Юлиане Сартена
Не се влюбвай в младоженеца (16) (Как красивата Кейт направи голяма грешка)

Принц Клаудиус слезе от самолета и с пълни гърди пое от свежия новозеландски въздух.

Дали беше взел правилното решение, идвайки тук? Той не беше го направил толкова заради молбата на граф Александър, колкото заради собственото си желание да вземе живота си в свои ръце и да постави нещата в него по местата им.

Взе кола под наем и тръгна към фермата на Пол Съливан.

По време на дългия полет беше обмислял какво да каже на Кейт, когато я види. Представяше си нещо като „Мила Кейт, моля да ме извиниш, че отново навлизам в живота ти нежелан. Правя го за последен път. Мой дълг е да заведа Янина обратно в Германия, както и да се оженя за нея…“ Не, последните думи му прозвучаха твърде патетично като от пиеса на слаб драматург…

„Мила Кейт, моля да извиниш неочакваната ми поява. Аз щях да изпълня желанието ти никога повече да не се видим, но обстоятелствата ме принудиха…“ Принудиха? Кого заблуждаваше? Никой и нищо не го беше принудило, той беше дошъл тук изцяло по свое желание. Освен всичко друго не искаше да изпълни желанието на Кейт да не се виждат отново. Истината беше, че без нея просто не можеше да живее. Искаше я от цялото си сърце, но нямаше как да го каже… на никого.

Пътят имаше много завои и той трябваше да насочи цялото си внимание към шофирането. Щеше да измисли какво да й каже, когато стигнеше…

 

 

Когато Янина се върна във фермата на Пол Съливан, вече се беше свечерило. Тя влезе в къщата и тръгна право към стаята на Кейт.

— Кейт, чуваш ли ме? — попита тя, чукайки на вратата.

Отвътре се чу шум и вратата се отвори.

— А ти ли си? Какво има, случило ли се е нещо? — учудено попита Кейт.

— Не… всъщност да… не се притеснявай, няма проблем. Моля те, пусни ме вътре, за да ти разкажа.

Кейт светна нощната лампа и двете седнаха на леглото. Това много напомни на Янина за детските им години, когато прекарваха дълги вечери само двете в стаята й. В момента тя се чувстваше също толкова доволна и щастлива, колкото тогава.

— Кейт, просто не можеш да си представиш колко щастлива съм в момента — започна Янина.

Кейт опита да се усмихне.

— Вярвам ти. И аз щях да се радвам, ако сватбата ми наближаваше. „Особено ако щях да се омъжа за принц Клаудиус“ — помисли си тя.

За голямо учудване на Кейт Янина махна с ръка и каза:

— О, не ми говори за тази глупава сватба сега. Не искам да чувам за нея.

— Какво? Нищо не разбирам…

Янина се премести по-близо до Кейт и се обърна с лице към нея.

— Кейт, случи се нещо чудесно. Влюбих се!

— Принц Клаудиус със сигурност заслужава цялата ти обич и внимание — отговори Кейт, стискайки устни.

— Кой ти говори за Клаудиус?

— Но нали Клаудиус…

Янина отново махна нетърпеливо с ръка.

— Знам какво ще ми кажеш. Разбира се, че Клаудиус ми е годеник. Нямам нищо против него. Той е добро момче. Познаваме се от деца и сме прекарали хиляди часове заедно, но беше много глупаво да реша, че трябва да се оженим.

Янина спря и се замисли.

— Смятам, че се познаваме твърде добре. Аз гледам на него като на приятел, дори като на брат, но не и като на бъдещ съпруг. Между нас няма привличане Кейт, няма тръпка. Но сега… сега намерих този, с когото искам да прекарам живота си и за когото мисля ден и нощ. Няма да се омъжа за Клаудиус, Кейт, не и когато вече намерих истинската си любов.

На Кейт й се стори, че не е чула добре и й бяха необходими няколко минути, за да осмисли добре току-що чутото.

— Няма да се омъжиш за принц Клаудиус? — невярващо попита тя.

— Не — отвърна Янина. — Омъжа ли се за него, ще излъжа себе си, Клаудиус… всички. Не искам да се омъжа за някого, когото не обичам.

Кейт усети как сърцето й заби учестено от радост и щастие.

— Няма да се омъжиш за него? — сякаш за да е напълно сигурна отново попита тя.

Младата графиня поклати глава.

— Надявам се Клаудиус да не се разстрои много от новината. Аз обаче се влюбих в Стивън Бергер и не мога да направя нищо по въпроса. Обичам го, Кейт. Познавам го от седмица, но знам, че той е мъжът за мен.

За Кейт беше важно само едно — Янина не искаше да се омъжи за Клаудиус! Тя не го обичаше. Обичаше Стивън. Значи принц Клаудиус беше свободен!

— Какво ти става? Защо пребледня така? — загрижено попита Янина, поглеждайки към братовчедка си. — Зле ли ти е? Искаш ли нещо… вода?

— Не, не, добре съм, повече от добре… повярвай ми, повече от добре.

Янина я погледна.

— Да не би и ти да го обичаш?

— Кого?

— Стивън. Баща ти спомена, че почти сте били двойка. Аз обаче си помислих, че между вас няма нищо, поне нищо сериозно. Обичаш ли го?

Кейт, чиито нерви през последната седмица бяха опънати до скъсване, й отговори със смесица между плач и смях. Янина не можеше да си обясни тази реакция и само я гледаше смаяно.

— Боже господи, ти обичаш Стивън? — през сълзи и смях каза Кейт.

— Да, но не разбирам кое му е смешното… или тъжното. Ако мислиш, че искам да ти отнема мъжа…

— О, не, не, няма такова нещо — отвърна Кейт, вече успяла донякъде да овладее емоциите си. — Стивън ми е приятел, но не го обичам. Има друг, който означава всичко за мен.

— Кой?

— Вече мога да ти кажа. Най-после мога да ти обясня защо съм в това състояние през последните седмици и защо си тръгнах така ненадейно.

— Казвай де, не ме дръж в напрежение…

— Клаудиус.

— Клаудиус? Моят Клаудиус?

— Доколкото разбрах, вече не е твой…

— Да, напълно си права. Но как така…

Кейт замълча за секунда, търсейки подходящите думи.

— Ами как да ти кажа… влюбихме се още в първия момент, в който се видяхме. И за двама ни беше като гръм от ясно небе.

— Боже мой, а аз си мислех, че не можете да се понасяте.

— Ами наистина така изглеждаше. Ние по всякакъв начин се опитвахме да стоим далеч един от друг, знаейки, че нямаме право да изпитваме подобни чувства.

— И после?

— После дойде денят, в който отидохме в планината, където ни изненада бурята…

— Ахааа, сега разбирам — с усмивка отвърна Янина.

— Не мога да ти опиша колко зле се чувствах от тогава насам. Клаудиус също.

— Заради това значи замина така ненадейно.

Кейт кимна.

— Не можех да остана и секунда повече. Имахме намерение да кажем истината, но сърце не ми даде да унищожа щастието ви — майка ти, баща ти, сватбата…

— За сватба трябват двама, които да се обичат и да искат да са заедно. От много време се страхувах, че оставям на другите да решават съдбата ми вместо мен, най-вече майка ми. Знаеш, с нейните приготовления, рокли, менюта, херцогини… Ако се бях омъжила за Клаудиус, и двамата щяхме да сме нещастни. Преди обаче тази сватба ми се струваше в реда на нещата. След това срещнах Стивън и…

— Какво щастие, че си го срещнала! Вече не трябва да крия любовта си към Клаудиус!

— Със сигурност не е необходимо — потвърди Янина. — Ти постъпи много благородно. Значи можем да кажем, че нямаш никакви претенции към Стивън, нали? Аз дори си мислех, че ти го отмъквам…

— Не говори така. Все едно си разпределяме мъжете като стока и от тях нищо не зависи.

— А не е ли така? Всеки знае, че важните решения винаги се вземат от жените. Какво ще кажеш да отидем в кухнята и да си спретнем парти с кола и чипс като в детската градина. Това трябва да се отпразнува!

— Съгласна.