Елинор Портър
Полиана (6)

Шеста глава
Въпрос на дълг

На другия ден след пристигането Полиана се събуди към седем часа. Прозорците й гледаха на югозапад, затова все още не можеше да види изгрева. Затова пък виждаше синия воал на утринното небе, обещаващ хубав ден.

Стаичката не беше така гореща, както през деня, въздухът струеше свеж и ароматен. Птиците чуруликаха радостно и Полиана се втурна към прозореца, за да си побъбри с тях. Видя леля си сред розите. Бързо се облече, за да слезе при нея.

Затича се надолу по таванските стълби, без да затваря вратите зад себе си. Мина по коридора, после по стълбите към долния етаж, отвори с трясък външната врата с мрежа и след миг бе в градината.

Леля Поли се беше навела заедно със стария градинар над един от розовите храсти. Сияещата Полиана я прегърна и занарежда:

— О, лельо Поли, толкова съм щастлива тази сутрин, толкова съм щастлива, че ме има на този свят!

— Полиана! — строго рече лелята и опита да се дръпне от прегръдката на четиридесеткилограмовото момиченце, което висеше на врата й. — Така ли обикновено казваш „Добро утро“?

Момиченцето стъпи на пръсти и заподскача.

— Обичам ли някого, не мога да се владея! Видях те от прозореца, лельо Поли, и си казах колко хубаво, че не си от Женското дружество, а че си моята истинска, съвсем истинска леля. Толкова ти се зарадвах, че не можах да се стърпя да не сляза долу и да те прегърна!

Приведеният градинар изведнъж се обърна. Госпожица Поли опита да се намръщи, но без особен успех.

— Полиана, ти… аз… Томас, разбрахме се, нали, виж, погрижи се за розите… — сдържано нареди тя. После се обърна и бързо се отдалечи.

— Господин… господин… вие винаги ли работите в градината? — не сдържа любопитството си Полиана.

Мъжът се обърна. Устните му потрепваха, а очите като че ли бяха премрежени от сълзи.

— Да, госпожице. Аз съм старият Том, градинарят. — Той колебливо протегна ръка и погали момиченцето по русите коси. — Толкова приличаш на майка си. Аз я познавах, когато беше по-малка и от теб. Тогава също работех в градината.

Полиана пое развълнувано дъх.

— Наистина ли? Познавал си мама? Когато е била ангел на земята, а не на небето? Моля те, разкажи ми за нея. — Полиана седна насред прашната пътека и зачака.

От къщата се дочу звънец. Нанси изхвърча от вратата на кухнята.

— Госпожице Полиана, този звънец означава закуска — запъхтяно рече тя, вдигна момиченцето от пътеката и го помъкна към къщата. — Друг път пък означава обяд или вечеря. Или чуеш ли го, където и да си — тичаш към къщи. Ако ли не, не ми идва на ум нищо, което бихме могли да измислим, за да си радостна и за това! — заключи Нанси и вкара Полиана в къщата, сякаш беше непослушно щъкащо пиле.

Първите пет минути от закуската преминаха в мълчание. В един миг госпожица Поли започна да следи с гневен поглед двете досадни мухи, които летяха над масата.

— Нанси, откъде дойдоха тези мухи? — строго попита тя.

— Не знам, госпожице. В кухнята нямаше нито една. — Нанси беше твърде развълнувана предишния ден, за да забележи, че Полиана бе отворила прозорците.

— Лельо, това вероятно са моите мухи — усмихнато рече Полиана. — Днес в стаята ми имаше цял весел рояк!

Нанси разумно се измъкна от трапезарията, като понесе обратно току-що донесените топли кифлички.

— Твоите мухи! — възмути се лелята. — И откъде са влезли?

— Ами отвън, през прозорците. Видях ги как влизат…

— Видяла си ги! Отворила си прозорците, без да имат мрежи?!

— Да, нямаха мрежи и ги отворих.

Нанси отново влезе с кифличките. Лицето й беше сериозно и цялото пламтеше.

— Нанси — повиши тон господарката — остави кифличките и веднага се качи в стаята на госпожица Полиана, за да затвориш прозорците. Затвори и вратите. Когато си свършиш сутрешната работа, мини във всички стаи и се погрижи да не остане жива муха.

После се обърна към племенницата си и добави:

— Полиана, поръчала съм мрежи за прозорците. Знам, че това е мой дълг. Но ти изглежда забравяш твоя дълг!

— Моят дълг ли? — учуди се Полиана.

— Точно така. Знам, че е горещо, но твой дълг е да държиш прозорците затворени, докато пристигнат мрежите. Мухите, Полиана, са не само мръсни и досадни, те са опасни и за здравето. След закуска ще ти дам да прочетеш за вредата от мухите.

— О, благодаря, лельо Поли! Много обичам да чета.

Лелята пое дълбоко въздух и стисна устни. Полиана забеляза сърдитото й изражение и се умисли.

— Съжалявам за това, че не съм изпълнила дълга си. Повече няма да отварям прозорците.

Леля Поли не отговори. Не продума до края на закуската. После стана, отиде в гостната, взе една малка брошурка и я занесе на Полиана.

— Ето ти статията за мухите. Отиди в стаята си и веднага я прочети. Ще дойда след половин час да огледаме гардероба ти.

— О, благодаря, лельо Поли.

Полиана изхвърча от стаята, затръшвайки вратата. Госпожица Поли се намръщи, поколеба се, после важно прекоси стаята и отвори вратата. Ала от Полиана нямаше и следа, чуваха се само стъпките й по таванското стълбище.

След половин час госпожица Поли се качи в стаята на Полиана с лице, което изразяваше отговорност и дълг, и бе посрещната от възторжената си племенница с думите:

— О, лельо Поли, такава прекрасна и интересна книжка не бях чела! Много ти благодаря, че ми я даде! Не съм предполагала, че мухите могат да пренасят с крачката си такива неща и…

— Добре, стига — важно я прекъсна лелята. — Покажи ми дрехите си, за да преценя от какво имаш нужда. Дрехите, които не са подходящи, ще дадем на семейство Съливан.

С явна неохота Полиана остави книжката и отвори гардероба.

— Мисля, че ще ти се сторят по-грозни, отколкото се сториха и на Женското дружество, а те казаха, че дрехите ми са жалки… — въздъхна момиченцето. — В последните няколко пратки имаше само дрехи за момчета и за възрастни. Лельо Поли, ти някога получавала ли си църковна пратка?

Лелята я изгледа смаяно и Полиана веднага се поправи:

— Разбира се, че не си — изчерви се тя. — Забравих, че богатите не получават такива неща. Но понякога забравям, че си богата. Особено тук горе, в тази стаичка…

Госпожица Поли отвори възмутено уста, но не продума. А Полиана несъмнено смяташе, че не е казала нищо нередно, защото продължи:

— Та исках да кажа, ти не знаеш какво представляват тези пратки. В тях никога не намираш онова, което си мислиш, че можеш да намериш, просто нямаш представа какво ще откриеш… В такива моменти ни беше много трудно да играем на играта, защото татко…

Полиана се сепна, тъй като се сети, че не бива да говори за баща си. Бързо отвори вратите на гардероба и извади опърпаните роклички.

— Не са хубави — промълви тя — а ако не беше червеният килим, щяха да са всичките черни, но… стана така, че други нямам.

Госпожица Поли побутваше рокличките с върха на пръстите си — изглеждаха ужасно и си личеше, че са били шити за други хора. След това лелята разгледа закърпеното бельо.

— Най-хубавото ми бельо е на мен — смутено каза Полиана. — Женското дружество ми купи цял нов комплект. Госпожа Джоунс, председателката, им каза, че трябва да ми го купят дори ако се наложи цял живот да тропат по гол под в църквата. Но до там няма да се стигне. Господин Уайт мрази шума. Мъжът ми има нерви, така казва госпожа Уайт. Но той има и пари и госпожите се надяват да даде по-голямата сума за килима — за да си щади нервите. Господин Уайт трябва да се радва, че щом има нерви, слава богу има и пари, права ли съм?

Госпожица Поли сякаш не я чу. Тя бе приключила с огледа на бельото и рязко попита:

— Полиана, ти си ходила на училище, нали?

— О, да, лельо Поли. Тат… искам да кажа вкъщи също ме учеха на някои неща.

Госпожица Поли се навъси.

— Много добре. Наесен ще тръгнеш в тукашното училище. Господин Хол, директорът, ще каже в кой клас да те запишем. Но дотогава ще четеш на глас всеки ден по половин час.

— Аз много обичам да чета. Но, честно казано, наум. И тогава изобщо няма защо да се убеждавам, че това ми носи радост. Затрудняват ме дългите думи…

— Сигурно — сериозно отговори лелята. — А музика изучавала ли си?

— Не много. Свирех малко на пиано, но не много добре. Госпожа Грей, която свири в църквата, ме научи. Но предпочитам да не свиря, лельо Поли. Наистина.

— Не се учудвам — вдигна вежди лелята. — Но мой дълг е да се погрижа да придобиеш основни познания по музика. Можеш да шиеш, нали?

— Да, мога — въздъхна Полиана. — Научиха ме в Дружеството. Ама никак не ми беше приятно. Госпожа Джоунс не одобряваше начина, по който другите правеха илици, госпожа Уайт настояваше, че бод зад игла се учи преди поръбването, или обратното, а госпожа Хариман беше против съшиването на разноцветни парченца.

— Повече няма да имаш такива проблеми. Аз ще те науча да шиеш. Предполагам, че не умееш да готвиш.

Полиана прихна.

— Това лято започнаха да ме учат, но не напреднах много. В готвенето изникнаха още повече разногласия, отколкото в шиенето! Решиха да започнат с хляба. Но всички го правеха по различен начин. На една от сбирките по шиене се изпокараха и решиха да ги посещавам по домовете веднъж седмично следобед. Научих се да правя шоколадов и смокинов кейк и… толкова.

— Значи шоколадов и смокинов кейк! — неодобрително рече леля Поли. — Ще сложим ред в готварството! — Тя помълча и бавно продължи: — Всяка сутрин в девет ще ми четеш половин час. Преди това ще си оправяш стаята. В сряда и събота следобед ще стоиш при Нанси в кухнята, за да те научи да готвиш. Останалите сутрини ще те уча да шиеш. Следобед — свирене. Ще ти намеря учител — заключи леля Поли и стана от стола.

Полиана възкликна:

— Но, лельо, кога ще… живея?

— Кога ще живееш ли, дете?! Какво означава това? Та ти не живееш ли?

— О, разбира се, че дишам, но това не означава живот, нали? Човек диша и докато спи, но живее ли? Животът представлява онези неща, които искаш да правиш — да играеш навън, да четеш наум, да се катериш по хълмовете, да разговаряш с господин Том в градината и с Нанси, да опознаваш хората и всичко останало, което зърнах вчера, докато минавах по красивите улици. Ето това е животът, лельо Поли! А не само да дишаш!

Лелята вдигна ядосано глава.

— Полиана, ти си едно необикновено дете! Ще ти остане време и за игра. Но аз трябва да изпълнявам дълга си и това означава да се грижа за теб както подобава, а ти пък трябва да изпълняваш своя дълг, оценявайки с благодарност всичко онова, което се прави за теб.

Полиана погледна леля си изненадано.

— Но, лельо Поли, ти допускаш ли, че мога да бъда неблагодарна към теб! Та аз те обичам, ти си много повече от Женското дружество, ти си ми леля!

— Добре. Тогава се старай да не бъдеш неблагодарна — заяви леля Поли и се отправи към вратата.

Беше по средата на стълбището, когато чу тихото неуверено гласче на племенницата си.

— Лельо Поли, ти не ми каза кои мои дрехи ще раздадеш?

Леля Поли въздъхна уморено и въздишката й стигна до Полиана.

— Забравих да ти кажа. Тимоти ще ни закара в града днес в един и половина. Нито една от тези рокли не е подходяща за моята племенница. Не бих изпълнила дълга си, ако ти разреша да облечеш която и да е от тях.

Полиана въздъхна на свой ред — започваше да мрази думата „дълг“.

— Лельо Поли — замислено подхвана тя — дали няма някакъв начин да изпиташ радост покрай този твой дълг?

— Какво? — Госпожица Поли вдигна очи и погледна племенницата си слисано. После поруменя и бързо заслиза по стълбите. — Не бъди невъзпитана, Полиана!

Полиана се върна в стаичката и седна на единия от столовете с прави облегалки. За нея животът вече представляваше безкраен низ от задължения.

— Какво толкова невъзпитано казах? — въздъхна тя. — Попитах я дали в цялата тази история с дълга няма все пак нещо приятно…

Полиана седеше и мълчеше, приковала очи в грозните дрехи на леглото. После стана и започна да прибира роклите.

— Така е, няма радост в това, но пък можеш да бъдеш радостен, когато си изпълнил дълга си! — весело се засмя тя.