Елинор Портър
Полиана (12)

Дванадесета глава
Женското дружество

Обядът преди сбирката на Дружеството протече мълчаливо. Полиана опита да каже нещо, но без особен успех, най-вече защото се улавяше, че повтаря думата „радвам се“ и цялата поруменяваше. На петия опит леля Поли поклати отегчено глава.

— Хайде, Полиана, довърши си мисълта, по-добре кажи каквото имаш да казваш, вместо само да се притесняваш.

Смутеното личице на племенницата й грейна.

— О, благодаря. Трудно ми е да не казвам онази дума. Толкова дълго съм играла, че…

— На какво си играла?

— На играта, онази игра, дето татко… — Полиана отново млъкна, нарушила още една забрана.

Леля Поли се навъси, но не каза нищо. Обядът приключи в мълчание.

На Полиана не й стана неприятно, когато я чу да казва на съпругата на свещеника, че няма да присъства на сбирката, защото я боли глава. Когато леля Поли се качи в стаята си и затвори вратата, на Полиана й стана мъчно за това, че има главоболие, но пък се радваше, че леля й няма да присъства на сбирката, на която щеше да разкаже на госпожите за Джими Бийн. Не можеше да забрави, че леля й го нарече „просяк“. И не искаше да я чуе да го повтаря в Дружеството.

Жените се събираха в два часа в параклиса до църквата, на около половин миля от „Харингтън“. Полиана искаше да бъде там към три.

— Трябва всичките да са там — говореше Полиана на себе си. — Защото ако отида по-рано, може би точно тази, която ще пожелае да вземе Джими Бийн, още няма да е пристигнала. Нали ги знам, за такова дружество два часът винаги означава три.

Тихичко, но уверено тя изкачи стъпалата към параклиса и влезе в коридора. От стаята се носеше тих женски смях и говор. Полиана се поколеба само миг и отвори вратата.

Разговорите секнаха изведнъж. Полиана пристъпи свенливо. Ето че моментът бе настъпил, а тя се чувстваше толкова неудобно, че не можеше да отвори уста. Това не беше нейното тъй скъпо Дружество — в нея бяха втренчили очи цяла стая почти непознати жени.

— Добър ден, госпожи — смутено рече момиченцето. — Казвам се Полиана Уитиър. Някои… може би ме познават. Аз съм виждала повечето от вас, но не сме се срещали всички заедно.

Тишината бе непоносима. Някои от жените познаваха странната племенница на госпожица Поли и почти всички бяха чували за нея. Но нито една не знаеше какво да каже в този момент.

— Дошла съм да… ви запозная с един случай — промълви Полиана, като, без да съзнава, повтори думите, с които баща й говореше пред тяхното Дружество.

Една от жените се размърда на стола и попита:

— Леля ти ли те изпраща, мила? — Това беше госпожа Форд, съпругата на свещеника.

Полиана поруменя.

— О, не. Сама дойдох. Аз съм свикнала с женските дружества. Едно такова дружество ме отгледа заедно с татко.

Чу се сподавен смях. Госпожа Форд се намръщи и каза:

— Кажи, мила, какво има?

— Дойдох заради Джими Бийн — въздъхна Полиана. — Той си няма дом, освен приюта за сираци, но там е претъпкано и Джими смята, че не го искат, та си търси друг дом. Иска да живее в истински дом с майка, а не с възпитателка, да има и близки, които да го обичат. На десет навършени години е. Може би някой ще го хареса и ще го покани у дома си.

— Гледай ти! — промърмори една от госпожите и наруши напрегнатото мълчание.

Полиана тревожно огледа кръга от жени и разпалено добави:

— О, забравих да кажа, че той ще работи.

Пълно мълчание. Последваха сдържани въпроси. А след малко жените започнаха оживено, но не особено добронамерено да обсъждат случая.

Полиана ги слушаше и безпокойството й растеше. Тя не разбираше всичко, което си говореха, но скоро стана ясно, че няма жена, която би могла да предложи дом на момчето, макар всяка една да смяташе, че другите биха го взели, особено онези, които нямаха момченца. Но така или инак нито една не пожела Джими. Съпругата на свещеника подхвърли, че биха могли да заделят средства за обучението и издръжката му, вместо да ги изпращат на децата в далечна Индия.

Тогава госпожите изведнъж се разприказваха, дори по няколко наведнъж. Реагираха още по-бурно и още по-отрицателно от предишния път, когато изслушаха Полиана. Полиана разбра, че Дружеството се бе посветило на благотворителност към мисиите в Индия и някои смятаха, че ще умрат от срам, ако тази година дадат по-малко средства от предишната. Полиана отново не ги разбираше, защото по всичко личеше, че те не се интересуват за какво точно се използват парите, стига сумата да „води“ в списъка на „доклада“. Всичко това беше много потискащо и неприятно за Полиана и тя наистина се зарадва, когато най-сетне се озова навън, на тишина, сред свежия и приятен въздух. Беше й много мъчно. Предполагаше, че ще й е трудно, но не и чак толкова тъжно — как щеше да каже на Джими Бийн, че Дружеството предпочита да изпрати средства на индийските деца, вместо да помогне на едно самотно момченце от техния град, защото, както каза високата госпожа с очилата — „никой няма да им го признае в доклада“.

— Не че е лошо да изпращаш средства на бедните, нека им изпратят — въздъхна Полиана, тътрейки крака по пътя. — Но как може да разсъждават така, сякаш малките момченца тук са без значение, за разлика от малките момченца там. Не е ли по-важно да видят как Джими Бийн расте и става голям вместо някакъв там доклад!