Дейвид Уебър
За честта на кралицата (9)

8.

— Благодаря, че дойдохте, адмирал Курвозие.

Висш адмирал Янаков се изправи да поздрави госта си, а Курвозие вдигна леко вежди при вида на двете жени, които седяха на масата. Очевидно бяха от съпругите на адмирала, предвид скъпото облекло и още по-скъпите бижута. Местните традиции не допускаха съпругите да се появяват пред гости, освен ако гостите не са сред най-близките приятели на техния съпруг, и Янаков знаеше, че Курвозие е наясно с това… което превръщаше присъствието на жените в послание.

— Аз ви благодаря за поканата — отвърна Курвозие, без да поглежда към жените. Етикетът изискваше да не им обръща внимание, докато не му бъдат представени официално.

— Позволете да ви представя съпругите си — продължи Янаков. — Това е Рейчъл, първата ми съпруга. — Жената вдясно от него се усмихна и срещна погледа на Курвозие с изненадваща откритост. — Рейчъл, адмирал Раул Курвозие.

— Добре сте дошъл в дома ни, адмирале. — Гласът на Рейчъл беше като усмивката й — тих, но уверен. Тя му подаде ръка. Курвозие нямаше представа как трябва да поздрави съпругата на високопоставен грейсънец, но пък вече няколко десетилетия служеше на своята кралица, така че… Наведе се над предложената ръка и я бръсна лекичко с устни.

— Благодаря ви, госпожо Янаков. За мен е чест.

Очите й се разшириха, когато Курвозие й целуна ръка, но тя нито се дръпна, нито показа по друг начин смущението си. Дори се усмихна още веднъж, когато той пусна ръката й, и се обърна към другата жена.

— Позволете да ви представя Анна, третата съпруга на Бернард. — Анна вдигна очи с усмивка и му протегна на свой ред ръката си за целувка. — Сестра ми Естер помоли да я извините, адмирале — продължи Рейчъл и за миг Курвозие се смути, преди да си спомни, че всички съпруги в грейсънското семейство се наричат една друга „сестри“. — Хванала е някакъв вирус и доктор Хауард нареди да пази леглото. — Любезната й усмивка се разшири в нещо доста по-широко и весело, детинско почти. — Иначе непременно би дошла, уверявам ви. И тя като нас нямаше търпение да ви види.

Курвозие се зачуди дали няма да сбърка, ако изрази желание да се запознае с Естер някой друг път. Изглеждаше му съвсем безобидно, но грейсънците бяха болезнено ревниви към съпругите си. По-добре беше да не рискува.

— Моля предайте й, че съжалявам и й желая бързо оздравяване.

— Непременно — отвърна Рейчъл и махна грациозно към четвъртия стол.

Курвозие се настани, а тя разклати малко звънче и няколко мълчаливи жени се появиха с бързи стъпки в трапезарията да им сервират. Всъщност бяха съвсем млади момичета, напомни си Курвозие. Местните нямаха достъп до подмладяващата терапия.

— Не се притеснявайте за храната, адмирале — каза Янаков, когато сервираха чинията пред Курвозие. — Всичко идва от орбиталните ни ферми. Съдържанието на тежки метали в храната не е по-високо от това на Мантикора или Сфинкс.

Курвозие кимна, но не нападна храната веднага, макар да беше гладен. Изчака слугините да излязат, после сведе почтително глава, докато Янаков казваше благодарствената молитва.

Местната кухня беше интересна смесица между ориенталската традиция на Стара Земя и храната, която Курвозие беше опитвал в мантикорската Нова Тоскана, а блюдото, което му сервираха, беше отлично. Готвачът на Янаков очевидно беше майстор в занаята, а разговорът на масата изобщо не оправда очакванията му — и слава богу. Янаков и неговите офицери се държаха толкова сковано и надуто, почти без да крият презрението си, в компанията на жените от мантикорските екипажи, че в представите на Курвозие семейният живот на грейсънците беше мрачен и скучен, живот, в който жените не говорят и крият лицата си. Рейчъл и Анна обаче бяха приказливи и весели, виждаше се, че много обичат съпруга си, а и самият Янаков се държеше като различен човек, разкъсал най-сетне оковите на официалностите и поста си, спокоен и уверен в свои води. Курвозие не се съмняваше, че поне отчасти тази вечеря е била замислена да демонстрира по-човешката страна на Грейсън, но въпреки това бързо се отпусна в искрената и доброжелателна атмосфера, която създадоха домакините.

Хранеха се на фона на тиха музика. Курвозие за пръв път слушаше такава музика — местният традиционен стил се коренеше в нещо, наречено „кънтри и уестърн“, — но песните бързо му допаднаха, бяха живи, макар и с тъжна нотка дори в най-бързите мелодии. Трапезарията беше голяма дори според мантикорските стандарти, с висок куполообразен таван, гоблени и маслени картини по стените. Старомодно, но приятно. Преобладаваха религиозните теми, разбира се, но без да се натрапват, а пейзажите притежаваха особена красота, сладка и горчива едновременно. Долавяше се чувство на загуба в картините и гоблените, бяха като прозорци към страната на елфите, сякаш красотата, която показваха, никога нямаше да се отвори докрай за хората, нямаше да ги приеме като свои деца.

А между два от тези въздействащи пейзажи имаше гигантски прозорец… с двоен стъклопакет, херметизирана рамка и устройства за въздушна филтрация отдолу.

Курвозие потръпна. Гледката през прозореца беше зашеметяваща, низ от назъбени заснежени върхове, планинските склонове потънали в пищна зеленина, която те изкушаваше да изриташ обувките си и да хукнеш бос към тях през синьо-зелената трева. Ала прозорецът беше уплътнен херметически срещу красотата навън, а дихателната маска, която му бяха дали от посолството, висеше в дискретно калъфче на колана му. Нямало да му трябва, обяснил бе посланикът, стига да не се задържа дълго на планетата… и стига запрашеността на въздуха да не се повиши внезапно. А семейството на домакина му живееше тук вече деветстотин години, в условия, които бяха много по-опасни от космическите жилищни станции.

Откъсна поглед от прозореца и отпи от виното си, а когато отново вдигна очи, среща погледа на Янаков, Адмиралът го гледаше сериозно и замислено.

Изядоха си вечерята, Рейчъл и Анна си взеха довиждане с Курвозие, оттеглиха се, а друг слуга — този път мъж — наля вносно бренди в красиви чаши.

— Надявам се вечерята да ви е харесала, адмирале? — каза Янаков, поднесъл чашата под носа си да се наслади на аромата.

— Беше великолепна, адмирал Янаков, храната, както и компанията — отвърна с усмивка Курвозие. — Точно по план, ако позволите да добавя — добави внимателно.

— Едно на нула за вас — измърмори Янаков, усмихна се на свой ред и остави чашата си. — Всъщност, адмирале, поканих ви тук в опит да се извиня — призна той. — Отнасяме се с вас зле, особено с жените от вашите екипажи. — Колебанието, с което изрече „жени“, беше почти недоловимо, отбеляза си наум Курвозие. — Исках да видите, че не сме чак такива варвари. И че не държим жените си затворени в клетки.

Курвозие стисна устни при суховатия тон на събеседника си, но реши първо да отпие от брендито и да отговори чак след това.

— Оценявам това, адмирал Янаков — каза след малко. — Но в интерес на истината, не на мен дължите извинение.

Янаков се изчерви, но кимна в знак на съгласие.

— Давам си сметка за това, но трябва да разберете, че ние все още се учим на толерантност и често грешим. Според нашите традиции би било крайно неприемливо да поканя в дома си която и да е жена без нейния господар. — Курвозие вдигна вежда и Янаков се изчерви още повече. — Аз, разбира се, знам, че вашите жени си нямат „господар“, за разлика от нашите. От друга страна, трябва да взема предвид как собствените ми хора — моите подчинени и делегатите в Камарата — биха реагирали, ако наруша толкова радикално традициите ни. Затова поканих вас, когото моите хора виждат като един вид „господар“ и защитник на всички жени, които водите със себе си.

— Разбирам. — Курвозие отпи още глътка от брендито. — Наистина разбирам и оценявам жеста ви по достойнство. Ще предам извинението ви, възможно най-дискретно, на моите офицери.

— Благодаря. — Облекчението и признателността на Янаков бяха очевидни. — На нашата планета има хора, които не желаят съюз с Мантикора. Някои се страхуват от заразата на чуждите нрави, други се тревожат, че евентуалният съюз ще привлече враждебното внимание на Хейвън, вместо да ни защити от него. Аз и протектор Бенджамин не сме от тези хора. Ние отлично си даваме сметка какви ползи може да ни донесе такъв съюз, и то не само във военно отношение. И въпреки това, сякаш всичко, което правим от пристигането ви насам, излиза грешно. Наби клин между нас, а посланик Мастерман се постара да го забие още по-дълбоко. Това дълбоко ме натъжава, адмирал Курвозие, протекторът се чувства по същия начин. Всъщност той изрично ме помоли да ви предам колко много съжалява, както в лично качество, така и като държавен глава.

— Разбирам — каза отново Курвозие, по-меко. Усети тръпки като гъдел да пълзят по гръбнака му. Янаков за пръв път даваше израз на толкова искрен интерес към преговорите, и то от най-високо ниво, пролука, която Курвозие непременно трябваше да използва по най-добрия начин. Знаеше го, но по някаква причина този разговор оставяше горчив вкус в устата му и гняв в сърцето. Негов дълг беше да сключи добър договор за Мантикора. Благодарен беше за този пробив, но не можеше да се освободи от мисълта, че той идва само ден след като Хонър се беше отстранила от картинката.

— Адмирал Янаков — каза накрая той, — моля, предайте на протектор Бенджамин, че аз ценя дълбоко посланието му и че от името на своята кралица ще направя всичко по силите си да подпишем договор за желания от всички ни съюз. Ала е редно също да отбележа, сър, че отношението на вашите подчинени към капитан Харингтън е неприемливо в очите на Мантикора.

Янаков се изчерви, но не каза нищо, само кимна на госта си да продължи. Курвозие го погледна в очите.

— Аз не съм „господар“ на капитан Харингтън, адмирале, в нито един смисъл на думата. Тя не се нуждае от защитник и сериозно би се засегнала от самата идея, че й трябва такъв, честно. Всъщност тя е един от най-отдадените и смели офицери, които съм имал удоволствието да познавам, а чинът й — получен на забележително млада възраст за човек от нашето кралство — е знак колко високо ценят уменията и службата и в нашето Адмиралтейство. Но макар че не се нуждае от ничия защита, аз съм склонен да я защитавам до някаква степен, защото сме приятели. Капитан Харингтън е моя скъпа приятелка, моя студентка, дъщерята, която никога не съм имал, ако щете, и начинът, по който се отнасят към нея тук, е обида към целия ни флот. Тя не отвръща със същото, защото е професионалист и защото е дисциплинирана, но ще ви кажа едно, сър — освен ако вашите хора, или поне военният ви персонал, не започне да се отнася към нея като към достоен офицер на Нейно величество кралицата, а не като към рядък екземпляр в цирк с изроди, шансовете за ползотворно сътрудничество между Грейсън и Мантикора ще намалеят драстично. Капитан Харингтън е сред най-добрите ни офицери, но далеч не е единствената жена в нашия флот.

— Знам. — Отговорът на Янаков дойде почти шепнешком, адмиралът стискаше силно чашата си. — Давах си сметка за това още преди да пристигнете и вярвах, че сме готови да се справим с тази необичайна за нас ситуация. Или поне че аз съм готов. Но не сме били готови и фактът, че капитан Харингтън си замина, ме кара да се срамувам дълбоко. Знам, че ние сме виновни за заминаването й, без значение какво гласи официалната версия. Именно това ме… пришпори да ви поканя тази вечер.

Вдиша дълбоко и срещна погледа на Курвозие.

— Няма да споря с нищо от онова, което казахте, адмирале. Приемам го и ви давам честната си дума, че ще направя всичко по силите си да оправя нещата. Но трябва да знаете, че няма да е лесно.

— Знам.

— Да, но може би не разбирате докрай защо няма да е лесно. — Янаков махна към прозореца и смрачаващите се планини. Залязващото слънце багреше снежните върхове в кървавочервено, а синьо-зелените дървета се открояваха черни. — Този свят не е милостив към жените — тихо каза той. — Когато сме пристигнали тук, имало по четири жени на всеки мъж, защото нашата Църква винаги е практикувала и насърчавала полигамията… и слава богу, че жените са били повече.

Млъкна, отпи от брендито си, после въздъхна.

— Вече близо хиляда години се адаптираме към околната среда и някои резултати вече са налице. Моята толерантност към тежки метали като арсеник и кадмий например е много по-висока от вашата, но… Вижте ни. Ние сме ниски и слаби, с лоши зъби, крехки кости и средна продължителност на живота едва седемдесет години. Ежедневно следим токсичността на обработваемите земи, дестилираме всяка капка вода, която пием, и въпреки това огромен процент от населението страда от неврални увреждания, умствена изостаналост и вродени дефекти. Дори въздухът, който дишаме, е наш враг. Третата по значимост причина за смърт е ракът на белия дроб — да, знам, че не е за вярване, но ракът на белия дроб ни убива хиляда и седемстотин години след като Лао Тан е създал ваксината против него! И ние се сблъскваме ежедневно с всичко това, адмирале, с всички тези заплахи за здравето и живота ни, въпреки адаптацията, продължила деветстотин години, хилядолетие почти. Можете ли да си представите с какво са се сблъскали хората от първото поколение? Или от второто?

Поклати тъжно глава и впери поглед в брендито си.

— През първото поколение само едно на три бебета се раждало живо. От живородените половината имали толкова тежки увреждания, че без специализирана медицинска помощ не биха преживели първата си година. А оцеляването на цялата колония висяло на косъм и било невъзможно да се отделят ресурси за тези тежко болни бебета. Затова вместо да ги лекуваме сме практикували евтаназия и сме ги „пращали при Господ Бог“.

Вдигна очи, лицето му бе изкривено от болка.

— Вината за онова още ни преследва, а и традицията да се евтаназират всички увредени бебета, дори онези с дребните, лечими проблеми, е била прекратена едва преди няколко поколения. Бих могъл да ви покажа гробищата, редиците табелки с детски имена и другите без имена, само с дати… но гробове няма. Дори днес няма. Традициите, създадени от първите колонисти, умират трудно, а първите поколения са имали отчаяна нужда от почва, на която да растат земни култури. — Усмихна се и част от болката изчезна. — Нашите обичаи са различни от вашите, безспорно, но днес нашите мъртви дават живот на мемориални градини, а не на картофи, боб и царевица. Някой ден ще ви покажа градината на моето семейство. Тя е… място на покой. Ала не е било така с нашите основатели, а емоционалната цена, която са плащали жените… мъртвородените бебета, малките деца, които се разболявали и умирали, а жените нямали друг избор освен да раждат отново и отново, дори с цената на собствения си живот, защото другото би обрекло колонията на сигурна смърт… — Той отново поклати глава. — Сигурно би било различно, ако обществото ни не е било толкова патриархално, но нашата религия ни повелявала, че мъжете трябва да се грижат за жените и да ги насочват, защото те са по-слаби от нас и по-лесно се пречупват. А ние не сме успели да ги защитим. Не сме можели да защитим и себе си, но цената, която платили жените, била неимоверно по-висока от нашата, а именно ние сме ги довели тук.

Грейсънецът се облегна назад и махна унило с ръка. Осветлението не беше включено и Курвозие чу болката в гласа му през сбиращия се мрак.

— Били сме религиозни фанатици, адмирал Курвозие, иначе изобщо нямаше да дойдем тук. Някои още са такива, макар да мисля, че огънят е изгубил от силата си за повечето от нас. Но в началото определено сме били фанатици и някои от Основателите обвинили жените си за случващото се, сигурно защото е било много по-лесно така, отколкото да плачат заедно с тях. А те също страдали, разбира се, за смъртта на децата си. Уви, не можели да признаят болката си, защото това означавало да се предадат и също да умрат, затова я заключили дълбоко в душите си и тя се превърнала в гняв. Гняв, който не можели да насочат към Бог, затова го насочили в единствената друга възможна посока.

— Към съпругите си — промълви Курвозие.

— Именно — въздъхна Янаков. — Разберете ме, адмирале. Основателите не са били чудовища, нито аз се опитвам да извиня народа си за това, в което се е превърнал днес. Ние сме точно толкова продукт на миналото си, колкото сте и вие. Това е единствената култура, единственото общество, което сме познавали, и ние рядко ги подлагаме на съмнение. Самият аз се гордея с познанията си по история, но истината е, че не се бях замислял сериозно за това, преди да се изправя лице в лице с различията между нас. Боя се, че малцина мои сънародници са склонни да си задават въпроса как и защо сме станали такива. При мантикорците различно ли е?

— Не. Не е.

— И аз така си мислех. Но онези ранни дни са били ужасни за нас. Още преди смъртта на преподобния Грейсън жените започнали да се превръщат не в съпруги, а в робини, в движима собственост. Смъртността сред мъжете също била висока, а и те били по-малко на брой. И точно тогава биологията ни изиграла още един номер. Раждали се много повече момичета, отколкото момчета, в съотношение три към едно. За да поддържаме жизнено население, всеки потенциален баща трябвало да стане такъв на най-ранна възможна възраст и да разпространи гените си възможно най-нашироко, преди планетата да го убие. В резултат семействата ставали все по-многочислени, все по-важни за оцеляването на колонията, а патриархалната власт на мъжа в семейството постепенно станала абсолютна. Нуждата да оцелеем ни тласкала в посока, която пасвала идеално на религиозните ни схващания. Един век по-късно жените вече не били хора. Били собственост. Крави за разплод. Нуждата мъжете да си осигурят физиологични наследници в един свят, където продължителността на живота не надхвърляла четирийсет години на тежък труд, заедно с усилията ни да създадем богоугодно общество, превърнали робството на жените в официална държавна политика.

Янаков се умълча отново. Курвозие разглеждаше профила му, очертан на фона на кървавия залез. Адмиралът му беше разкрил една нова страна на Грейсън, страна, за която Курвозие не беше подозирал. Срамуваше се от себе си. Съдил ги бе за тесногръдието им, гордял се бе със своята космополитна толерантност, а в същото време ги бе виждал точно толкова двуизмерно, колкото грейсънците виждаха него. Беше му ясно, разбира се, че Бернард Янаков не е типичният представител на своето общество, че повечето грейсънски мъже никога не биха поставили под въпрос своето богоугодно превъзходство над жените, които се мотаят около тях. Но Янаков беше точно толкова истински като другите и Курвозие подозираше, че именно неговият глас е гласът на грейсънската душа.

Бог му беше свидетел, че имаше твърде много мантикорци, които лично той би изхвърлил през люка, ако не му се свидеше налягането, което корабът би изгубил за тази цел, но те не бяха истинските мантикорци. Хора като Хонър Харингтън бяха истинските мантикорци. Хора, които правеха кралството по-добро от предвиденото, които го заставяха да драпа към идеалите си дори когато не иска, защото вярваха в тези идеали и заразяваха с вярата си всички останали. В този ред на мисли може би хора като Бернард Янаков бяха истинските грейсънци.

Янаков изправи гръб и размаха ръка пред реостата. Осветлението се включи и прогони мрака, а адмиралът се обърна към своя гост.

— След първите три столетия ситуацията се променила. Междувременно голяма част от технологичните ни познания били изгубени. Точно според плана на преподобния Грейсън и неговите Първи старейшини — нали точно това била целта на пътуването, заради тази цел бъдещите колонисти не взели на кораба си учителите и учебниците, нито основните инструменти и оборудване, които биха подпомогнали развитието на физическите науки. Пак добре, че се отнесли благосклонно към медицината, биологията и хуманитарните науки, но дори в тези области специалистите били твърде малко. За разлика от вас, на Мантикора, никой от моите предци не знаел къде точно се намираме, не им пукало къде сме, и по тази причина нито един кораб с платна на Варшавски не идвал насам. И така допреди две столетия. Нашият колонистки кораб напуснал Стара Земя петстотин години преди основателите на Мантикора, следователно и технологиите ни били с петстотин години по-стари от вашите, а и никой не дошъл да ни научи на новите технологии, които биха могли да ни спасят. Фактът, че изобщо сме оцелели, е най-необоримото доказателство за съществуването на Бог, адмирал Курвозие, иначе от нас нямаше да е останала и следа. А когато най-сетне сме направили опит да спасим нещо от технологиите си и да ги развием, се появила най-голямата беда — разколът.

— Верните и Умерените — тихо каза Курвозие.

— Именно. Верните, които се придържали сляпо към първоначалната доктрина на Църквата и смятали технологията за дело на Сатаната. — Янаков се изсмя горчиво. — Дори на мен ми е трудно да проумея подобно тесногръдие, а как изглежда то в очите на външен човек… не ми се мисли! Израснал съм в свят, чието оцеляване зависи от технологиите, пък били те и първобитни в сравнение с вашите. Как е възможно предците ни, при много по-тежки условия, да са вярвали, че Бог очаква от тях да оцелеят без помощта на технологиите… не знам. Но оцелели все пак… поне в началото. Умерените, от друга стана, вярвали, че ситуацията е нашият нов Потоп, катастрофа, която най-после да ни отвори очите за Божията воля. А той искал от нас да използваме технологиите така, както той е повелил — да не бъдат господар на човека, а негов слуга. Накрая дори Верните приели тази теза, но враждебността вече била пуснала корени дълбоко, а разколът станал непоправим. Спорът вече не бил за технологиите, а за това кое е богоугодно, тема, към която Верните се отнасяли с краен консерватизъм. Станали радикални реакционери, кастрели и моделирали Църквата по свой вкус, така, че да пасне на предразсъдъците им. Мислите, че ние имаме назадничаво отношение към жените си, но… чували ли сте за доктрината на второто падение? Курвозие поклати глава, а Янаков въздъхна.

— Тя е резултат от стремежа на Верните да постигнат Божията воля, адмирале. Както знаете, за тях Новият завет е ерес, защото възходът на технологиите „доказва“, че Исус Христос не може да е бил истински месия.

Този път Курвозие кимна. Янаков продължи:

— Те отишли дори по-далеч. Според тяхната теология първото падение, когато човекът бил изгонен от Рая, било по вина на Ева, и затова ние сме създали общество, в което жените са собственост. Умерените гледали на трудностите като на нов Потоп, вярвали, както вярваме днес и ние, грейсънците, че това е част от изпитанието Господне, но Верните вярвали в друго. Според тях враждебната среда на Грейсън изобщо не е влизала в плановете на Бог за нас. Вярвали, че той е щял да превърне планетата в Райска градина, но ние сме съгрешили след идването си тук и затова той ни наказва. А щом първородният грях е бил извършен от Ева, значи и този грях, причината за нашето второ падение, е бил извършен от дъщерите на Ева. Това оправдавало начина, по който се отнасяли със съпругите и дъщерите си, и те настоявали всички ние да приемем доктрината им точно както настоявали да приемем строгия пост и смъртното наказание чрез умъртвяване с камъни. Естествено, Умерените отказали и разколът станал още по-страшен. Не след дълго се изродил в гражданска война. И тя била ужасна, адмирал Курвозие. Верните били малцинство, а твърдите фанатици — нищожен процент от тях, но абсолютно безмилостни и неумолими. Те знаели, че Бог е на тяхна страна. Всичко, което правели, го правели в Неговото име, следователно всеки, който им се противопоставел, бил грешник и заслужавал да умре. Все още сме били далеч от изграждането на напредналата технологична база, но сме знаели как да произвеждаме пушки, танкове и напалм, а Верните — както може да се очаква — създали своето оръжие на Страшния съд като един вид последно средство да си осигурят победа. Ние дори не сме знаели за неговото съществуване, но Барбара Банкрофт, съпругата на техния най-фанатичен лидер, решила, че Умерените трябва да знаят. Избягала при нас, обръщайки гръб на всичко, в което нейните хора вярвали, но смелостта й дошла с висока цена и родила нова трагедия.

Янаков сведе поглед към чашата си.

— Барбара Банкрофт е… знам ли, нашата национална героиня. Без нея планетата ни щеше да е загинала отдавна. Тя е нашата Жана д’Арк, нашата Дама от езерото, символ на всички добродетели, които ние ценим в жените — отдадена, грижовна, готова да рискува своя живот, за да опази живота на децата си. Но освен това е идеал, легендарна фигура, чиято смелост и решимост надхвърлят възможностите на „обикновените“ жени. Сам виждате, че дори ние, Умерените, сме я вкарали в рамките на собствените си предразсъдъци. За Верните обаче жената, която ние наричаме Майката на Грейсън, е символ на второто падение, доказателство за присъщата на жените развала. Верните не признават Новия завет, но са заели от него идеята за Антихриста и го наричат Блудницата на Сатаната. Благодарение на Барбара Банкрофт сме били готови, когато Верните заплашили да ни унищожат. Разбирали сме, че единственият възможен отговор е да прогоним фанатиците, и точно тогава, адмирале, вселената ни изиграла най-жестокия си номер, защото въпреки технологичното си изоставане все пак сме били в състояние да го направим.

Въздъхна и се облегна назад.

— Хю Янаков, родоначалникът на моето семейство, е бил капитан на колонизаторския кораб, с който сме дошли на Грейсън. Опитал се да поддържа летателните му системи, но първите ни старейшини унищожили криогенните инсталации на кораба веднага щом сме кацнали на планетата. Това бил техният начин да изгорят мостовете след себе си и да обвържат всички ни с новия ни дом. Едва ли биха го направили, ако са били хора с научни познания, но те не били такива. И понеже корабът станал неизползваем за междузвездни полети, моите предци използвали чарковете и устройствата му, за да сглобят неща, които поне малко да облекчат живота им. Оглозгали го до кокал, с други думи. Оцелели сме някак, макар всички шансове да били против нас. Развили сме и някакви технологии, които по времето на Гражданската война били достатъчно напреднали, за да построим най-елементарни космически кораби с подсветлинна скорост и химическа тяга. Те не можели да се мерят с колонизаторския съд, който ни довел тук, нямали криогенни инсталации, но били в състояние да изминат пътя до Ендикот за дванайсетина-петнайсет години. Вече сме били пратили експедиция там и тя върнала данни за планетата, позната днес като Масада. Наклонът на оста й е повече от четирийсет градуса и климатът е много по-суров от този на Грейсън, но растителният и животинският й свят не е отровен за хората. Там може да се живее без постоянния страх, че ще се натровиш с олово или кадмий, като дишаш прахта, която вдига вятърът. Повечето грейсънци биха дали мило и драго да се преместят там, но нямало как да стане. Нямали сме ресурса да преместим толкова много хора. Но когато в края на гражданската война шепа фанатици заплашили да взривят цялата планета, се оказало, че можем да преместим тях на Масада.

Изсмя се отново, още по-горчиво.

— Помислете си, адмирале. Трябвало е да ги прогоним, а единственото място, където сме можели да ги закараме, било безкрайно по-добро от мястото, където трябвало да останат всички други! Били само петдесетина хиляди и според условията на мирния договор ние сме ги екипирали щедро с продоволствие и оборудване, натоварили сме ги на корабите и сме се върнали към борбата си с безмилостната природа на Грейсън.

— И сте се справили доста добре, предвид обстоятелствата — тихо каза Курвозие.

— О, да. Истината е, че аз обичам този свят. Той се старае всячески да ме убие, ежедневно, и един ден ще успее, но аз въпреки това го обичам. Той е моят дом. Той ни е създал такива, каквито сме, защото сме оцелели напук на всичко и сме оцелели, без да загубим вярата си. Ние все още вярваме в Бог, вярваме, че това е част от някакво изпитание, процес на прочистване, ако щете. Сигурно ви се струва ирационално?

Въпросът би могъл да прозвучи нападателно, но бе зададен тихо, кротко почти.

— Не — отвърна след кратка пауза Курвозие. — Не ми звучи ирационално. Не мисля, че бих споделял вярата ви след всичко, през което сте преминали, но пък вие сигурно бихте сметнали моята вяра за неразбираема. Ние сме такива, каквито ни е направил животът — или Бог, ако щете, — и това важи с еднаква сила и за грейсънците, и за мантикорците, адмирал Янаков.

— Това е висша проява на толерантност от ваша страна — тихо каза Янаков. — Боя се, че повечето от моите хора трудно ще приемат такава гледна точка. Лично за себе си смятам, че сте прав, и все пак именно нашата вяра определя отношението ни към жените. О, променили сме се с годините — нашите предци неслучайно са наричали себе си „умерени“ все пак, — но промяната не е драстична. Жените вече не са собственост, а ние сме развили сложен социален код, който да защитава и предпазва нашите жени, отчасти, струва ми се, като реакция срещу крайния консерватизъм на Верните. Знам, че не са малко мъжете, които злоупотребяват с привилегиите си, ала всеки, който обиди грейсънска жена на публично място, най-вероятно ще бъде линчуван на момента, и то ако извади късмет, а нашите жени се ползват с неизмеримо по-добро отношение от жените на Масада. И все пак нашите жени си остават хора втора ръка в законодателно и религиозно отношение. Въпреки Майката на Грейсън. Убеждаваме сами себе си, че го правим в тяхна защита, защото те са по-слаби, защото носят твърде много друг товар и не е редно да ги товарим с отговорностите на гласуването, правото на собственост… или военната служба. — Срещна погледа на Курвозие с измъчена усмивка. — Именно затова се плашим толкова от вашата капитан Харингтън. Тя ни ужасява, защото е жена и защото дълбоко в себе си всички ние знаем, че Хейвън лъже за случилото се на Василиск. Можете ли изобщо да си представите каква заплаха е това за нас?

— Само донякъде. Виждам някои възможни усложнения, но не познавам достатъчно културата ви, за да видя всички.

— Нека ви обясня тогава, адмирале. Ако капитан Харингтън е първокласният офицер, който вие виждате в нея — и който аз виждам в нея, — то това изпразва от съдържание цялата ни концепция за жените като такива. Капитан Харингтън е доказателство, че ние грешим, че нашата религия греши. Доказателство, че сме грешили в продължение на девет столетия. Идеята, че грешим, всъщност не ни е толкова чужда, колкото може би изглежда отстрани, защото през част от същите девет столетия е трябвало да свикваме с мисълта, че основателите ни са грешили или поне че не са били прави докрай. Мисля, че след време бихме могли да признаем и тази си грешка. Няма да е лесно и първо ще трябва да се справим със собствените си „Верни“, но аз вярвам — трябва да вярвам, — че можем да го направим. Направим ли го обаче — какво ще стане с Грейсън? Запознахте се с две от съпругите ми. Обичам много и трите — бих умрял, за да ги защитя, — но вашата капитан Харингтън, със самия факт на съществуването си, доказва, че съм ги ограничил, че не им позволявам да реализират способностите си. И тъжната истина е, че те наистина не са като капитан Харингтън, че са по-долу от нея. Нейната независимост не им е по силите, нито способността й да поема отговорност и риск. Точно като мен, и те са продукт на една цивилизация и религия, която им внушава, че са неспособни в тези неща. Какво да правя тогава, адмирале? Да им кажа, че вече трябва да мислят самостоятелно, вместо да разчитат сляпо на моята преценка? Че трябва да се хванат на работа? Да се борят за равни права и да облекат същата униформа като мен? Как да бъда сигурен, че съмненията ми в способностите им произтичат единствено от искрена любов и загриженост? Как да разбера кога убеждението ми, че без допълнително образование и подготовка не биха могли да станат равни на мен, се превръща от реалистична преценка на обективни ограничения в празнодумие, което да бетонира статуквото и да защити собствените ми права и привилегии?

Замълча отново, а Курвозие се намръщи.

— Аз… не знам. Само вие можете да прецените това, струва ми се. Или те. Никой друг.

— Именно. — Янаков отпи голяма глътка бренди, после остави внимателно чашата си на масата. — Никой не знае, но кутията на Пандора така или иначе вече е отворена. Открехната засега, но ако подпишем този договор, ако се обвържем с военен и икономически съюзник, който третира жените като равноправни, ще трябва да се замислим сериозно за тези неща. Всички ние, и мъжете, и жените, защото едно от малкото сигурни неща в живота е, че не можеш да лишиш истината от нейната правдивост само защото от нея боли. Каквото и да се случи с враждата ни с Масада и намесата на Хейвън, истината е, че съюзът ни с вас ще ни унищожи, адмирал Курвозие. Не е изключено дори протекторът да не си дава докрай сметка за това. А може би е наясно, не знам. Той получи образованието си извън Грейсън и може би вижда в този съюз пролука, в която да забие клина на вашата истина. Не, не на вашата истина. На истината.

Засмя се отново, по-звънко този път, и се загледа отново в чашата си.

— Между другото, очаквах този разговор да е ужасно труден.

— А не беше ли? — Курвозие вдигна вежда и Янаков се усмихна.

— О, беше труден, адмирале, определено! Но очаквах, че ще е още по-зле. — Грейсънецът вдиша дълбоко, поизправи се на стола си и заговори отривисто: — Иначе казано, това е причината за реакцията ни. Обещах на протектора, че ще опитам да преодоля собствените си предразсъдъци и тези на подчинените си офицери, а аз приемам дълга си към своя протектор точно толкова сериозно, колкото вие, предполагам, приемате дълга си към своята кралица. Кълна се, че ще направим усилие, но имайте предвид, че аз съм по-добре образован и с по-голям светски опит от повечето си офицери. Ние живеем по-кратко от вас… може би вие живеете достатъчно дълго, за да използвате в по-пълна степен натрупаната житейска мъдрост, не знам. Така ли е?

— Не бих казал. — Курвозие се засмя с глас, което не беше типично за него и го свари неподготвен. — Знания трупаме достатъчно, да, но мъдрост? Тя се постига доста по-трудно, не мислите ли?

— Така е. Но все пак помъдряваме, нали, дори непреклонните и консервативни хора като мен. Проявете търпение, моля ви, а когато капитан Харингтън се върне, предайте й, че за мен ще е чест да ми гостува на вечеря.

— Придружена от „господар“? — подразни го с усмивка Курвозие и Янаков се засмя.

— Със или без, както тя реши. Дължа й лично извинение и предполагам, че най-добрият начин да науча офицерите си на уважително отношение е най-напред сам да се науча на същото.