Стив Олтън
Марианската падина (14)

Неловки моменти

На борда на „Уилям Бийб“

Джонас стоеше сам на носа и наблюдаваше как последните лъчи на слънцето потъмняват до червено и виолетово. Вятърът пръскаше ситни капчици в лицето му.

Движеха се на север по крайбрежието на Орегон. Джонас вдъхна соления въздух и избърса влагата от челото си. Вторачи се в океана, хипнотизиран от безмилостните вълни.

„Защо се страхувам от онова, което ми носи радост?“

Стресна се, като видя, че Селесте е застанала до него.

Вятърът развяваше платиненорусите й коси и притискаше до тялото й сивото яке. Тя мълчеше, уважавайки уединението му.

Изминаха няколко минути. Двамата наблюдаваха как хоризонтът посивява.

Селесте се приближи до Джонас и сложи глава на гърдите му.

— Студено ми е.

Той понечи да я прегърне, но размисли и дръпна ръката си.

— Ами влез вътре.

— Страхуваш ли се от мен, Джонас?

— Не ти вярвам.

— Вероятно не вярваш на себе си. — Тя застана пред него, с гръб към океана. — Ужасно е да живееш в страх, нали?

— Какво искаш да кажеш?

Селесте се доближи още до него.

— Само се опитвам да говоря откровено с теб, Джонас. Знам, че ме мислиш за злобна кучка, но аз имам и друга половина и честно казано, ми е нужен приятел.

Джонас се вгледа изпитателно в лисичите й очи.

— Искам да ти кажа нещо много лично, което не съм споменавала на никого.

— Защо ще го споделяш с мен?

— Защото мисля, че имаш нещо общо с онова, което ще ти кажа. Как да ти обясня? Чувствал ли си се като обречен?

Той усети, че го облива студена пот.

— Защо? Ти така ли се чувстваш?

Тя отмести поглед от него.

— Няма значение. Това е глупаво. Забрави, че го споменах.

Селесте тръгна; бършеше очите си.

— Чакай, Селесте…

Тя махна с ръка, после хукна по палубата и се скри в кораба.

 

 

След петнайсет минути Джонас влезе в камбуза, взе поднос и прибори и застана на опашката от пет-шест души, които чакаха да ги обслужат.

Готвачът сложи в чинията му половин печено пиле и картофено пюре, а Джонас грабна газирана вода и ябълка и седна при Мак и Ричард Дифендорф.

— Къде беше? — попита Мак.

— Наслаждавах се на нощния въздух. Виждал ли си Селесте?

— Не. Не знаех, че е мой ред да я наблюдавам. Хей, Диф работи за Сингър.

— Мислех, че си във Военноморския флот — каза Джонас.

— Шест години служих на „Южна Каролина“ — рече Диф и посочи белега на плешивата си глава. — Случи ми се малка злополука и ме уволниха по болест. После проектирах и изпробвах подводници за една частна компания в Санта Круз. След няколко месеца Бенедикт Сингър я купи от собствениците. Бях в проектантския екип, който създаде „Бентос“. Аз бях и навигаторът, който извърши плитководните проби на „Протей“.

— Подводницата, спуснала се в Марианската падина?

— Да.

— Какво мислиш, че се е случило с нея?

— „Гео-Тек Индъстрис“ твърдят, че експлозията е причинена от грешка на навигатора, но аз се съмнявам. Познавах го. И той служеше във флота. Беше изключително предпазлив, най-подходящият навигатор за маневриране на трийсет и пет хиляди фута дълбочина. Лично аз смятам, че „Гео-Тек Индъстрис“ крият нещо.

— Тогава защо работиш за тях?

— Как да ти кажа? — Диф се ухили. — Плащат добре, а парите ми трябват.

Хари Мун дойде и каза:

— Господа, след като приключите с вечерята, капитанът би искал да ви види на мостика.

 

 

Мостикът на „Уилям Бийб“ се намираше на най-горната палуба и беше разделен на две помещения. Малката рубка беше пред командния пулт с високотехнологичните компютри и електрониката.

Капитан Морган стоеше над флуоресцентната маса в средата на командния център и разглеждаше карта на северозападното крайбрежие.

— Професор Тейлър, господа, влезте. Току-що получихме сигнал от акулата ви. Изглежда, продължава да плува на север покрай брега.

— На какво разстояние сме от нея? — попита Джонас.

Капитанът погледна картата.

— Това е настоящото ни местоположение, на две мили югозападно от Нюпорт. Рибата ви се приближава към Кейп Лукаут, приблизително на четирийсет и пет морски мили на север.

В помещението влезе доктор Марън; шумно сърбаше капучино.

— Очевидно акулата преследва китовете, които мигрират към летните си територии за хранене — каза той. — Ако я оставим, ще ни заведе право в Берингово море.

Капитан Морган погледна Джонас.

— Какво мислите, професоре?

— Не знам. Преди четири години прогнозирах, че майката на това същество ще следва зимната миграционна схема. Но я изпуснахме за няколко седмици. Да не забравяме, че проследяването на женска, която е в еструс…

Марън завъртя очи.

— Проблем ли имаш? — попита Джонас; усети, че кръвното му се повишава.

— Не, не. Продължавай. Много е интересно — язвително отговори Марън. — Само не забравяй, че докато ни поучаваш, Carcharodon megalodon се движи в населени райони.

— Какво предлагате да направим, доктор Марън? — попита капитан Морган.

— Да заловим акулата сега, преди да е отишла още по на север, инак може да не оцелее по обратния път до лагуната. Прегледах предаванията на СПАН. Хищникът се храни веднъж на трийсет и шест до четирийсет и осем часа и почти винаги нощем. Ако се придържа към тази схема, мегалодонът ще се храни отново тази вечер. Това ни дава възможност да го настигнем до сутринта и да го хванем тук. — Марън посочи на картата устието на река Колумбия, която разделяше Орегон и Вашингтон.

— Това е нос Дизапойнтмънт^[1] — каза Джонас. — Не можем да изберем по-опасно място за залавянето й.

— Джонас има право — обади се Мак. — Вълните там са…

— Извинете, но кой сте вие? — прекъсна го Марън, очевидно обезпокоен.

— Господин Маккрейдис е пилотът на хеликоптера ни — отговори капитанът.

— Е, пилоте, трябва да знаете, че не си падам по „игрите на гадаене“ като професор Тейлър. Препоръките ми се основават на информацията от СПАН и на усърдни изчисления, които отчитат всичко от обикновения ден на хищника до скоростта му на придвижване нощем, изминатото разстояние, схемите на хранене и средностатистическото време за дебнене, убиване и изяждане на плячката. Нямам интерес да се опитвам да хвана съществото, когато е гладно. Докато стигне до нос Дизапойнтмънт, което според изчисленията ми ще стане между седем и девет часа утре сутринта, Carcharodon megalodon ще е сита и мудна.

— Преследването на акулата в онези води може да се окаже трагична грешка — каза Джонас.

— Професор Тейлър може би има право — съгласи се капитанът. — Моряците наричат района „Гробницата на Тихия океан“, и с право. От запад се задава буря. Ще има четири-пет метрови вълни.

— Капитане, убеден съм, че „Уилям Бийб“ е достатъчно голям, за да се справи с няколко вълни.

Джонас почувства, че отново се ядосва.

— Слушай, приятелю, не взимаш предвид факта, че Диф ще е в „Абис Глайдер“ и се ще опита да улови в мрежата мегалодона в бурни води.

— Достатъчно — каза Марън. — Капитане, „Гео-Тек Индъстрис“ ме наеха да организирам залавянето на акулата. Не ми трябват някакъв си палеонтолог каубой и приятелят му пилот да ми казват как да си върша работата.

Джонас застрашително направи крачка напред.

— Пак ли ме заплашваш? Хайде, юнако, удари ме. Кълна се в Бога, че ще те дам под съд.

Джонас го удари.

Марън падна по гръб и разля капучиното върху масата с картата. От носа му потече кръв.

— Стига, професоре — изрева капитанът. — Доктор Марън, добре ли сте?

— Вие сте свидетели — каза Марън, който се надигаше от пода.

— Съди ме, дрисльо…

Мак хвана Джонас за ръката и направи знак на Диф.

— Хайде, Джонас, ела да подишаме чист въздух.

Мак и Диф изведоха Джонас на главната палуба и се скриха от силния вятър зад една от спасителните лодки.

— Не съм те виждал толкова раздразнителен, Джонас. Престани да позволяваш на това лайно да те ядосва.

— Не става дума само за него, Мак. Имам чувството, че се побърквам.

— Изтощен си. Трябва да се наспиш.

— Страхувам се да заспя…

Мак го хвана за раменете.

— Чуй ме. Знаеш какво трябва да направиш и ще го направиш. И тогава кошмарите ще свършат. А през това време остави великия специалист по рибите да си върши работата и да хване акулата. Ще я поднесе право на мерника ти и ще видим кой ще се смее…

— Не! — Джонас погледна Мак в очите. — Ти и Диф… Искам да слезете от този кораб.

— Чакай малко…

— Изслушай ме, Мак. Няма да хванем това чудовище, разбираш ли? Акулата е твърде голяма. Ще потопи кораба и ще убие всички на борда. Тази битка е моя, не ваша. Искам да си тръгнете. Вземете хеликоптера и…

— Той съвсем се побърка. Диф, хвани го и да го приберем вътре.

— Не ме слушате! — извика Джонас и блъсна Диф.

Мак прикова приятеля си към стената на надстройката.

— А сега ти ме изслушай. Капнал си от умора, не разбираш ли? Мозъкът ти е изключил и бръщолевиш несвързано като бебе. Давам ти две възможности за избор. Или идваш с мен и се напиваш, или ще се напия сам.

Джонас затвори очи.

— Мак, животът ми вече е съсипан. Не искам и вие да умрете, момчета.

— Колко благородно от твоя страна. — Мак го хвана за ръката и го поведе вътре. — Сега, след като официално кръсти експедицията „Пътуването на прокълнатите“, мисля, че е крайно време да се напием.

 

 

Селесте стоеше на по-горната палуба и съсредоточено слушаше разговора им. Изчака, докато влязоха вътре, и после се прибра в каютата си.