Елинор Портър
Полиана (27)

Двадесет и седма глава
Две посещения

Изпратиха Нанси да съобщи на господин Пенделтън за диагнозата на доктор Мийд. Госпожица Поли спази обещанието си да го уведоми за състоянието на момиченцето. Тя нито би отишла, нито би написала писмо, затова изпрати Нанси.

Ако това се беше случило при други обстоятелства, Нанси щеше да се зарадва на изключителната възможност да зърне по-отблизо Тайнствената къща и нейния господар. Ала днес сърцето й бе твърде тъжно, за да се радва на каквото и да е. Тя дори не се огледа, докато чакаше господин Пенделтън.

— Господине, аз съм Нанси — тихо се представи тя, когато срещна въпросителния му поглед. — Госпожица Харингтън ме изпрати да ви кажа за… госпожица Полиана.

— Да?

Господин Пенделтън каза само тази кратка дума, но Нанси долови скритото напрежение, което таеше тя.

— Вестта не е добра — едва промълви тя.

— Да не би да искаш да кажеш… — Той наведе съкрушено глава.

— Да, господине. Според него тя никога вече няма да може да ходи.

Последва тягостна тишина. После мъжът отрони с треперещ глас:

— Горкото момиченце, горкото момиченце!

Нанси го погледна и извърна очи. Не беше допускала, че недружелюбният, свъсен и мълчалив Джон Пенделтън може да реагира така. Той продължи да говори с приглушен от мъка глас:

— Но това е жестоко! Никога вече да не може да танцува под дъгата, моето малко слънчево момиченце!

След малко мъжът попита:

— Тя не знае, нали?

— Знае, господине — изхлипа Нанси — и това още повече влошава положението. Пустото коте, заради него чу! Да ви обясня — побърза да каже Нанси. — Котето открехна вратата и госпожица Полиана ги чу да говорят в коридора.

— Горкичката — въздъхна отново Джон Пенделтън.

— Наистина, господине. Само ако я видите… — промълви Нанси. — Оттогава съм била при нея два пъти, сърцето да ти се скъса. Още не е свикнала с тази мисъл и непрекъснато умува какво не би могла вече да прави. Притеснява се, защото не се радва на нищо — но вие може би не знаете за нейната игра?

— Играта „Радвам се“ ли? Знам я, тя ми разказа.

— О, тя май на всички е разказала за нея. Но ето че сега не може да я играе и това я тревожи. Не може да измисли нищо, което би я зарадвало, нали вече не може да ходи.

— И какво ли би могла да измисли! — ядосано рече мъжът.

Нанси го погледна смутено.

— Да, така е, но за нея би било по-лесно, ако все пак измисли нещо. Затова й припомних…

— Какво й припомни? — Гласът на Джон Пенделтън бе все така гневен.

— Ами как успокояваше другите с играта — госпожа Сноу и всички останали. А то, милото, само плаче и казва, че не е същото. Било лесно да казваш на прикованите на легло как да се радват, но когато самият ти си неподвижен, не било същото. Повтаряла си как се радва, че другите не са като нея, но въпреки това не мислела за нищо друго, освен за това, че иска да стане и да ходи.

Нанси замълча. Джон Пенделтън бе захлупил лице в ръцете си.

— Напомних й, че играта е още по-интересна, когато е… трудна — тъжно продължи тя. — Но и това било различно, защото сега била наистина трудна. Господине, трябва да си тръгвам — изведнъж рече Нанси.

На вратата тя се обърна и смутено попита:

— Предполагам, не сте се срещали с Джими Бийн? Да знам какво да кажа на госпожица Полиана.

— Не съм се срещал — рязко рече мъжът. — Защо?

— Защото тя се притеснява, че не може да ви го доведе. Веднъж го довела, но той като че ли не се представил много добре и надали сте го харесали. Вие вероятно знаете за какво става дума, аз не знам.

— Да, знам.

— Та тя иска пак да го доведе, за да се убедите, че е подходящ. Но, проклета да е тази кола, ето че не може, горкичката! Е, господине, извинявайте и довиждане — обърна се Нанси и бързо излезе.

В Белдингсвил бързо се разчу, че според доктора от Ню Йорк Полиана Уитиър вече няма да може да ходи. Такава голяма тревога градът не помнеше. Всички бяха виждали приветливото усмихнато момиченце с луничаво личице. И почти всички знаеха за играта му. Жителите на градчето не можеха да си представят, че никога вече няма да видят усмихнатата Полиана и никога вече няма да чуят приветливия й глас, с който да изразява радостта си и от най-обикновените неща. Вестта беше жестока, невероятна!

В кухните, гостните и по оградите на задните дворове жените говореха за Полиана и не криеха сълзите си. Мъжете също говореха по ъглите на улиците и в магазините, макар да не плачеха така открито. А всеобщата покруса се задълбочи, когато от разказа на Нанси се разбра, че Полиана страдала най-много, защото вече не можела да играе на играта, а и не можела да се радва на нищо.

Най-загрижени бяха приятелите на Полиана. Голямо бе учудването на господарката на „Харингтън“, когато в къщата започнаха да прииждат хора, които познаваше, но и които не познаваше, мъже, жени, деца. Госпожица Поли не беше допускала, че племенницата й има толкова много познати.

Някои идваха и седяха мълчаливо няколко минути. Други заставаха на прага и смутено мачкаха шапките или чантичките си в ръце. Трети носеха книги, цветя или лакомства. Имаше такива, които не криеха сълзите си, или пък се обръщаха разчувствани, за да си издухат носа. Всички бяха много загрижени за малкото момиченце и й изпращаха сърдечните си благопожелания.

Именно тези благопожелания накараха госпожица Поли да поразмисли.

Пръв дойде господин Пенделтън. Вече ходеше без патерици.

— Потресен съм — едва ли не сърдито заяви той. — Нищо ли не може да се направи?

Госпожица Поли махна отчаяно с ръка.

— О, разбира се, че не се предаваме. Доктор Мийд предписа лекарства и процедури, които може би ще помогнат. Доктор Уорън ги изпълнява най-стриктно. Но доктор Мийд не дава големи надежди.

Макар току-що дошъл, Джон Пенделтън рязко стана. Той пребледня и стисна устни. Госпожица Поли разбираше защо искаше да остане сам. Мъжът се обърна на прага.

— Може ли да предадеш на Полиана, че се срещнах с Джими Бийн и той ще дойде да живее при мен. Тя сигурно ще се зарадва, ако й кажеш, че вероятно ще го осиновя.

В този миг госпожица Поли изведнъж загуби обичайната си сдържаност.

— Ще осиновиш Джими Бийн! — ахна тя.

Мъжът вдигна брадичка.

— Да. Кажи й, че се надявам да се зарадва.

— Ще й кажа, разбира се.

— Благодаря — кимна Джон Пенделтън и си тръгна.

Госпожица Поли стоеше слисана. Не можеше да повярва на ушите си. Джон Пенделтън ще осинови Джими Бийн?! Богатият, затворен, необщителен, мрачен и известен с несравнимия си егоизъм Джон Пенделтън ще осинови малко момченце — при това такова малко момченце!

Госпожица Поли се качи все така слисана в стаята на Полиана.

— Господин Пенделтън беше тук и ме помоли да ти предам, че ще вземе Джими Бийн за свое момченце. Това щяло да те зарадва.

Умисленото личице на Полиана засия.

— О, как се радвам! Наистина се радвам! Толкова исках да намеря дом за Джими, а какъв по-хубав дом от това! Радвам се и за господин Пенделтън. Значи вече ще има присъствие на дете!

— Моля?

Полиана се изчерви — нали не беше споменавала за предложението на господин Пенделтън да я осинови, а сега в никакъв случай не можеше да каже на милата си леля, че дори и за миг й е минавала мисълта да я напусне!

— Ще има присъствие на дете… — смотолеви Полиана. — Господин Пенделтън ми каза веднъж, че само ръката и сърцето на жена или присъствието на дете могат да направят от къщата дом. И ето че той ще си има дете!

— Разбирам — тихо рече госпожица Поли и тя наистина разбираше много повече, отколкото допускаше Полиана. Защото в този миг бе прозряла притеснението на своята племенница, когато Джон Пенделтън й бе предложил да бъде това „детско присъствие“, което ще превърне сивата каменна къща в дом. — Разбирам — повтори тя, а в очите й запариха сълзи.

Полиана се страхуваше да не би леля й да зададе и други смущаващи въпроси за Джон Пенделтън и побърза да смени темата.

— Доктор Чилтън е на същото мнение — че къщата става дом, само ако има женска ръка и сърце или дете в него.

Госпожица Поли сепнато се обърна.

— Доктор Чилтън ли?! А ти откъде знаеш?

— Той ми каза. Каза ми, че живеел в стаи, но не и в дом.

Лелята мълчеше, загледана през прозореца.

— Аз пък го попитах защо не си вземе… женска ръка и сърце и не си създаде дом.

— Полиана! — Госпожица Поли пламтеше от възмущение.

— Защо да не го попитам? Беше толкова тъжен.

— И той какво ти отговори? — попита леля Поли, макар всичко в нея да я възпираше да зададе този въпрос.

— Известно време мълча. А после каза много тихо, че те… невинаги откликват на предложенията…

Госпожица Поли отново се загледа през прозореца. Страните й все така пламтяха.

Полиана въздъхна.

— Е, той иска една жена, разбира се, и дано си намери.

— А ти откъде знаеш всичко това?

— Ами един друг път ми каза, пак много тихо, но аз го чух, че от всичко на света най-много бил искал да има ръката и сърцето на една жена… Но какво има, лельо? — попита Полиана, защото леля Поли изведнъж скочи на крака и бързо се запъти към прозореца.

— Нищо, мила. Искам да завъртя ето тази призма — отвърна леля Поли с тъмночервено от смущение лице.