Елинор Портър
Полиана (23)

Двадесет и трета глава
Произшествието

Един ден Полиана отиде до кабинета на доктор Чилтън, за да попита по молба на госпожа Сноу за наименованието на някакво лекарство. Момиченцето за пръв път влизаше в кабинета му.

— За пръв път идвам! Нали тук живееш? — огледа се тя с интерес.

Докторът се усмихна с тъга.

— Да, може така да се каже — каза той, докато пишеше наименованието на лист хартия. — Но това не е дом, нали, Полиана? Само стаи, ала не и дом.

Тя кимна, а очите й го погледнаха със съчувствие.

— Знам. На една къща й трябват женска ръка и сърце или… дете — само тогава къщата става дом.

— Моля? — сепнато попита докторът.

— Така казва господин Пенделтън — за женската ръка и сърце, и за детето. Доктор Чилтън, и на теб ти трябват женска ръка и сърце. Или ще предпочетеш Джими Бийн, ако господин Пенделтън не го иска?

Доктор Чилтън се засмя смутено, но не отговори на въпроса.

— Значи господин Пенделтън смята, че за да имаш дом, са необходими женска ръка и сърце?

— Да. И затова смята, че живее в къща, а не в дом. А ти защо не си намериш, доктор Чилтън?

— Какво… да си намеря? — Докторът се обърна към бюрото си.

— Женска ръка и сърце. О, как забравих! — възкликна неочаквано тя и поруменя. — Господин Пенделтън не е обичал леля Поли преди години и затова няма да живеем там. Излезе, че онова, което ти разказах, не било истина. Надявам се, че не си споменал пред никого — угрижено добави Полиана.

— Не, не съм казал на никого — промълви докторът.

— Е, тогава всичко е наред — облекчено въздъхна момиченцето. — Ти си единственият, на когото съм казала, а господин Пенделтън доста се смути, когато разбра, че знаеш.

— Предполагам — рече докторът и устните му потрепнаха.

— Защото след като не е истина, той не би искал тази история да се разнася, нали? Та защо не си намериш женска ръка и сърце, докторе?

Докторът помълча, а после сериозно каза:

— Ами защото, когато ги намериш, те невинаги откликват на предложението, мило дете.

Полиана се замисли.

— Смятам, че ти можеш винаги да си намериш! — Наблягането на думата „ти“ беше наистина трогателно.

— Благодаря — засмя се докторът, но след миг отново стана сериозен. — За съжаление не всички мислят като теб. Или поне не го… показват.

Полиана погледна доктора с ококорени очи.

— Докторе, да не би да искаш да кажеш, че и ти като господин Пенделтън някога си опитал да притежаваш нечии ръка и сърце, но… не ти е провървяло?

Докторът рязко стана.

— Полиана, хайде да не говорим за това. Не тревожи детската си главица с чуждите проблеми. Тръгвай, че госпожа Сноу те чака. Написах й и как да взима лекарството. Друго има ли?

Полиана поклати глава.

— Не, благодаря — рече тя и се запъти към вратата. Лицето й изведнъж се оживи и тя подхвърли от малкото антре: — Доктор Чилтън, поне се радвам, че не сте искали ръката и сърцето на мама, а пък тя ви е отказала! Довиждане!

Произшествието стана в последния ден на октомври. Полиана бързаше да се прибере след училище и пресече пътя пред една хвърчаща кола, която й се бе сторила достатъчно далеч.

Какво точно бе последвало, никой не можа да каже. Нямаше никакви свидетели, от които да се разбере кой е виновният и какво се беше случило. Когато в пет следобед донесоха Полиана в малката стая, която толкова обичаше, тя бе в безсъзнание и не помръдваше. Пребледнялата леля Поли и Нанси, която не спираше да плаче, я съблякоха внимателно и я настаниха на леглото. Доктор Уорън, на когото спешно се обадиха, вече бързаше с колата си към „Харингтън“.

— Стига ти да видиш лицето на леля й — хлипайки говореше Нанси на Том, след като докторът пристигна и влезе в малката тиха стая — стига да видиш изражението й, за да разбереш, че то няма нищо общо с дълга. Когато вършиш нещо по задължение, ръцете ти не треперят, а и не гледаш така, сякаш искаш да прогониш самия ангел на смъртта, да, господин Том, така е…

— Лошо ли се е ударила? — попита Том с треперещ глас.

— Знам ли — отвърна Нанси през плач. — Толкова е бледа, сякаш не е жива, но леля Поли каза, че е жива, а кой да знае, ако не тя — непрекъснато слуша сърцето, опипва пулса и следи дишането й.

— Нямам думи, как можа този… — Том не довърши от вълнение.

Плачът на Нанси позатихна.

— Как да намериш думи, господин Том, как наистина! Пусто да остане! Да блъсне момиченцето! Винаги съм мразила тези вонящи машини, винаги!

— Къде е ударена?

— Не знам, не знам — изхлипа Нанси. — На главата има малка рана, но госпожица Поли казва, че тя не е опасна. Страх я е да няма кръвоизлаз.

Том я погледна учудено.

— Сигурно искаш да кажеш кръвоизлив. Да я вземат дяволите тази кола, само дано няма кръвоизлаз или кръвоизлив, все едно…

— Ох, не знам, не знам. — Нанси поклати глава и се обърна. — Кога най-сетне ще се покаже докторът? Иде ми да изпера всичко, което ми попадне пред очите, не мога да стоя така! — И тя закърши безпомощно ръце.

Докторът си тръгна, но Нанси не можа да каже кой знае какво на Том. Полиана нямаше нищо счупено, а раната на главата не беше опасна. Клатейки угрижено глава, докторът бе заявил, че трябва да изчакат. След тръгването му леля Поли беше още по-бледа и разтревожена. Макар да лежеше напълно спокойно, момиченцето още не беше дошло в съзнание. За нощта извикаха медицинска сестра. И това беше всичко. Нанси се оттегли в кухнята, като не спираше да плаче.

По едно време на другата сутрин Полиана отвори очи и попита:

— Лельо Поли, какво се е случило? Светло е. Трябва да ставам. Но… не мога да стана — изстена тя и след като напразно се опита да се надигне, се отпусна на възглавницата.

— Недей да ставаш… поне засега — каза лелята със спокоен тон.

— Но защо, защо не мога да стана?

Госпожица Поли погледна отчаяно жената с бяла касинка, която стоеше до прозореца зад гърба на Полиана.

Младата жена кимна.

— Кажете й — беззвучно произнесе тя с устните си.

Леля Поли се покашля и опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.

— Мила Полиана, вчера те блъсна кола. Но не мисли за това. Леля иска да поспиш, за да имаш сили.

— О, да, така беше, затичах се и… — промълви Полиана с премрежен поглед. Тя вдигна ръка към челото си. — Имам бинт! И ме боли…

— Да, мила, но сега ще бъде добре да поспиш.

— Лельо Поли, чувствам се много странно, не ми е добре… Не си чувствам краката… въобще…

Погледът на леля Поли към сестрата бе изпълнен с ужас. Тя стана и се обърна, а сестрата бързо се приближи до леглото.

— Искаш ли да си поговорим? — попита тя с бодър глас. — Крайно време е да се запознаем и затова ще ти се представя — госпожица Хънт. Ще помагам на леля ти да се грижи за теб. Най-напред ще те помоля да глътнеш тези малки бели хапчета.

Полиана я погледна панически.

— Не искам да се грижат за мен — поне не дълго! Искам да стана! Аз ходя на училище. Утре няма ли да мога да отида?

Леля Поли едва сподави плача си.

— Утре ли? — все така бодро рече сестрата. — Е, утре е малко рано, но глътни тези хапченца и тогава ще видим дали няма да се почувстваш по-добре.

— Ще ги глътна — някак недоверчиво рече Полиана и добави: — Но вдругиден непременно трябва да отида, защото имаме изпит.

Тя започна да разказва за училището, за колата, за болката в главата, ала постепенно се умълча под въздействието на благотворните бели хапчета, които я приспиваха.