Елинор Портър
Полиана (11)

Единадесета глава
Джими

Дойде и август. А с него и няколко изненади и промени, но нито една от тях не учуди Нанси. След пристигането на Полиана. Нанси сякаш търсеше изненадите и промените.

Първо се появи котенцето.

Полиана го намери да мяука отчаяно на пътя. След като пита всички съседи дали не е тяхно, Полиана го взе вкъщи.

— Колко се радвам, че котенцето не е на никого — усмихнато призна тя пред леля си. — Защото много исках да го взема. Обичам котенцата. А знаех, че и ти ще му се зарадваш и ще разрешиш да живее тук.

Госпожица Поли погледна нещастната сива топчица в ръцете на Полиана и потрепери. Тя не обичаше котки — дори здравите, чисти и хубави котки.

— Уф, Полиана! Що за мръсно животинче! Сигурно е краставо и има бълхи.

— Миличкото то! — нежно рече Полиана и погледна уплашените очички на котето. — Цялото трепери. Страх го е. Защото не знае, че ще го вземем у нас.

— Не, никой няма да го вземе! — решително заяви леля Поли.

— И добре че стана така — кимна Полиана, не разбрала думите на леля си. — Питах всички, това коте е ничие. Знам, че ще се радваш да бъде наше.

Госпожица Поли отвори уста и понечи да каже нещо. Отново усети онова особено чувство на безпомощност, което я обземаше в присъствието на Полиана.

— И как иначе? — продължи признателната Полиана. — Нима ще оставиш едно малко самотно котенце да скита по пътищата, след като си приютила мен! Ето това обясних на госпожа Форд, когато ме попита ще ми разрешиш ли да взема котенцето. Аз например имах Женското дружество, а това котенце си няма никого. Знам, че и ти мислиш като мен — радостно заключи Полиана и изхвръкна от стаята.

— Но Полиана, аз не… — опита се да протестира госпожица Поли, ала племенницата й беше вече стигнала кухнята и викаше:

— Нанси, Нанси! Виж какво малко котенце, леля Поли ще вземе и него, освен мен!

А слисаната леля Поли, която ненавиждаше котките, се отпусна на стола, безсилна да й противоречи.

На следващия ден се появи кучето — може би по-мръсно и по-окаяно и от котето. За свое огромно учудване леля Поли пак се озова в ролята на благородна покровителка и ангел спасител — Полиана така убедително й възлагаше тази роля, че лелята, която мразеше кучетата дори повече от котките, отново се почувства безсилна да й противоречи.

Но когато след по-малко от седмица Полиана доведе едно момченце в дрипи и помоли и то да остане, леля Поли намери сили да се противопостави. Ето какво се случи.

 

 

Беше четвъртък, утрото бе приятно и Полиана се връщаше от госпожа Сноу, на която беше занесла желирано телешко. Двете с госпожа Сноу бяха вече добри приятелки. Приятелството им започна след третото посещение на Полиана, след като момиченцето й разказа за играта. Госпожа Сноу започна също да я играе. Не я играеше много добре, защото твърде дълго бе съжалявала за всичко, та й беше трудно да се радва на каквото и да е. Но веселите наставления на Полиана и насърчителният й смях помагаха на госпожа Сноу да навлезе по-бързо в играта. Тази сутрин например тя дори беше казала, че се радва на желираното телешко и че точно това й се ядяло за обяд. Госпожа Сноу не знаеше, че когато посрещна Полиана на вратата, Мили й каза, че жената на свещеника вече беше изпратила огромна купа желирано телешко.

Полиана си мислеше за това, когато съзря момчето. То седеше в дрипи до пътя и унило дялкаше пръчица.

— Здравей — любезно рече Полиана.

Момчето я погледна и извърна очи.

— Здрасти — смотолеви то.

Полиана се засмя.

— Теб и телешкото желе няма да те зарадва — рече тя и застана до него.

Момчето се размърда, погледна я учудено и отново задялка пръчката с тъпото счупено ножче.

Полиана се поколеба за миг и после седна в тревата до момчето. Въпреки категоричните й изявления, че е свикнала с Женското дружество и че не страда от липсата на връстници, тя понякога си мечтаеше за детска компания. Ето защо Полиана реши да се сприятели с момчето.

— Казвам се Полиана Уитиър — усмихнато се представи тя. — А ти как се казваш?

Момчето отново се размърда и понечи да стане. Но отново седна.

— Джими Бийн — промълви то с равен глас.

— Е, вече се познаваме! Радвам се, че си каза името. Някои не обичат да се запознават. Аз живея в къщата на госпожица Харингтън. Ти къде живееш?

— Никъде.

— Как така никъде? Всеки живее някъде.

— Сега никъде не живея. Търся си ново място.

— А къде търсиш?

— Ама че си глупава! Ако знам къде е новото място, ще го търся ли?

Полиана отметна глава. Това момче не й харесваше — как може да я нарича „глупава“! Но нали вече се запознаха…

— По-рано къде си живял?

— Не спираш да задаваш въпроси! — раздразнено въздъхна момчето.

— Питам, за да разбера кой си — спокойно отговори Полиана. — Ако говореше повече, нямаше да задавам толкова въпроси.

Момчето се изсмя. Някак плахо, не от сърце. Но чертите на лицето му се поотпуснаха.

— Добре, слушай тогава. Казвам се Джими Бийн и съм на десет навършени години. Миналата година бях настанен в приюта за сираци, но там има много деца, просто няма място за мен, пък и мисля, че не ме искат. Затова реших да се махна. Но още не съм си намерил ново място. Иска ми се да живея в къща с майка, а не с възпитателка! Имаш ли дом, имаш и близки, но откакто татко почина, аз нямам никого. Затова сега си търся дом. Опитах в четири къщи, но не ме искат, макар да им казах, че ще работя каквото ми кажат. Това е всичко. Друго да питаш? — заключи момчето с умислен глас.

— Безобразие! — възмути се Полиана. — Как така никой не те иска? Знам как се чувстваш, защото след като… след като татко почина, за мен се грижеше единствено Женското дружество. Добре че леля Поли ме взе… — Момиченцето млъкна, защото изведнъж му хрумна една прекрасна идея. — О, намерих ти място! Леля Поли ще те приеме, знам, че ще те приеме! Виж как взе мен. А после прие и Флъфи и Бъфи, защото нямаха кой да ги обича и къде да отидат. А те са само едно коте и едно куче! О, сигурна съм, че леля Поли ще те вземе у нас! Нямаш представа колко е добра и мила!

Слабичкото личице на Джим Бийн се оживи.

— Ама наистина ли? Аз ще работя, много съм силен! — Той вдигна ръкава, за да покаже кльощавата си ръка.

— Наистина! Леля Поли е най-добрата жена на този свят! След мама, която е на небето, при ангелите… Да знаеш само колко много стаи има — скочи Полиана и задърпа момчето. — Огромна къща! Макар че може и да те настани в таванската стая — добави смутено тя. — Мен първо там настани. Сега обаче сложиха мрежа на прозорците и няма да е така горещо, защото ще се проветрява, без да влизат мухите и да разнасят микроби с крачката си. Ти знаеш ли за мухите? Много интересно! Ако слушаш… или по-скоро, ако не слушаш, леля сигурно ще ти даде да прочетеш една книжка за тях. А ако имаш лунички — огледа го тя — ще се радваш, че в стаята няма огледало. Гледката от прозореца е по-красива и от най-красивата картина. Убедена съм, че ще ти бъде приятно да живееш в тази стая — задъхано рече Полиана, усетила, че ще трябва да си поеме въздух, ако не иска да се задуши от бързото говорене.

— Боже мой! — възкликна Джими Бийн, който едва следеше мисълта й. — Човек не може да вземе думата от теб — като скоропоговорка си.

Полиана се засмя.

— Само можеш да се радваш! Защото докато говоря, ти можеш да мълчиш.

 

 

Влязоха в къщата и Полиана без никакво колебание представи момченцето на леля си.

— О, лельо Поли — въодушевено поде тя — виж кой съм ти довела! Ще се зарадваш много повече отколкото на Флъфи и Бъфи, знам! Истинско момченце! В началото той няма нищо против да спи на тавана, а и ще помага в работата. Но най-много ще ми трябва, за да си играем.

Госпожица Поли побледня, после почервеня.

Макар не всичко да беше ясно, тя схвана намерението на Полиана.

— Нищо не разбирам! Кое е това мръсно момче? Къде го намери? — строго попита тя.

„Мръсното момче“ отстъпи крачка назад и погледна към вратата. Полиана весело каза:

— О, да, и аз май се държа като Мъжа, забравих да кажа името му. Че е мръсен, мръсен е, Флъфи и Бъфи също бяха мръсни, когато ги намерих. Но и той ще блесне като тях, след като се изкъпе. Ох, все забравям — това е Джими Бийн, лельо Поли — засмя се тя.

— А защо е тук?

— Нали току-що ти разказах — учудено я погледна Полиана. — Тук е, за да живее с нас. Той си няма дом и близки. Казах му колко си добра към мен, към Флъфи и Бъфи, и го уверих, че ще бъдеш добра и към него, защото той, разбира се, е по-симпатичен и от котето, и от кучето.

Госпожица Поли се облегна на стола и докосна шията си с треперещи пръсти. Чувството на безсилие започваше отново да надделява, но с видимо усилие тя успя да се вземе в ръце и заяви:

— Полиана, това надминава всичко. По-невероятно нещо досега не беше правила! Не ни стигат уличните кучета и котки, ами водиш и разни просяци!

Момчето рязко вирна глава, а очите му просветнаха. То направи две крачки и застана до госпожица Поли.

— Аз не съм просяк! И от вас нищо не искам! Готов съм да работя за подслон и прехрана! Никога не бих дошъл у вас, ако това момиче не ме покани, като ме убеждаваше, че сте много добра и мила и много ще ми се зарадвате. Това е то! — Момчето се обърна и въпреки жалкия си вид, излезе от стаята с достойно вдигната глава.

— О, лельо Поли! — сподавено рече Полиана. — А аз си мислех, че ще му се радваш. Вярвах, че ще се радваш…

Госпожица Поли вдигна ръка, за да я прекъсне. Нервите й не издържаха. От главата й не излизаха думите на момчето, че е „добра и мила“ и ето че чувството на безсилие взимаше връх. Но със сетни усилия тя отново успя да се овладее.

— Полиана, спри да повтаряш думата „радвам се“! От зори до мрак „радвам се“, „радвам се“, „радвам се“! Ще ме подлудиш.

Полиана зяпна изумено.

— Ама, лельо Поли, аз мислех, че ще се радваш, ако… О! — Момиченцето затисна устните си с ръка и избяга от стаята.

Полиана настигна Джими в края на алеята пред къщата.

— Момченце, момченце! Джими Бийн, извинявай много — извика тя и го хвана за ръката.

— Няма защо, ти не си виновна — тъжно рече момчето. — Аз не съм просяк! — добави гневно то.

— Разбира се, че не си! Не се сърди на леля. Сигурно аз не ви запознах както трябва. А не можах и да й разкажа повече за теб. Тя наистина е добра и мила, но аз не й обясних както трябва… Така искам да ти намерим някое място!

— Няма страшно, все ще намеря къде да живея. Но аз не съм просяк!

Полиана мислеше усилено. Изведнъж лицето й засия.

— Знам какво ще направим! Чух от леля Поли, че тукашното Женско дружество има сбирка днес. Аз ще ги запозная с твоя случай. Така правеше татко, когато искаше нещо — да изнася лекции на непросветените или да купи нов килим.

Момчето ядосано рече:

— Да, но аз не съм непросветен, нито пък съм килим. Какво е това Женско дружество?

Полиана слисано го зяпна.

— Джими Бийн, ти къде си расъл? Как така не знаеш за тези дружества?

— О, не настоявам да ми кажеш! — заяви Джими и тръгна по алеята.

Полиана веднага го последва.

— Това е дружество на жените, които се събират, шият, дават вечери и събират средства, и… и си говорят. Това е то, Женското дружество. Много са мили, поне в Дружеството, където живеех, повечето бяха много мили. Не познавам тукашните госпожи, но съм сигурна, че и те са добри. Днес ще им разкажа за теб.

Момчето отново я изгледа ядосано.

— Да не си посмяла! Може би очакваш да застана пред всичките тези жени, за да чуя как ме наричат „просяк“! Една ми стига!

— Но ти няма да си там! Аз ще отида сама и ще им разкажа за теб.

— Наистина ли?

— Да. И този път ще внимавам какво разказвам — бързо добави Полиана, забелязала колебанието върху лицето на Джими. — Мисля, че поне няколко ще ти предложат дом.

— Ще работя — не забравяй да кажеш това! — предупреди я момчето.

— Няма — обеща радостно Полиана, доволна, че бе успяла да го убеди. — Утре ще ти кажа какво е станало.

— Къде ще се видим?

— На същото място, където се запознахме — до къщата на госпожа Сноу.

— Добре. Ще те чакам. — Джими помълча и добави: — Може би ще е по-добре да се върна в приюта за тази нощ. Нямам къде другаде да отида. Пък и излязох тази сутрин. Не съм им казал, че няма да се върна, освен ако сами не решат, че съм избягал, но пък едва ли ще се разтревожат за мен. Те не са ми близки, не ги интересувам.

— Знам — разбиращо кимна Полиана. — Вярвам, че утре, когато се видим, ще съм ти намерила и дом, и близки, които да се грижат за теб. Довиждане! — весело рече тя и тръгна обратно към къщата.

Госпожица Поли стоеше до прозореца на гостната и гледаше децата. Тя проследи с тъжен поглед момченцето, докато изчезна зад завоя. После въздъхна и унило заизкачва стълбите към стаята си. А леля Поли никога не вървеше унило. Мислеше за думите на Джими, че е „добра и мила“. Сърцето й като че ли опустя, сякаш бе изгубила нещо завинаги.