смъртта?“

Тя се вторачи в него. Изражението му изразяваше безпокойство.

— Сонарът засече два обекта, сър. На два километра са и се приближават от север. „Бентос“ е на пет километра зад тях. Ще ни нападнат, сър.

— Съсредоточете се, господа — рече Бенедикт.

Изминаха няколко минути в мълчание. В кабината стана топло. Въздухът натежа от парливата миризма на пот.

— На седемдесет метра отдясно се приближават форми на живот. Сър, три от четирите току-що се откъснаха от глутницата и бързо се приближават. Четвъртата обикаля зад нас.

— Интелигентни същества — измърмори Бенедикт. — Кормчия, поддържай същия курс.

— Слушам, сър.

Очите на Тери се напрягаха да прозрат в мрака. Тя се съсредоточи върху лъча светлина, насочен към океанското дъно.

След няколко секунди се стресна, като видя феноменалното туловище, което се появи под подводницата.

Първо се показа сплесканата кафява горна част на главата. Черепът беше голям колкото кърмата на „Прометей“. Тялото имаше аеродинамична форма и завършваше с два плавника и къса, но мускулеста опашка.

— Мина под подводницата! — изкрещя Тери.

— Видя ли го? — попита един от членовете на екипажа. — Колко е голямо…

— Беше широко колкото подводницата и почти толкова дълго. Движеше се като гигантски крокодил.

Нещо блъсна „Прометей“ отстрани.

Тери връхлетя върху илюминатора и удари лакътя си.

— „Бентос“ е на три километра на юг. Време до срещата седем минути.

Подводницата се стрелна напред, блъсната отзад.

— Капитане, едно от съществата атакува витлото. Губя контрол върху щурвала…

В кабината се разнесе стържене на метал. Подводницата се наклони на лявата си страна, после се разтресе и осветлението угасна. Тери запуши ушите си. Пронизителното стържене на повреденото витло беше оглушително.

Шумът спря.

Подводницата се устреми надолу. Тери се вкопчи в облегалките за ръце, като едва не ги изтръгна от стола. Лицето й се обля в пот. Кожата й настръхна.

— Витлото е извън строя, сър — извика един от членовете на екипажа. — Неуправляеми сме.

— Изхвърлете баласта…

— Не! — изкрещя Бенедикт. — Ще сме в по-голяма безопасност на дъното.

Подводницата мина между два стълба черен пушек и се заби с носа напред в океанското дъно.

Тери започна да се задушава. „Прометей“ застана неподвижно в тишината и мрака на дълбочина седем мили в Марианската падина.

Резервният генератор се включи и кабината се обля в червена светлина.

Тери усети, че необикновена сила бута външните плоскости. Погледна през илюминатора и едва сподави писъка си…

Гледаше я ярко тъмночервено око с размерите на грейпфрут.

— Господин Сингър, температурата на корпуса надвишава двеста и осемдесет градуса и бързо се повишава. Ще се сварим в тази дупка…

— „Бентос“ идва! — извика операторът на сонара. — Сър, съществата се разпръскват.

Тери избърса сълзите от очите си и въздъхна облекчено.

— Капитане, информирай „Бентос“, че вече нямаме тяга — заповяда Бенедикт. — Щом разположат дока за скачване над нас, ще изхвърлим баласта и ще се издигнем право към скобите. Уверете се механичните ръце да са протегнати докрай. За тази маневра ще ни е необходима цялата мощност, която можем да съберем, а имаме само един опит.

— Слушам, сър.

След няколко минути Тери усети как „Прометей“ се издига отвесно от океанското дъно и благодари на бога, когато хидравличните ръце на „Бентос“ насочиха подводницата към дока.