Юлиане Сартена
Не се влюбвай в младоженеца (8) (Как красивата Кейт направи голяма грешка)

Клаудиус фон Хернфелд беше опитен планинар. Той беше участвал в безброй планински излети и експедиции и винаги много се радваше, когато имаше възможност да се измъкне от големия град и да остане за по-дълго сред природата.

Точно този излет обаче му се искаше да пропусне.

Причината за това далеч не беше времето — сутринта беше прекрасна и денят се очертаваше да бъде слънчев и топъл, идеално време за излет в планината, нито пък това, че трябваше да се откъсне от работата си по проектите в службата. Причината беше само една — Кейт.

Докато завързваше връзките на туристическите си обувки, образът й отново изникна пред очите му — шоколадовият й загар, блестящите кестеняви коси и красивата й усмивка. Когато се усмихваше, на страните й се образуваха две трапчинки.

Принцът махна с ръка пред лицето си, сякаш за да изгони образа на Кейт. Не се получи. Кейт просто отказваше да излезе от съзнанието му.

Още в мига, в който я видя за първи път, той не беше спрял да мисли за нея ден и нощ. Тази жена го беше омагьосала!

Най-добре за всички щеше да бъде тя да си стегне куфара и да се върне обратно там, откъдето беше дошла. Само така той може би щеше да успее да насочи мислите си към Янина, която съвсем скоро щеше да стане негова законна съпруга и да избие от съзнанието си Кейт. Сега обаче трябваше да отиде на излет с нея. Цял ден само той и тя сред дивата природа. Клаудиус се плашеше от себе си. Осъзна, че чувствата му към нея са много по-силни и различни, отколкото трябва да бъдат. Та тя беше шаферка на булката му, нищо повече! Не трябваше да бъде нищо повече!

Ядосан, той хвърли раницата си върху леглото. Не трябваше да се поддава на тези чувства! Най-добре щеше да е, ако двамата стояха на дистанция един от друг. Най-добре за всички…

 

 

— Добро утро — поздрави принцът, влизайки в замъка.

— Добро утро — отговори Кейт, която стоеше до вратата.

— Добро утро, мили — каза с усмивка Янина и бързо го целуна. — Най-лошото на излетите в планината е, че човек трябва да стане рано, за да използва целия ден. Така че донякъде се радвам, че днес няма да идвам с вас — каза тя и се усмихна, облечена в чудесната си турскосиня рокля.

Кейт вече се беше приготвила. Тя беше облякла къси панталони с чорапи и червено-бяла карирана риза. Тъмнокестенявата й коса беше вързана на опашка. Облеклото й беше от гардероба на графиня София, но въпреки това й стоеше много добре.

Принц Клаудиус погледна с какво беше обута и остана доволен — обувките й бяха високи, туристически, точно за целта.

— Обувките са най-важното нещо за излет в планината — каза той.

— И яденето също е от значение — усмихна се Янина. — Поръчала съм в кухнята да ви направят пакети за обяд.

— Благодаря, много мило от твоя страна — каза Кейт.

— Не искам да умрете от глад някъде из планините — засмя се Янина.

— Не се притеснявай за нас — каза Клаудиус.

— Ами тогава не остава друго, освен да ви пожелая приятно прекарване — каза Янина. — Времето днес трябва да е много хубаво, чудесен ден за излет.

— Жалко, че не можеш да дойдеш с нас — каза Кейт.

— Щом мама иска да съм тук, за да й помагам в приготовленията, няма как да й откажа. Най-важното е да се забавляваш, Кейт. Все пак идваш тук след толкова години.

Кейт замълча. Искаше й се Янина да може да дойде. Не искаше да е сама в планината с бъдещия й съпруг, в когото беше достатъчно неразумна да се влюби.

Никой обаче не трябваше да разбира за чувствата й, най-малко Клаудиус фон Хернфелд. Ако узнаеше за тях, той със сигурност щеше да я намрази. Как можеше да си позволи подобно нещо? Роднините й я бяха поканили на техни разноски, грижеха се за приятното й прекарване, а с какво им отговори тя — влюби се в младоженеца — бъдещия съпруг на Янина. Недопустимо!

Кейт се усмихна любезно и последва принц Клаудиус към колата му.

— Хм, и двамата не изглеждат доволни. Сигурно не са се наспали добре — каза си Янина, която остана на стълбите към централния вход на замъка. — Сигурна съм, че ще прекарат чудесно, днес времето ще е прекрасно за разходки в планината.

Кейт седна на мястото до шофьора, а Янина им помаха за довиждане.

— Слънцето вече се показва — опита се да разсее тягостната тишина принцът, карайки към магистралата.

— Да.

— Не знам дали ще може да прекараме целия ден в планината. Времето там е много променливо и непредсказуемо.

Кейт кимна.

През останалата част от пътуването принцът остана по-активен в разговора. От време на време той поглеждаше към красивия профил на спътницата си, сякаш за да се увери, че е там. Когато стигнаха до мястото, откъдето щяха да започнат излета си, принцът паркира, двамата слязоха и взеха раниците си от багажника.

— Ако раницата ви е тежка, аз мога да нося и двете.

— Не, моля ви, няма проблем — отговори Кейт и усети, че се изчерви. Защо, по дяволите, се изчерви, та той я беше попитал само за раницата, за нищо друго! Тя замълча и се опита да се овладее, силно надявайки се да успее.

Двамата тръгнаха по туристическата пътека. През първия половин час пътят беше със съвсем лек наклон, но после изведнъж стана доста стръмен и се стесни.

— Ако става твърде стръмно за вас или сте се уморили, можем да се върнем — предложи принцът.

Кейт се ядоса. Той явно я мислеше за някаква глезла!

— И дума да не става, продължаваме — твърдо каза тя.

— Добре, както кажете. В такъв случай ще ви помоля да минете отпред — по-сигурно е.

След още около половин час ходене те стигнаха до полянка със зелена трева и пролетни цветя. Двамата бяха единодушни, че е добре да седнат и да си починат малко. Принц Клаудиус съблече якето си, за да седнат и двамата върху него.

Кейт се направи, че не е разбрала любезния му жест, свали своето яке и го постла на около метър от него.

Двамата седнаха и мълчаливо се заеха да разопаковат провизиите си.

— Чай?

— Не, благодаря.

— А една ябълка.

— С удоволствие, но и аз имам — каза Кейт и захапа ябълката, която току-що беше извадила от раницата си.

Тя си помисли, че ако някой ги гледаше отстрани, щеше да си помисли, че са смъртни врагове. Седяха далеч един от друг, почти не разговаряха и избягваха дори да се погледнат.

— Времето се оказа наистина прекрасно — опита се да започне разговор тя.

Времето… добре че беше то, за да има за какво да си говорят. Принцът също беше доволен от подетата от Кейт тема. Той погледна нагоре, правейки си сянка с ръка.

— Колко е синьо небето. Прекрасен пролетен ден. И при вас в Нова Зеландия ли е толкова синьо?

Кейт се засмя.

— Разбира се. Нова Зеландия е раят на земята. Природата е като от приказка. Понякога се питам къде е родината ми — тук в Германия или в Нова Зеландия. В Германия прекарах детството си, но повече от всичко обичам Нова Зеландия. Едва ли има човек, който да е видял тази страна, и да не се е влюбил в нея.

Той кимна.

— Чувал съм да казват, че родината на човек е там, където са хората, които го обичат и които той обича.

Кейт не отговори, а се замисли. Имаше ли в Нова Зеландия някой, който да я чака и обича? Или по-скоро, когото тя да обича.

Колкото и да знаеше, че всичко между него и Кейт е абсурдно, това предположение събуди у него ревност. Клаудиус се замисли и реши, че може би полудява. Да ревнува Кейт? Та тя беше шаферка на бъдещата му жена, за Бога! Какви бяха тези изблици? Що за волности си позволяваше той?

Ядосан на себе си, той почти се обърна на другата страна.

— Защо ме мразите толкова много? — чу той гласа на Кейт.

Принцът се обърна и я погледна смаяно.

— Да ви мразя? Аз? Защо? Как изобщо ви дойде наум?

Кейт се изчерви.

— Забравете. Не трябваше да го казвам, много глупаво беше от моя страна.

Той се опита да свали погледа си от нея, но не успя, колкото и да се стараеше. Как му се искаше да й каже, че последното нещо, което изпитваше към нея, беше омраза. Тогава обаче щеше да се наложи да разкрие чувствата си, а това той не можеше да допусне. На никаква цена!

Принцът се изправи.

— Мисля, че е по-добре да продължим нататък — каза той.

Този път той тръгна пръв, а Кейт го последва. Тя беше сложила якето си в раницата. Беше почти обед и слънцето грееше доста силно.

Принц Клаудиус не спираше да мисли за думите на Кейт. За бога, как можеше да си мисли, че я мрази? Напротив, той мразеше себе си, защото вече беше изневерил на бъдещата си съпруга още преди да са се оженили, макар и само в мислите си…

Унесен в мислите си, Клаудиус изобщо не осъзнаваше, че се движеха доста бързо. Въпреки че беше в много добра форма, Кейт едва успяваше да го догони, обляна в пот и опитваща се да пропъди нахалните насекоми от себе си.

Изведнъж на небето се появиха облаци.

Внезапен силен порив на вятъра накара принц Клаудиус да спре и да се огледа. Той повдигна вежди и се обърна към Кейт.

— Май се задава буря — каза й той.

— По-добре да се връщаме, нали?

Той кимна. Слънцето вече не се виждаше иззад гъстите облаци, а в далечината се чуваха гръмотевици. Принцът можеше да забележи идващата буря и по-рано, но беше прекалено унесен в мислите си.

— Страхувам се, че няма да можем да се върнем — каза той.

— Какво да правим тогава?

Първите капки дъжд паднаха върху тях.

— Трябва да намерим подслон. Ако си спомням добре, наблизо имаше една изоставена конюшня. Най-добре да тръгнем натам.

След тези думи той хвана ръката й и я поведе по пътя към конюшнята, надявайки се да е още там.

Малко преди да стигнат до целта, небето се озари от светкавица, а последвалата гръмотевица беше оглушителна като изстрел на оръдие. След няколко секунди започна да вали много силно.

След малко те стигнаха до дървената постройка. Принцът бутна вратата и тя се отвори.

— Слава богу, че не е заключено — каза той.

В конюшнята беше топло и ухаеше на сено.

Клаудиус затвори вратата. Бяха само двамата в изоставената постройка насред бурята. Кейт усети, че мокрите дрехи се бяха залепили за тялото й. Като насън Клаудиус протегна ръка към косата й, за да махне капките дъжд върху нея.

Кейт опита да преглътне, но не успя.

Докосването наелектризира и двамата.

— Страх ли ви е от бури? — тихо попита Клаудиус.

Тя поклати глава.

— Но ти трепериш… виждам, че те е страх, не упорствай.

Кейт кимна.

— Така е.

— Но бурята е навън, а ние сме на топло и сухо. От какво те е страх?

— От теб — каза тя. Гласът й трепереше. — Даже по-скоро от мен самата. Аз… ти… ние… — тя въздъхна и затвори очи, усещайки, че не може да събере мислите си в смислено изречение.

Клаудиус сложи пръста си на устните й.

— Тихо, не говори повече. Знам.

След това я притисна към себе си и устните им се сляха в целувка. Тя усети силните му гърди през мокрите дрехи и сякаш ток премина през тялото й.

Навън валеше като из ведро. Шумът от падащите върху покрива капки отекваше в малкото помещение.

Двамата се чувстваха като на края на света — само те двамата, далеч от всичко и всички насред планината сред бушуващата буря.

След това всичко бе страст — страст, на която и двамата се отдадоха — доброволно и безрезервно.