Елинор Портър
Полиана (26)

Двадесет и шеста глава
Открехнатата врата

Доктор Мийд, специалистът, пристигна със седмица закъснение. Той беше висок, широкоплещест, с добри сиви очи и мила усмивка. Полиана веднага го хареса и му го каза.

— Приличате много на моя доктор! — усмихна се тя.

— На твоя доктор ли? — учуди се доктор Мийд и погледна доктор Уорън, който разговаряше със сестрата в другия край на стаята — той беше нисък, с кафяви очи и с щръкнала брадичка в същия цвят.

— О, това не е моят доктор — отгатна Полиана мисълта му. — Доктор Уорън е докторът на леля Поли. Моят се казва доктор Чилтън.

— О! — Доктор Мийд погледна госпожица Поли, която смутено се изчерви и се обърна.

— Аз исках доктор Чилтън да ме прегледа — продължи Полиана с присъщата си непринуденост — но леля Поли настояваше за вас. Каза, че знаете повече от доктор Чилтън за… счупените крака. Е, ако е така, това може само да ме радва, нали?

Докторът я погледна някак особено.

— Времето ще си каже думата, мило момиченце — нежно каза той и умислено вдигна очи към доктор Уорън, който се приближи към леглото.

Всички обвиниха котето за онова, което се случи след прегледа. И наистина Флъфи бе бутнала с нослето и лапата си незаключената врата на стаята на Полиана и тя безшумно се бе открехнала. А ако вратата не беше отворена, Полиана нямаше да чуе думите на леля си.

Двамата доктори, сестрата и леля Поли разговаряха в коридора, Флъфи току-що бе скочила върху леглото на Полиана с тихичко мяукане, когато през открехнатата врата долетя уплашеният глас на леля Поли.

— О, не, не ми казвайте, че детето никога вече няма да може да ходи!

Настъпи пълен хаос. От стаята се дочу ужасеният вик на Полиана:

— Лельо Поли! Лельо Поли!

Лелята видя отворената врата и разбра, че момиченцето я е чуло, изхлипа и за пръв път в живота си — припадна.

Сестрата извика сподавено:

— Тя чу! — И се затича към стаята.

Докторите останаха при госпожица Поли. Доктор Мийд я беше хванал, докато се свличаше на пода. Доктор Уорън се суетеше. Чак когато Полиана извика отново и сестрата затвори вратата, двамата мъже се спогледаха и осъзнаха, че трябва да свестят лелята.

Мъркащото на леглото коте напразно се опитваше да отвлече вниманието на пребледнялото уплашено дете.

— Госпожице Хънт, моля ви да извикате леля Поли. Моля ви, извикайте я веднага!

Сестрата затвори вратата и каза:

— Не може да дойде точно сега, ще дойде след малко, мила… Кажи, какво има?

Полиана поклати глава.

— Искам да знам добре ли я чух. Вие чухте ли я? Искам леля Поли! Искам да ми каже, че това не е истина! Не е истина!

Сестрата отвори уста, но не можа да продума. Полиана се взря в лицето й и се досети каква бе причината.

— Госпожице Хънт, вие също я чухте! Значи е истина! Не, не вярвам! Никога ли вече няма да мога да ходя?

— Успокой се, мила, успокой се — едва промълви сестрата. — Той може би греши. Може би не е сигурен. Може би не е истина…

— Леля Поли каза, че той знае! Че той знае повече от всички за счупените крака!

— Знам, мила, знам, но и докторите грешат понякога. Хайде, не мисли за това, просто не мисли.

Полиана разпери ръце.

— Не мога да не мисля! — плачеше тя. — Не мога! Ами как ще ходя на училище? Как ще отида при госпожа Сноу, при господин Пенделтън или… където и да е? — Момиченцето неудържимо се разрида, а след малко погледна сестрата с още по-ужасен поглед. — Ами като не мога да ходя, тогава как ще се радвам, как?

Госпожица Хънт не знаеше за играта. Но знаеше, че трябва да успокои пациентката си и то веднага. Въпреки вълнението и притеснението си тя вече бе взела успокояващите хапчета и каза тихичко:

— Хайде, мила, вземи си лекарството, успокой се и ще помислим какво да правим. Много често нещата не са чак толкова лоши, колкото ни изглеждат.

Полиана послушно глътна лекарството и пи вода от чашата в ръката на госпожица Хънт.

— Сякаш чувам татко — рече момиченцето през сълзи. — Той все казваше, че винаги има и по-лошо. Но такова нещо никога не му се беше случвало — да чуе, че повече никога няма да може да ходи! Какво по-лошо от това, кажете ми!

Госпожица Хънт мълчеше. Защото не знаеше какво да отговори.