Юлиане Сартена
Не се влюбвай в младоженеца (12) (Как красивата Кейт направи голяма грешка)

Когато прекрачи прага на бащината си къща, Кейт се почувства така, сякаш се беше върнала в някакъв напълно чужд за нея свят. Колко време беше прекарала в Германия? По-малко от три седмици, които обаче й се струваха като години.

Тя не се беше обадила на баща си, че се е прибрала. Той беше с овцете и Кейт можеше спокойно да разопакова нещата в стаята си.

Когато Пол Съливан се върна вкъщи и завари дъщеря си на стълбите, той не повярва на очите си.

— Кейт! Какво правиш тук, за бога? Сватбата не беше ли насрочена за края на юни? Какво стана в Германия?

Баща й по принцип не беше много разговорлив. Кейт не си спомняше да й беше задавал толкова много въпроси наведнъж.

— О, татко — каза тя, след което се спусна към него, прегърна го и заплака.

Той я държеше в силните си ръце все още неразбиращ какво се беше случило.

— Няма нищо, момичето ми, няма нищо.

След като Кейт се успокои, баща й я пусна от прегръдката си и я погледна загрижено.

— Да не са се отнесли лошо с теб тези префърцунени аристократи от Стария свят? Да не би да са те накарали да се чувстваш като бедната дъщеря на новозеландския овчар? Ако е така, аз лично ще отида дотам, за да им кажа в очите какво мисля за тях!

Пол Съливан отново погледна загрижено дъщеря си и стисна силните си юмруци.

Кейт, която знаеше, че за него произходът му и благородническите титли на роднините на покойната му съпруга бяха болна тема, побърза да го опровергае:

— Не, татко, нищо такова не се е случило. Леля София и чичо Александър бяха много мили с мен. През цялото време се държаха с мен като със собствена дъщеря.

— Да не те е обидила Янина?

— Не, по никакъв начин. Тя е най-добрата ми приятелка. Беше и си остава такава.

Пол Съливан повдигна рамене.

— В такъв случай нищо не разбирам. Защо си се върнала толкова рано?

Тя го погледна безпомощно. Какво трябваше да каже на баща си? Че се беше влюбила в бъдещия съпруг на Янина? Не, не можеше да го направи.

— Не мога да ти обясня — каза тихо тя.

— Щом така искаш, добре. Кажи ми само, ако мога да ти помогна с нещо.

— О, татко — каза Кейт и отново заплака. — Страхувам се, че няма да ме разбереш…

Той я погледна тъжно.

— Сърцето ти е разбито, нали, малкото ми момиче? Как съжалявам, че майка ти си отиде от този свят толкова рано. Сега няма човек, на когото да можеш да довериш чувствата си.

— Радвам се, че имам теб, татко — с треперещ глас каза тя. — Мама я няма от много време, но ти си ми дал всичко, от което съм имала нужда, и детството ми беше щастливо и безгрижно. Сега обаче ми се случи нещо, с което трябва да се справя сама. Няма друг човек, който да може да ми помогне, просто няма.

— Да не си болна?

— Не, не, здрава съм, не е това. Моля те, не се тревожи за мен. Най-добре ще е и двамата да забравим за това.

Той поклати глава, но не се възпротиви на това нейно предложение.

Кейт се качи в стаята си. Искаше да остане сама с мислите си.

Внезапното й завръщане не излизаше от главата на баща й. Нещо се беше случило и тя беше нещастна, но не искаше да му каже какво и той можеше само да предполага. Пол Съливан добре знаеше, че Кейт беше от малкото жени, които можеха да си мълчат. Това качество беше наследила от него.

След малко във фермата дойде Стивън Бергер и Пол истински се зарадва, че най-после можеше да сподели грижите си с някого.

— Кейт се върна от Германия. Можеш ли да си представиш? — вместо поздрав започна той.

— Толкова скоро? — изненадан отговори ветеринарят и остави куфара си на земята. — Сватбата не беше ли насрочена за края на юни?

— Да, така е. Братовчедка й ще се омъжи в края на юни.

— Какво е станало?

— Не знам. Кейт не иска да ми каже, а ти сам знаеш колко упорита може да бъде, когато реши.

Двамата мъже се спогледаха. Единият от тях обичаше Кейт като баща, а другият — като мъж. Това ги свързваше и правеше приятелството им още по-силно.

— Защо не се опиташ да поговориш с нея — предложи Пол. — Може на теб да се довери.

— Мислиш ли, че е подходящо да отида при нея още сега?

— Да, защо не. Горе е, в стаята си е.

Стивън Бергер тръгна към стаята на Кейт.

— Мога ли да вляза — попита той, чукайки на вратата.

След няколко секунди Кейт отвори.

— Стивън, каква изненада! — опита се да изглежда радостна от срещата им тя, но ветеринарят веднага забеляза тъмните кръгове под очите й. Отдалеч личеше, че беше плакала.

— За мен изненадата е дори по-голяма — отвърна той. — Доколкото знам, трябваше да останеш в Европа поне още няколко седмици.

— Да, но… размислих и се върнах.

— Кейт, какво ти е? Мислех, че сме приятели, а сега явно криеш нещо от мен. Защо не искаш да ми кажеш какво е станало?

Тя го погледна объркано.

— Ако изпитваш нещо към мен, дори само приятелски чувства, моля те, не ме питай за това. Моля те.

Стивън Бергер повдигна вежди.

— Това прозвуча твърде драматично. Толкова ли е лошо положението?

Тя се опита да се усмихне.

— Не… не е важно, няма проблем.

Стивън направи няколко крачки, приближавайки се към нея.

— Да ти вярвам ли?

Тя погледна надолу.

— Ами всъщност… не.

— Ако роднините ти в Европа са се отнесли зле с теб, то най-отговорно заявявам, ще си имат работа с мен!

На Кейт й се стори, че чу баща си.

— Бедните ми роднини. Първо татко ги обвини несправедливо, сега и ти. Само ако можеха да ни видят и чуят.

— Не са те причината да си толкова тъжна, така ли?

Кейт замълча и се замисли за принц Клаудиус. Нито баща й, нито Стивън можеха да предположат, че той е причината за нещастието й.

Стивън се обърна и тръгна към вратата.

— Не искам да те притеснявам повече, Кейт. Сигурно си много уморена. Ако обаче искаш да си поговориш с приятел, насреща съм.

Тя кимна и се обърна към прозореца, поглеждайки навън.

— Благодаря, Стивън, оценявам всичко, което правиш за мен.

Той излезе навън, където нетърпеливо го очакваше Пол Съливан.

— Е?

— Не знам, нищо не ми каза — безпомощно отвърна докторът. — Затворила се е в себе си и това си е. Не иска да сподели нищо с никого.

— Метнала се е на баща си — замислено каза Пол Съливан.