Елинор Портър
Полиана (20)

Двадесета глава
Още по-странна история

В неделя сутрин Полиана обикновено ходеше на църква и в неделното училище. А следобед се разхождаха с Нанси. В неделята след съботното й посещение при господин Джон Пенделтън, на връщане от неделното училище, я застигна доктор Чилтън. Той спря кабриолета и каза:

— Искаш ли да те закарам до вас, Полиана? Тъкмо бях тръгнал да ти кажа, че господин Пенделтън ме помоли да ти предам, че много би искал да отидеш при него следобед. Било много важно.

Вече настанена до доктора, Полиана кимна с усмивка:

— Да, знам. Ще отида.

Докторът я погледна учудено.

— Дали да ви разреша свиждане? — каза той на шега. — Вчера по-скоро разстрои пациента ми, вместо да го успокоиш.

Полиана се засмя.

— О, причината не съм аз, съвсем не. По-скоро леля Поли…

Докторът внезапно я изгледа.

— Леля ти?!

Полиана подскочи леко на мястото си.

— Да! Историята е много вълнуваща и прекрасна и смятам да ти я разкажа. Той ме помоли да си мълча, но пред нея, а на теб съм сигурна, че не би имал против да разкажа…

— Пред нея?

— Да, пред леля Поли. Той, разбира се, предпочита да й каже сам — нали са били влюбени.

— Влюбени! — възкликна докторът и конят силно трепна, сякаш от рязко дръпване на юздите.

— Да — възторжено рече Полиана. — Това е то. Аз не знаех нищо, но Нанси ми разказа. От нея научих, че леля Поли си е имала приятел преди много години, но са се скарали. Тя всъщност не знаеше кой е той, но двете заедно се досетихме. Това е господин Пенделтън.

Докторът изведнъж като че ли се успокои и отпусна в скута си ръката, с която придърпваше юздите.

— Не знаех — тихо каза той.

Полиана бързо заразказва, тъй като почти бяха стигнали имението „Харингтън“.

— Много се радвам, че стана така! Господин Пенделтън ме попита дали не искам да живея при него, аз му отговорих, че не мога да оставя леля Поли — та тя е толкова добра с мен. Тогава той ми разказа за ръката и сърцето на жената, която обичал, аз пък разбрах, че и сега иска ръката и сърцето й. Много се зарадвах! Стига да се сдобрят, и с леля Поли ще отидем да живеем там, ако ли не — може той да дойде при нас. Леля Поли, разбира се, още не знае, а и ние имаме да уточним някои неща. Вероятно затова иска да ме види.

Докторът се сепна и се усмихна някак особено.

— Да, господин Пенделтън много настояваше да те види, Полиана — каза той, дръпна юздите и конят спря пред къщата.

— Леля Поли е на прозореца — извика момиченцето, но след миг добави: — О, не, май само ми се е сторило…

— Не, не е на прозореца… вече… — промълви докторът без усмивка.

 

 

Джон Пенделтън беше доста изнервен.

— Полиана — започна веднага той — цяла нощ се опитвах да разгадая какво искаше да кажеш с това, че съм искал ръката и сърцето на леля Поли.

— Ами нали сте били влюбени… някога… Толкова се зарадвах, че все още изпитваш чувства към нея.

— Влюбени? Аз и леля ти Поли?

Полиана ококори очи — изненада я смаяният тон на Джон Пенделтън.

— Нанси ми каза така!

Мъжът се засмя.

— Съжалявам, но Нанси греши.

— Не сте ли били… приятели? — Полиана бе съкрушена.

— Никога!

— И значи… не е „като в книга“?

Отговор не последва. Джон Пенделтън гледаше замислено през прозореца.

— Боже мой, а всичко се нареждаше толкова хубаво. Как щях да се радвам да дойда тук с леля Поли!

— Значи… сега… не би дошла, така ли? — попита мъжът, без да обръща глава.

— О, не. Аз съм на леля Поли!

Джон Пенделтън изведнъж избухна:

— Полиана, преди да си била нейна, ти си била на майка си. А много, много отдавна аз исках ръката и сърцето на твоята майка.

— На моята майка!

— Да. Мислех да не ти казвам, но сега ще е по-добре да знаеш. — Джон Пенделтън пребледня. Нямаше съмнение, че никак не му е лесно да говори. Полиана го гледаше с ококорени и слисани очи и със зяпнала уста. — Аз обичах майка ти, но тя не ме обичаше. Замина с баща ти. И тогава разбрах колко много наистина е означавала за мен. Целият свят изведнъж помръкна и… Но както и да е. Години наред аз бях сърдит, необичлив и необичан стар мъж — а всъщност още нямам и шейсет, Полиана. Но един ден, мило дете, също като стъклените призми, които толкова обичаш, ти затрептя пред мен и озари тъжния ми мрачен свят с отблясъците на лилавото, златистото и червеното на своя ведър и весел характер. След време разбрах коя си и си казах, че не желая повече да те виждам. Не исках да ми напомняш за майка си. Но… нещата се промениха. Трябва да дойдеш при мен. Искам да дойдеш завинаги. Е, би ли дошла сега, когато знаеш всичко?

— Но, господин Пенделтън, какво ще каже госпожица Поли? — Полиана щеше да се разплаче всеки миг.

Мъжът махна с ръка.

— А аз? Как мислиш, че бих могъл да се „радвам“ на каквото и да е, когато теб те няма! Откакто се появи, аз започнах да изпитвам радост, че живея. А ако бъдеш моето малко момиченце, тогава ще се радвам на всичко! А и ще се постарая и ти да се радваш, мило дете! Ще изпълнявам всичките ти желания. Парите до последния ми цент ще бъдат за теб, за твоето щастие.

Полиана го погледна смаяно.

— Но, господин Пенделтън, аз не бих се съгласила да похарчиш за мен всичките тези пари, които си спестил за бедните…

Лицето на мъжа пламна. Той понечи да й отговори, но Полиана продължи:

— Пък и човек с толкова много пари едва ли има нужда от някой като мен, за да се радва на нещата от живота. Нали непрекъснато подаряваш на хората какво ли не, това не може да не те радва! Ето например стъклените призми, които подари на мен и на госпожа Сноу, златната паричка на Нанси за рождения й ден…

— Да, да, да не говорим за това — прекъсна я мъжът. Лицето му беше тъмночервено от смущение — та нали съвсем доскоро Джон Пенделтън съвсем не беше известен с това, че „подарява“. — Дребни работи. Но аз го направих благодарение на теб. Всъщност ти, а не аз подарих тези неща — настояваше той въпреки слисаното изражение на Полиана. — Това доказва още повече колко много се нуждая от теб. — Гласът му бе нежен и умоляващ. — Ако някога изобщо играя играта „Радвам се“, ти ще трябва да дойдеш при мен, за да я играем заедно.

Момиченцето се замисли.

— Леля Поли е толкова добра с мен — започна тя, но мъжът отново я прекъсна, обзет от предишната раздразнителност. Сприхавостта, която не търпеше никакво възражение, бе станала част от природата му и той не можеше да се владее.

— Разбира се, че е добра с теб. Но те уверявам, че тя не те иска и наполовина така, както те искам аз.

— Господин Пенделтън, аз знам, че тя се радва да…

— Радва се! — избухна той. — Обзалагам се, че госпожица Поли изобщо не познава радостта. О, всъщност тя върши дълга си. Тя е жена на дълга. Сблъсквал съм се неведнъж с този неин „дълг“. Признавам, че през последните петнадесет-двадесет години ние двамата съвсем не сме в приятелски отношения. Но аз я познавам. Всички я познават. Тя не е от „радостния“ тип, Полиана. Тя не знае как да се радва. Затова само я попитай и ще видим дали няма да ти разреши веднага да дойдеш при мен. Толкова искам да дойдеш, мило дете! — развълнувано заключи Джон Пенделтън.

Полиана стана и въздъхна.

— Добре. Ще я попитам — промълви тя. — Не че не би ми било приятно да живея с теб, но… — Тя не довърши. Помисли и добави: — Както и да е, радвам се, че не говорих с нея вчера, когато още смятах, че искаш и нея.

Джон Пенделтън се усмихна тъжно.

— Да, Полиана, добре, че не си говорила вчера.

— Казах само на доктора. Но той не се брои.

— На доктора ли?! На доктор Чилтън?!

— Да. Когато дойде да ми каже, че искаш да ме видиш.

— Ама че работа… — облегна се за миг мъжът, а после отново се изправи на стола и попита с интерес:

— И какво каза докторът?

Полиана сбърчи вежди.

— Не си спомням. А, да… Спомена, че разбирал защо искаш да разговаряш с мен!

— О, така ли! — засмя се той.

А Полиана се зачуди какво ли означава странният смях на Джон Пенделтън.