Елинор Портър
Полиана (13)

Тринадесета глава
В гората Пенделтън

След като напусна сбирката, Полиана не тръгна към къщи, а към Пенделтън Хил. Денят й не бе никак лесен, макар да беше от „свободните“ (тя наричаше така редките дни, в които нямаше уроци по шиене или готвене), и Полиана реши, че една разходка в спокойната зеленина на гората Пенделтън ще й подейства добре. Горещото слънце печеше в гърба й, но тя се катереше по хълма с бодра крачка.

— И без това няма защо да се прибирам до пет и половина — говореше си Полиана. — Катеренето е уморително, но пък пътят е много приятен.

Тя вече знаеше колко красива е гората. А днес й се виждаше още по-красива от всякога, въпреки че си мислеше за утрешния ден, когато трябваше да каже неприятната новина на Джими.

— Да бяха дошли да постоят в гората, тези шумни госпожи — въздъхна Полиана, зареяла поглед в яркосините късове небе между облените в слънце зелени върхове на дърветата. — Тук сигурно нямаше да са такива лоши и щяха да се съгласят да вземат Джими. — Тя беше напълно сигурна в думите си, макар сама да не знаеше защо.

Полиана вдигна глава и се заслуша. Дочу джафкане на куче. След малко то се втурна срещу нея с лай.

— Здравей, кученце, здравей! — щракна с пръсти тя и зачака да я приближи. Беше виждала кучето и преди. С Мъжа — господин Пенделтън. Полиана се огледа за него. Но той не се появяваше. Тя насочи вниманието си към кучето.

То се държеше някак особено. Джафкаше на пресекулки, сякаш беше уплашено. Тичаше неспокойно напред-назад. Полиана тръгна след него и то я заведе до една странична пътечка, втурна се по нея и след миг се върна с лай и вой.

— Ама тази пътека не води към къщи — засмя се Полиана.

Кучето не спираше, тичаше напред-назад между Полиана и пътечката и жалостно лаеше. Кафявото му телце трепереше от вълнение, а кафявите очи молеха красноречиво, докато Полиана не го последва по пътечката.

Кучето се втурна пред нея и момиченцето скоро разбра причината за неговата тревога: някакъв човек лежеше неподвижен под близката надвиснала стръмна скала.

Клонките под краката на Полиана запращяха и човекът обърна глава. Тя извика и се затича към него.

— Господин Пенделтън! Как сте?

— Добре съм. Почивам си на слънцето — троснато рече той. — А ти какво знаеш, кажи, и какво можеш? Мога ли да разчитам на теб?

Полиана стреснато затаи дъх, но въпреки това отговори както винаги — точно и буквално на въпроса.

— Господин Пенделтън, аз не знам много неща и не мога много неща. Но колкото до това дали можете да разчитате на мен, с изключение на госпожа Роусън всички в Дружеството смятаха, че съм разумна. Чух ги да си говорят един ден, но те май не разбраха, че ги чух.

Пенделтън се усмихна замислено.

— Е, добре де, извинявай. Пустият му крак! — Мъжът извади от джоба си връзка ключове и отдели един с палеца и показалеца си. — Къщата ми е на пет минути, оттатък пътеката. Този ключ е за страничната врата до арката над портата. Знаеш ли какво е арка?

— Знам. Леля има остъклена веранда над нашата арка. А аз спах на покрива на верандата, всъщност не спах, защото ме намериха.

— О! Като влезеш в къщата, върви направо по коридора до вратата в дъното. В средата на стаята има бюро с телефон. Знаеш ли как да се обаждаш?

— Знам, господине. Веднъж, когато леля Поли…

— Остави сега леля ти Поли — намръщи се мъжът, полагайки усилие да помръдне. — Намери телефона на доктор Томас Чилтън в указателя. Вероятно виси окачен на куката отстрани на бюрото, но не съм сигурен. Нали знаеш какво е това телефонен указател?

— О, да, разглеждала съм указателя на леля Поли — има толкова много странни имена…

— Кажи на доктор Чилтън, че Джон Пенделтън си е счупил крака и е в гората при скалата Малкия орел. Да дойде с двама мъже и носилка. Той другото си го знае. Кажи му да мине по пътеката покрай къщата.

— Счупен крак? О, господин Пенделтън, колко ужасно! — потрепери Полиана. — Добре че ви намерих. Не мога ли да ви помогна с нещо?

— И да искаш, не можеш. Хайде, иди се обади и стига приказки! — изстена мъжът. Полиана изхлипа и хукна.

Не спря нито за миг, за да погледне към синевата между огрените от слънцето върхове на дърветата. Гледаше пред краката си, за да не се спъне в някое клонче или камък.

Скоро стигна до къщата. И по-рано я беше виждала, макар не толкова отблизо. Почти се уплаши — толкова грамадна й се видя огромната сграда от сив камък с веранди, колони и внушителен вход. Но Полиана бързаше, тя тутакси прекоси запуснатата морава пред къщата и застана пред страничната врата под арката на голямата порта. През цялото време беше стискала ключовете и пръстите й се бяха схванали, докато се мъчеше да отключи. Но най-сетне тежката врата с дърворезба се открехна.

Полиана затаи дъх. Въпреки че бързаше, тя спря за миг, затаила дъх в антрето пред широкия и здрачен коридор. Мислите й бяха в пълен хаос. Значи това беше къщата на Джон Пенделтън, загадъчната къща, в която никой друг, освен него не беше влизал, и в която някъде се спотайваше скелет. И ето че трябваше да влезе сама и да намери телефона в тези страшни стаи, да се обади на доктора, за да му съобщи за счупения крак на Джон Пенделтън…

Със сподавен вик и без да гледа настрани, Полиана се затича по коридора и отвори вратата в дъното.

Стаята беше огромна и мрачна, с тъмна ламперия и вградени шкафове като в коридора. Но от западния прозорец по пода се прокрадваха златисти снопове слънчеви лъчи, блещукаха по матовите метални подпорки за дърва в камината и се отразяваха в никелирания телефон на голямото бюро сред стаята. Полиана заситни на пръсти към бюрото.

Указателят не беше на куката, а на пода. Тя го вдигна и с треперещ пръст намери „Чилтън“. Обади се на доктор Чилтън и, треперейки, му разказа за случилото се, докато докторът припряно й задаваше въпрос след въпрос. Най-сетне тя затвори телефона и въздъхна облекчено.

Огледа се за миг — не виждаше добре, защото тъмночервените пердета бяха спуснати, но забеляза полиците с книги по стените, мръсния под, разхвърляното бюро, затворените врати (зад коя ли беше скелетът?) и навсякъде — прах, прах, прах. Тя се втурна обратно по коридора към тежката врата с дърворезба, която зееше полуотворена.

Само след броени минути, неочаквано бързо и за пострадалия мъж, тя дохвърча на мястото на произшествието.

— Какво има? Не можа да отключиш ли?

Полиана го зяпна.

— Щях ли да съм тук, ако не съм успяла да отключа! Докторът идва с носилка и с няколко мъже. Знае мястото и не пожела да го доведа. Исках да се върна по-бързо, за да съм до теб.

— Наистина ли? — тъжно се усмихна Пенделтън. — Желанието ти ме учудва. Аз не съм приятна компания.

— Защо, защото си все сърдит ли?

— Благодаря за откровеността. Да, затова.

Полиана се засмя.

— Ти си сърдит само привидно, а вътре в себе си — не си!

— Така ли? Ти откъде знаеш? — попита мъжът и опита да помръдне глава, без да движи тялото си.

— Наблюдавала съм те. Ето например начинът, по който се държиш към кучето. — Полиана посочи дългата му фина длан, отпусната върху главата на полегналото куче. — Не е ли странно, че кучетата и котките познават по-добре човешкия характер от самите хора! Чакай, ще ти създам удобство за главата! — предложи Полиана.

Мъжът се намръщи и изпъшка, докато момиченцето повдигаше главата му от каменистата вдлъбнатина и я нагласяваше на скута си.

— Ох, така е по-добре — промълви Пенделтън.

Той замълча и Полиана се зачуди дали не е задрямал. Едва ли. Устните му бяха стиснати, сякаш за да не стене от болка. Идеше й да заплаче, като гледаше силното му, но така безпомощно тяло. Едната му ръка лежеше разперена настрани със стиснати пръсти, а другата бе все така отпусната върху главата на кучето, което също не помръдваше и неотклонно гледаше господаря си със замислени очи.

Минутите бавно се нижеха. Слънцето залязваше на запад и сенките на дърветата се удължаваха. Полиана не смееше да си поеме дъх. Едно птиче безстрашно кацна до ръката й, а на клончето досами носа й се стрелна пухкавата опашка на катеричка, чиито бляскави очички тревожно погледнаха неподвижното куче.

Най-сетне кучето наостри уши и нададе тих вой. После силно излая. Полиана дочу гласове и видя тримата мъже с носилката и разни други неща в ръце.

Най-високият гладко обръснат мъж с добри очи, когото Полиана беше виждала и знаеше, че е доктор Чилтън, се приближи и любезно попита:

— Малката госпожица справя ли се като сестра?

— О, не, господине — усмихна се Полиана. — Само държа главата му. Не съм му дала никакво лекарство. Но се радвам, че бях наблизо.

— Аз също — кимна докторът и съсредоточи вниманието си върху пострадалия.