Елинор Портър
Полиана (8)

Осма глава
Полиана на посещение

Много скоро в имението „Харингтън“ бе въведен ред — макар и не точно онзи ред, който си бе представяла госпожица Поли. Полиана шиеше, четеше, учеше се да готви в кухнята, ала не отделяше на заниманията толкова много време, колкото леля й бе определила. Гледаше повече „да живее“ и почти всеки следобед от два до шест времето беше нейно и тя правеше каквото иска, стига желанията й да не включваха нещо забранено от леля Поли.

Въпросът беше дали това свободно време се разрешаваше на Полиана, за да си почине от задълженията, или леля й искаше да си почине от нея. Във всеки случай през първите дни на месец юли почти нямаше ден, в който госпожица Поли да не възкликне: „Какво необикновено дете!“. А в края на уроците по четене и шиене лелята се чувстваше замаяна и напълно изтощена.

Нанси се справяше по-добре. Не се чувстваше нито замаяна, нито пък изтощена. Сряда и събота бяха празници за нея.

В съседските къщи нямаше никакви деца и Полиана нямаше с кого да играе. „Харингтън“ беше в покрайнините, наоколо имаше и други къщи, но не и деца на нейната възраст. Това обаче не притесняваше Полиана.

— Какво като няма деца! — каза тя на Нанси. — Приятно ми е само да обикалям и да разглеждам улиците, къщите и хората. Обичам хората, а ти, Нанси?

— Не бих казала, че обичам всички хора — заяви Нанси.

Всеки хубав следобед Полиана молеше да й възложат „някаква задача“, та да се поразходи. По време на тези разходки тя често срещаше Мъжа. Полиана срещаше и други мъже, но само него наричаше така.

Мъжът беше почти винаги с дълго черно палто и копринен цилиндър — такива неща онези, другите мъже, никога не носеха. Винаги беше гладко избръснат и много блед, а косата му под цилиндъра беше посребрена. Вървеше изправен, с бърза походка, и винаги беше сам, та Полиана го съжаляваше. Вероятно от съжаление един ден тя приветливо го заговори:

— Как сте, господине? Хубав ден, нали?

Мъжът се огледа смутено, поколеба се и спря.

— На мен ли говорите? — рязко попита той.

— Да, господине — усмихна се Полиана. — Хубав ден, нали?

— Ами… хм… — промълви той и отмина.

Полиана се засмя. Какъв странен човек!

На другия ден пак се срещнаха.

— Днес денят не е толкова хубав като вчера, но не е и лош! — изчурулика тя.

— Ами… хм — отново промълви Мъжа и Полиана отново се засмя от сърце.

Когато го заприказва за трети път, Мъжа изведнъж спря.

— Коя си ти и защо ме заговаряш всеки път, когато се видим?

— Аз съм Полиана Уитиър. Виждате ми се самотен. Радвам се, че спряхте да се запознаем. Само дето не знам как се казвате…

— Що за приказки… — промърмори Мъжа и бързо отмина.

Обичайната усмивка слезе от устните на Полиана.

— Май не ме разбра… Само аз му се представих… А той не си каза името — промълви тя и продължи пътя си.

Имаше поръчка да занесе желирано телешко на госпожа Сноу. Всяка седмица леля й изпращаше нещо на госпожа Сноу. Казваше, че това е неин дълг, тъй като госпожа Сноу е бедна, болна, а и принадлежаха към едно църковно настоятелство — всъщност грижата за госпожа Сноу бе дълг на всеки член от това настоятелство. Та леля Поли изпълняваше дълга си към госпожа Сноу всеки четвъртък следобед, като пратеник обикновено беше Нанси. Днешният следобед Полиана успя да си издейства привилегията да посети госпожа Сноу — Нанси се съгласи веднага щом госпожица Поли даде разрешение.

— Дори се радвам, че няма да ходя — призна Нанси. — Макар да не е много хубаво да натоварвам теб с тази задача, миличко.

— Нанси, на мен ще ми бъде приятно да отида!

— Ще си говорим, когато се върнеш — многозначително рече Нанси.

— Какво искаш да кажеш?

— Никой не обича да ходи там. Добре че някои хора я съжаляват, инак никой няма да стъпи у тях. Такава е една сприхава… Мъчно ми е за дъщеря й, дето трябва да се грижи за нея.

— И защо е такава?

— Ами кой знае защо госпожа Сноу е все недоволна. Дори дните на седмицата не й харесват — ако е понеделник, негодува, защото иска да е неделя. Бъди сигурна, че като й дадеш желираното месо, ще ти каже, че иска пиле, но ако й беше занесла пиле, щеше да мърмори за агнешка супа.

— Странна жена! — засмя се Полиана. — Интересно ми е да се запозная с нея. Вижда ми се особена, необикновена… Обичам необикновените хора.

— Е, да, госпожа Сноу е необикновена, така е, но за сметка на другите — заключи Нанси.

Полиана си мислеше за разговора с Нанси, когато отвори портата към бедната къщурка. Очите й обаче светеха от вълнение — нали щеше да се запознае с необикновената госпожа Сноу.

Вратата отвори бледо, изпито момиченце.

— Здравей — учтиво рече Полиана. — Изпраща ме госпожица Поли Харингтън. Бих искала да видя госпожа Сноу.

— Ти си първата, която иска да я види! — промърмори момичето под нос, но Полиана не я чу, а я последва по коридора към вратата в дъното.

В стаята на болната госпожа беше здрачно и Полиана замига, защото й беше трудно да привикне с оскъдната светлина. После съзря на леглото силуета на подпряна на възглавници жена. Полиана се приближи.

— Как сте, госпожо Сноу? Леля Поли се надява, че днес сте добре и ви изпраща желирано телешко.

— Боже мой! Желе! — промърмори жената с треперещ глас. — Благодаря й, но би било по-добре да ми изпрати агнешка супа.

Полиана се намръщи.

— Не беше ли пиле? Когато ви носят телешко желирано, не беше ли… пиле?

— Какво? — госпожата се обърна рязко към момичето.

— Нищо, нищо — побърза да каже Полиана. — Но така ми каза Нанси — че искате пиле, когато ви носи телешко желирано, и агнешка супа, когато ви носи пиле. Може би тя греши.

Бодната се повдигна и седна в леглото — нещо твърде необичайно за нея, но Полиана не го знаеше.

— Коя си ти, госпожице Многознайке?

Момиченцето се засмя.

— О, аз не се казвам така и това ме радва. Май звучи по-лошо и от Хипзиба. Името ми е Полиана Уитиър, племенница съм на Поли Харингтън и пристигнах тук, за да живея при нея. Изпрати ме да ви донеса телешкото.

Госпожа Сноу изслуша внимателно Полиана, но когато чу за телешкото, тутакси се отпусна на възглавницата.

— Леля ти е много мила и й благодаря, но тази сутрин не ми се яде, пък и бих предпочела агнешка… — Госпожа Сноу не довърши, а после неочаквано смени темата. — Снощи не съм мигнала!

— О, да можех и аз да не спя! — въздъхна Полиана, остави месото на нощното шкафче и се настани на стола до леглото. — Губим толкова много време в спане. Нали?

— Да губим време в спане ли? — учуди се болната госпожа.

— Да! Вместо да живеем! Толкова жалко, че нощно време не може да се живее.

Госпожа Сноу отново се подпря на възглавницата.

— Откъде ти идва на ум всичко това? — възкликна тя. — Би ли дръпнала пердето? Искам да те видя по-добре!

Полиана стана и се засмя притеснено.

— Ще видите луничките ми… — въздъхна момиченцето. — Толкова се радвах, че в стаята е тъмно и не можете да ги видите. Но сега вече… — въздъхна тя и се върна на стола. — Всъщност радвам се, че поискахте да ме видите, защото така ще мога и аз да ви видя. Не знаех, че сте толкова хубава!

— Аз — хубава! — горчиво рече госпожата.

— Ами да! Не знаехте ли?

— Не — сдържано отвърна госпожа Сноу. Тя беше на четиридесет и от петнадесет години не беше намерила време да се порадва на нещата такива, каквито са, тъй като все недоволстваше.

— Очите ви са големи и тъмни, а косата — черна и къдрава — занарежда Полиана. — Много обичам черните къдри. Като отида на небето ще си поискам такава коса. А на страните ви има две румени петънца. Наистина сте хубава! Сама ще се убедите, ако се видите в огледалото.

— Огледало! — възмутено рече госпожа Сноу и отново се отпусна на възглавницата. — Знаеш ли откога не съм се поглеждала в огледало, нали само лежа!

— Да, разбирам — съчувствено промълви Полиана. — Но аз ще ви помогна — скочи момиченцето и взе малкото огледалце от скрина.

Приближи се до леглото и критично огледа болната жена.

— Преди това бих искала да ви среша. Ще ми разрешите ли?

— Защо не, щом искаш — неохотно рече госпожа Сноу. — Но като легна, пак ще се разроша.

— Много обичам да реша! — радостно каза Полиана, остави огледалото и взе гребена. — Няма да се старая много, защото искам колкото може по-бързо да се видите в огледалото. Но някой ден ще ви направя истинска фризура — добави тя и оправи с меките си пръсти къдрите на челото на болната жена.

Полиана я реса около пет минути — бързо и сръчно, тя разресваше сплесканите кичури, прокарваше гребена през сплетените на тила къдри, а накрая оправи възглавницата и тя бухна. Госпожа Сноу се мръщеше и мърмореше през цялото време, макар грижите за косата да й доставяха удоволствие.

— Готово! — задъхано рече Полиана, грабна една розичка от вазата и я бодна в косата на госпожа Сноу — цветето красиво изпъкна на тъмния фон. — Сега вече можете да се погледнете! — добави тя и подаде огледалцето на жената.

— Хм! — смотолеви госпожа Сноу и се загледа в образа си. — Предпочитам червените, а не розовите рози, но така или иначе цветето ще увехне до довечера.

— Трябва да се радвате, че ще увехне — засмя се Полиана. — Защото ще го смените с ново цвете! Колко е хубава косата ви, когато е бухнала! — добави тя с възхищение.

— Може би, но като легна, пак ще се сплеска.

— Е, да, но това ме радва, защото ще мога пак да ви среша! А вие радвате ли се, че косата ви е черна? Изпъква на възглавницата! А не като моята руса коса…

— Сигурно изпъква. Но лошото е, че белите коси веднага си личат, докато при русите коси не е така — троснато рече госпожа Сноу, все така с огледалото в ръце.

— Обичам черните коси! Как щях да се радвам, ако бях с черна коса! — въздъхна Полиана.

Госпожа Сноу остави огледалцето и ядосано рече:

— Ако беше на мое място, едва ли щеше да се радваш! Нито черната коса, нито каквото и да е друго нещо би те зарадвало, ако трябва да лежиш по цял ден!

Полиана сбърчи замислено вежди.

— Да, при това положение е трудно да го правиш.

— Да правиш какво?

— Да се радваш.

— На какво можеш да се радваш, когато си болен на легло? На нищо. Ако не си на моето мнение, би ли ми казала на какво бих могла да се радвам?

За учудване на госпожа Сноу Полиана скочи от стола и плесна с ръце.

— О, да, трудна задача! Ще мисля през целия път на връщане към дома! А когато дойда другия път, нищо чудно и да съм измислила нещо! Довиждане! Беше ми много приятно! Довиждане! — повтори тя и изхвръкна от стаята.

— Какви ги говори само… — възкликна госпожа Сноу. А след това се пресегна няколко пъти към огледалцето и се взря критично в лицето си. — Това момиченце умее да реши — промърмори тя. — Не съм допускала, че косата ми може да изглежда толкова добре. Но какъв ли е смисълът? — въздъхна болната жена, остави огледалцето върху одеялото и отпусна уморената си глава на възглавницата.

Влезе Мили, дъщерята на госпожа Сноу. Огледалцето беше още на леглото, макар и скрито в завивките.

— Мамо, пердетата са дръпнати! — учуди се Мили, а слисаният й поглед се спря на розата в косата на болната жена.

— И какво от това? — троснато рече майката. — Като съм болна, това означава ли, че трябва да стоя на тъмно!

— Н-не, съвсем не — смутено промълви Мили и протегна ръка към лекарството на майка си. — Но аз толкова пъти съм те убеждавала да дръпнем пердетата, а ти все не се съгласяваше.

Госпожа Сноу не отговори. Тя подръпна дантелата на нощницата си и заяви:

— Дали някой някога ще се сети да ми даде нова нощница?!

— Но, мамо… — ахна Мили. Колко странно, та тя бе увещавала майка си месеци наред да облече нова нощница — в скрина имаше дори две, но госпожа Сноу все й отказваше.