Елинор Портър
Полиана (1)

Първа глава
Госпожица Поли

Тази юнска утрин госпожица Поли Харингтън влезе припряно в кухнята. Госпожица Поли обикновено не бързаше и се гордееше със спокойните си маниери. Ала днес тя бързаше, наистина бързаше.

Нанси вдигна учуден поглед от чиниите в мивката. Тя работеше в кухнята на госпожица Поли само от два месеца, но вече знаеше, че господарката й обикновено не бърза.

— Нанси!

— Да, госпожице! — бодро отвърна Нанси и продължи да бърше току-що измитата кана.

— Нанси — гласът на госпожица Поли прозвуча доста строго, — когато ти говоря, остави работата и ме слушай.

Нанси смутено се изчерви. Остави каната с увитата около нея кърпа и тя за малко да падне, което я притесни още повече.

— Да, госпожице, разбира се, госпожице — промълви Нанси и като се увери, че каната няма да се обърне, бързо добави: — Не спрях да бърша, защото ми казахте да побързам със съдовете и аз затова…

Господарката й се намръщи.

— Стига, Нанси, не съм искала да ми даваш обяснения, а да внимаваш какво говоря.

— Да, госпожице — въздъхна Нанси. Не знаеше как да й угоди. За пръв път работеше „навън“, но нали майка й овдовя, а освен Нанси имаше и още три по-малки деца. Трябваше да помогне на семейството и много се зарадва, когато си намери работа в кухнята на голямата къща на хълма — Нанси беше от селцето Ъглите, на шест мили оттук, и познаваше госпожица Поли Харингтън — господарката на имението „Харингтън“ и видна градска богаташка. Преди два месеца не знаеше нищо повече за нея. Госпожицата се оказа строга, сурова жена, която се мръщеше, ако Нанси изпуснеше ножа на пода или някъде се затръшнеше врата, но и никога не се усмихваше, когато цареше тишина и ножът беше на мястото си.

— Когато свършиш тук, изчисти стаичката на тавана. След като изнесеш сандъците и кутиите, помети и измий. Оправи и леглото.

— Добре, госпожице. А къде да сложа нещата?

— В предната таванска стая. — Госпожица Поли помълча, после добави: — Е, вече мога да ти кажа, Нанси. Племенницата ми Полиана Уитиър ще живее у нас. Тя е на единадесет години и ще спи в таванската стая.

— Госпожице Харингтън, толкова е хубаво, че това момиченце ще живее тук! — възкликна Нанси и си представи веселието, което цареше около малките й сестри у дома.

— Хубаво ли? Това едва ли е думата, която бих употребила — процеди госпожица Поли. — Но ще се постарая да я посрещна добре. Аз съм добра жена, надявам се… И се отнасям съвестно към дълга си.

Нанси пламтеше засрамено:

— Така е, госпожице, аз само исках да кажа, че едно малко момиченце… би ви… развеселило…

— Благодаря — сряза я Поли, — но не бих казала, че изпитвам нужда от това.

— Сигурно много се радвате, нали е дъщеря на сестра ви — осмели се да каже Нанси, защото чувстваше, че с нещо трябва да допринесе за приятното посрещане на самотното дете.

Госпожица Поли вирна брадичка.

— Как да ти кажа, Нанси, това че имах сестра, която беше достатъчно глупава да се омъжи и да създаде ненужни на този и без това пренаселен свят деца, не е причина да се грижа с радост за тях! Но както вече споменах, аз знам своя дълг! И да не пропуснеш да излъскаш ъглите, Нанси! — троснато заяви госпожица Поли и излезе от кухнята.

— Да, госпожице — въздъхна момичето и се залови да изплакне още веднъж каната.

Госпожица Поли взе за пореден път писмото, което бе получила преди два дни от далечния град на запад и което я бе изненадало толкова неприятно. На плика пишеше: „Госпожица Поли Харингтън, Белдингсвил, Върмонт“.

Уважаема госпожице,

Съжалявам за неприятната вест, която трябва да ви съобщя, но преподобният Джон Уитиър почина преди две седмици и остави дъщеря сираче, на единадесет години. Покойният остави и само няколко книги, тъй като — вие несъмнено знаете това — бе пастор в малката мисионерска църква и заплатата му беше твърде малка.

Господин Уитиър е съпруг на починалата ви сестра, но от него знам, че семействата ви не са поддържали добри отношения. Въпреки това той изрази надежда, че заради сестра си вие бихте се погрижили за дъщеря им и бихте я отгледали сред вашите близки на изток. Ето защо ви пиша.

Щом получите писмото, момиченцето би могло веднага да тръгне. Ако сте съгласна да я приемете, ще ви бъдем благодарни да ни уведомите, тъй като много скоро на изток ще пътуват един местен господин със съпругата си и тя би могла да пътува с тях до Бостън. Там ще я качат на влака за Белдингсвил. Ще ви уведомим за деня и часа на пристигането на Полиана.

Очаквам да ми отговорите възможно най-бързо!

Поздрави:

Джеремая О. Уайт

Госпожица Поли се намръщи, сгъна писмото и го прибра в плика. Предишния ден беше изпратила отговор, в който съобщаваше, че, разбира се, ще приеме детето, подчертавайки, че отлично знае своя дълг — колкото и да й струваше това.

Тя седеше с писмото в ръце и мислеше за сестра си Джени, майката на момиченцето, и за времето, когато на двадесет години тя бе настояла да се омъжи за младия свещеник въпреки неодобрението на семейството си. Искаше я един богаташ и близките й предпочитаха него, но Джени избра свещеника. Богаташът имаше доста години зад гърба си, а и доста пари, докато свещеникът притежаваше единствено младостта, възторжените си идеали и изпълненото с любов сърце. Джени бе предпочела тях — и това вероятно бе съвсем естествено. Тя се омъжи за свещеника и замина с него на юг.

Ето как настъпи разривът. Госпожица Поли си спомняше онова време, макар тогава да бе само на петнадесет години, най-малката от сестрите. Семейството престана да се интересува от жената на свещеника. Джени все пак им писа известно време и кръсти последното си дете — предишните две бяха починали — Полиана — на своите сестри Поли и Ана. След писмото за бебето Джени повече не им писа, а след няколко години дойде вестта за нейната смърт, кратко, но тъжно писмо от съкрушения свещеник, изпратено от градчето на запад, където живееха.

Междувременно животът в голямата къща на хълма течеше. Госпожица Поли хвърли поглед към ширналата се долина и се замисли за настъпилите през последните двадесет и пет години промени.

Ето че беше вече на четиридесет и съвсем сама на този свят. Баща й, майка й, сестрите й — всички бяха починали. От години беше единствената господарка на къщата и на парите, които бе наследила от баща си. Някои хора изразяваха съжалението си и смятаха, че не трябва да живее така самотно, а да си намери приятелка или компаньонка, но Поли не одобряваше съчувствието и съветите им. Отговаряше им, че не е самотна. Приятно й беше да живее сама. Обичаше спокойствието. Но сега…

Тя стана с намръщено лице и стиснати устни. Беше доволна от това, че е съвестна жена, която не само осъзнава своя дълг, но и намира достатъчно сили да го изпълнява. И все пак — Полиана! — що за име беше това!